Neptune Rx x3

N1 (june 2018)

​Neptune is turning retrograde. Yes, he does that too, it’s not just Mercury.:D

What to do and what not to do – that’s the question! And I don’t have the answer. I live on Neptune, it’s the core part of my being, it affects me so much, but it affects all of us anyway. 

Neptune is the illusion we need to cope with reality, the blind belief (in God, in good, in love) that there’s something better/higher/lighter, something else. It’s our imagination that makes our childhood as magical as possible. (I loved the ending of „The Florida Project“! That’s Neptune. The beautiful escape, the only way to survive all the suffering, to cope with all the pain.) Neptune is our switch. Not really sure which way is on and which is off. I love dreaming, I’ve spent all my life to this moment doing that and I plan to do so until the end of this life. Escapism is bad, they say, but we all do it, nobody is really present, at least I haven’t met such a person. We humans find/choose our outlets, our gear, our…
When I was 15 I ran away from home for the summer. I had been systematically abused at home and at school for years at this point, I craved for an escape. I worked for a bed and food with some young waiters in a resort town by the sea. I was so lonely I felt ashamed by it. We all became friends. Or what many seems to call „friends“ nowadays that to me is screamingly superficial …

I was swimming during the breaks and dancing the nights away under the influence of cheap alcohol and light drugs. I was trying to silent the screaming pain inside me, but was too young to know how. So I turned to my Se, trasformed myself into a robot (I love Voltron as a metaphor), an empty body, a vessel, my mind was elsewhere and than again with me in the morning. The shame that came with it is the usual shame of someone who knows that he’s playing and not fooling anybody. I’d feel that shame nowadays when the disillusionment comes and I realise I have lied to myself about the qualities and the significance of someone and/or the relationship between us. This happens a lot, 90% of the time, but not very often, because I know how to keep my distance. But once in a while I cross paths with somebody who makes me believe again. It’s reviving. But we know – „What we call the beginning is often the end. And to make and end is to make a beginning. The end is where we start from.“ (T. S. Eliot)

***

N2 (30.06.2018)

Disillusionment. Love. Standing on solid ground. Internalisation. Dreaming. Believing. Reality check. Love. Idealisation. Lies. Inner thirst for higher existence. Flood. Drought. Coping with addiction. Recovery. Escapism. Blinding. Love. 

***

N3 (12.07.2018)

The last few weeks really were turmoil for me. I’m telling you – Neptune retrograde 101, by the book. I crave(d) for disillusionment („the“ truth) so bad I went back and deep to check for cracks at the possible starting points of everything uplifting/slightly optimistic/suspiciously good (on the verge of magical and dreamlike). I didn’t want to look at the foundations with these eyes but I need(ed) to in order to free myself, to be able to finally let go of the past and start anew. 

It’s somehow similar to the mixed feelings that run over you as a child when at the end of a long day at the beach you see some other child knock down your sand castle with such rage, levels it to the ground and moves on to the next one on the shore. And you crumble inside, and it takes some time to breathe, and you probably cry or you don’t, and your parents console you but right above your little head exchange their grownup looks of „that’s life“ and „we kept them safe and pure until now“, and one of them mumbles that (because the day under the sun exhausts you). That this is life and you could cry all you want and that’s sad and all but won’t really change a thing. The next day some children (maybe you, or you may skip a day) will build their castles and some others will destroy them, and all you can do is be thankful, because without the latter tomorrow you won’t have a space to build a new one, a better, bigger one (you’ve been through this, you know stuff now). And you can have an ice cream, yes of course.

4 квадрата

Седя на тоалетната чиния и събирам сили да се изправя вече няколко минути. В четирите плочки в краката ми малка мушица се опитва да намери път измежду капки локвички, вадички реки, няколко косъма и боклучета, които сме разнесли с обувките. Този пренебрежително миниатюрен под, за който ние отговаряме, за който отговарям аз; на който аз съм Бог – и сътворител, и баща; по който стъпвам и отмивам себе си; взирам се в него и в безкрая всеки ден. Този под е толкоз малък, че едва побира четири крака, а мушичката се лута между фугите на плочка все едно е свят, не си намира път, опитва, връща се, не се предава. В душата ми е толкоз малко, някакви си четири плочки, плочици, мозайка. Събирам сили някак си, изправям се и хвърлям сянка по земята като внезапен облак, като планина. Аз – господарят на тази земя, плаша мушичката и тя литва, полита нагоре, встрани. За миг се чувствам неудобно, но после разбирам – оттук тя вижда откъде да мине.

