вентилирам си малко аз

крокодилът (в главата) ми

„In Between“ – short movie

welcome

смраднята от забравено пране
приканва от вратата
не влизай
плочките са счупени
таванът е за мазане
не се лъжи по светлината
някъде забравена е лампа

всичко умира и няма тъга

всичко умира и няма тъга
изряза ноктите си три пъти
откакто
вятърът разнесе облаци
насам-натам
олющената кожа
тихичко
оформя купчинки до книгите
покрива думите
а корабите плават плават
независими от времето

running

стържат във гърлото старите звуци
раздират ушите до пясък отново мор-
е ли
мор-
е ли се пита
докато разплита внимателно водата от пясъка
ето готово

и август си отива

                Точно в средата на кралската градина спря. Застина и се остави на дъжда. Разтърка очите си с показалци. Задържа пръстите си там идея по-дълго, отколкото бе необходимо. Заболя я, щеше да отнеме време, преди зениците да се настроят отново за светлината. Не се побираше в досегашните си дрехи, губеше се в тях от седмици. Пропътува цялото това разстояние с намерението да ги изтърка, прокъса, за да може най-сетне да ги захвърли далече от себе си. Трябваше.

                Година по-късно стоеше до него. Не го поглеждаше, но усещаше, че е там. Смехът, премигванията, въздишките му. Страхуваше се да не си го измисля. Струваше й се, че никога не бе напускала градината. Дъждът все така се стичаше по тялото й. Вените съмнително приличаха на вадички, а ръкавите й вечно бяха мокри.

                Беше взела пример от пътуващите си приятели. Представяше си как вечер отбелязват с флумастер по световната карта прогреса си по завладяването. И тук не – трябваше да казват, стягайки багажа всеки път. За нея мястото бе без значение. Тръгна натам, където имаше къде да я приютят. Замина, за да остане. Но, в крайна сметка, се върна, преди изобщо да бъде усетена липсата й.

                Докато вървеше с нея до вкъщи, я попита дали е имала въображаем приятел. За първи път млъкна. Отново затвори очите си. Побърза да поклати глава. Ами ако си го беше измислила и, знае ли, съзнанието й повече не можеше да удържа заблудата? Често не позволяваше на хората да я докосват, точно по тази причина. Да не остане сама по средата на нищото.

                В музей тогава почти докосна една картина. Меланхолия на Лукас Кранах. Осветлението правеше неприятни отблясъци върху стъклото в горния ляв ъгъл и протегна ръка, за да направи сянка, искаше й се да види по-добре. Охраната почти я шамароса през ръцете, преди да й обясни като на дете, че не може да пипа. Картината се запечата в съзнанието й. Трите момченца на преден план, решени да прокарат топка през очевидно твърде малък за целта обръч. Простичко. Някои биха го нарекли екзистенциално. Трите момчета с тяхната си, привидно простичка, игра и всичко останало зад тях, заобикаля ги отдалеч, приближава. Отдясно майка им разсеяна, подготвила се е да върне топката през обръча, ако, по някакво чудо на физиката, децата изпълнят едничкото си желание.

                Докосва го накрая. Улавя ръката му и се провесва на нея, като дете на ръцете на баща си. Той се измъква от клопката, а тя отминава. Изчезва, точно както си беше представяла. Незабележимо. Преди да бъде усетена липсата.

цезура