СВЕТОВНО 2014

Момчето в синия екип се нарежда с другите на светофара. Колите нахлуват, той така и не преминава. Пристъпва нервно или отегчено (можеш лесно да ги сбъркаш, когато гледаш отвисоко) в малки, после в по-големи кръгове. Започва бавно, съвсем естествено да се отдалечава към пейката под близкото дърво, подминава я, тръгва към вътрешността на парка, но внезапно спира и се връща с бързи крачки. Отново се реди на светофара. Отказва се, застанал е на мисленото продължение на пешеходната пътека (тя не е цяла, две пунктирани линии, формират коридор), а той е в самия център, макар и на тротоара. При всяко светване на светофара, който пресича Канала, преминават между двадесет и тридесет коли. Не ми се броят автобуси, но 76 мина 3 пъти, което е много. Такситата от 2 станаха 3, после пак 2, сега отново са 3, едното се върна от курса си (същото е, не можеш да го сбъркаш, оттук се вижда, че е  нелегално). Синият е стъпил на върха на тротоара, ръбчетата на обувките му почти докосват улицата. Сега ми хрумва, че в последните окръжности, той може би говори и по телефона. Пътеката съвсем бавно пресича мъж в черно. Твърде е висок и затова се е привел леко напред. Върви зад баба с торба от Билла и три тийнейджърки, които се държат за ръце. Черният мъж докосва Синия и раменете му най-сетне си застават на мястото. Такситата отново стават 2, редицата от пешеходци се нарежда на поредната червена светлина, едно Харли задминава велосипедист, момче набързо се сбогува с приятелката си и търчи, за да догони автобуса, а Синият мъж, час по-късно, заедно с Черния си другар навлиза в парка.

Оттеглям се и аз. Омесвам хляб. Приготвям вечеря – всички зеленчуци от хладилника, нарязани на ситни кубчета с много магданоз и чесън. Изяде се. Ако съдя по тъмнината навън, всички са легнали. 1:19. Проверявам кръстовището, преди да ги последвам. Такситата са се извили по ръба на тротоара, минава и заминава почистващ камион. Подлезът бълва групи от хора, говорят с шофьорите, избират коли. Неизбраните се пренареждат. Това е същинска игра, от онези в телефоните, с които да си губиш времето. Кордон полицейски коли. От тази гледна точка, като ги гледам как се задминават по Канала, все посягам към стрелките, та да не се блъсна в някого.  Минават единствено жълти коли, автобус за гараж. Момче, облечено в черно, което пресича бързо екрана по дължината на Цариградско. Освободени хора бавно танцуват през булеварда, по диагонал. Друг, в синьо (поглеждам, и аз нося синьо) чака послушно на светофара. Пресрещат, подминават го. Коли няма, но той чака. Има и такива хора. Група младежи се прибират от Борисова. Не е една, няколко са. Едната преминава на червено пустото платно, другите чакат или се сбогуват. Една двойка се целува и изостава назад. Остават на ъгъла, между такситата. Няма значение какво си говорят. Самотен младеж минава след тях и потъва в подлеза. Друга двойка с куче навлиза към парка. Колоездачи се изчакват от двете страни на шосето. Групата се скрива надясно. Мъж в черно пресича наобратно. Висок и приведен е, но не мога да го различа. В картината отново няма хора (ако не броим шофьорите, които са в колите си, дори не са излезли, за да разговарят). Без да искам паузирам видеото и след секунди вече всичко е различно, колите, които чакаха на светофара вече скриват задниците си отляво. Очите ми започват да се уморяват. Постоянно нещо се случва, дори когато нищо не се. Жълт камион пресича към Плиска, момиче се прибира от Борисова, такситата са 7, едно тъкмо си тръгна. Две нови идват от Левски, една червена спортна, може би ферари, черна лъскава ги следва. Светофарът за минута мига в жълто и няколко коли се надпреварват, за да минат. Още две таксита, три, 1 зелена и една черна кола. Аварийки или отражение на светофар се вижда в перспектива. Двама души се прибират от Борисова. Други двама ги пресрещат. Прегръщат се, той я целува. Носи бяло, тя – черно. Целуват се дълго, едва ли говорят. Не пресичат шосето, значи ще вземат такси. Тя тръгва, той се колебае, изчаква го, обръща се, подава му ръка. Отнякъде се появяват куп коли, докато ги гледам, хората изчезват. Човек в бял суичър и качулка влиза отдясно. Спира, навежда се и вдига нещо. Мотае се наляво-надясно, обикаля едно от такситата, говори с шофьора. Понечва да тръгне, но се връща, ето вече си тръгва. Оглежда останалите, вероятно всички са ментета или се пазари, понеже е изпил парите си. Спира при първия от редицата, говори му и сетне се отдалечава към неоновите отблясъци на билбордите, изчезва. Знам, че има още хора в парка. И колите все пристигат. Светофарите отново са изключени. Към такситата пристигат хора. От Борисова към Паметника. Такситата са 5, 3 на светофара вдясно. Едно потегля, друго се нарежда. Линейка прави ляв завой. Единият шофьор отпрашва, вероятно ще закуси нещо мазничко на Попа. Едно момиче отиде към парка, но я изпуснах. Едно момче е на няма и минута от нея. Колона черни и сиви коли. Защо са в колона? Двама младежи пресичат платното напряко, от време на време докосват ръцете си, тогава единият малко се забавя. Група от 3-ма надясно, още 2-ма зад тях, един наляво, ето още един. Още едно такси напуска стоянката. Харесва ми, че заради светлините билбордът е невидим, това е някаква светлинна цензура. 5 таксита вдясно и един мотор. Едно отбива и се нарежда на първото място. Двойка се прибира от парка. Спират се пред пустото платно. Той се съблича, тя се намята. Сенките им са образували петно като сърце, какво клише и все пак… Последното такси е оставило малко дистанция от другите 3, опа, един се нареди зад него. Две двойки, двама колоездачи бутат колелата си, една жена с торба пресича без да чака. Друг велосипедист пресича кръстовището напук на всички правила. Едно такси изчаква всички пешеходци на завоя и отпрашва. Ще ми се да видя как всички се прибират вече, да изчакам, докато нищо вече няма в картината и да мога съвсем спокойно да заспя. Още 5 коли се нареждат отдясно. Такситата са вече 3. Двама залитащи пресичат подтичвайки. Такситата останаха 2. Първото в редицата прилича на онова от по-рано, нелегалното. Още 3-ма, не, 4-ма, 5-ма, 6 се прибират от парка. Един отива натам, дано се прибира към Младост. Къде отиват всички тези коли? Вярно, че е петък вечер. Колоездач преминава светофара на задна гума. 4-ма души от ляво надясно. 5-ма са, не виждам добре. Скупчват се отсреща. Предното такси приближава задното такси. Задното такси се отмества с още метър. Още хора и още коли. Решавайте къде отивате! Представям си какво е да си таксиджия. Един от групата договаря нещо с шофьора, не виждам да се качва, но колата потегля. Минава камион на „Титан“, друга жълта заема мястото й, а, ето и още едно нелегално, познава се лесно, пробва да паркира, но не се получава, точно на пешеходната. Този е начинаещ шофьор. Маневрира на 10-ина метра пред първия и криволичейки връща назад. Хората къде изчезнаха? Компютърът ми внезапно спира. Успявам да го рестартирам, но не го дочаквам, лягам и

---

Това е един експериментален текст, който записах преди известно време , докато наблюдавах картината на една от уличните камери в София в продължение на няколко часа. В случая това ми занимание се явяваше нещо като изследване за един от персонажите, които развивам. Действително, темата за наблюдението не е от вчера. Тук ме вдъхнови ролята на спортните коментатори по време на мач и, съответно – изходната точка се измества от това да бъдеш наблюдаван. да знаеш, че си наблюдаван, etc. към това да бъдещ наблюдаващ и още по-далеч, да препредаваш информацията (възможно най-пълно) другиму.
Тези дни го отворих наново и ми се стори доста сполучлив, по свой си начин, заради това (и Алекси Сокачев вчера:Д) реших да го споделя и тук.

 

КЛЮЧОВЕ

        

        И не забравяйте да дръпнете ключа, ако тръгнете да лягате, че един господ знае кога ще се приберем с баща ви. С тези думи майка ми напускаше дома ни всеки божи ден. Вярно, трудно ставаше сутрин, но на думи и обещания нямаше равна.

                Помня, че още в детските си години се чудех на децата, които носеха цяла връзка ключове в себе си, като излизахме да играем. Един дебел, като от приказките – за входната врата, един обикновен – за апартамента, и още от два до три в различни форми и размери (от брадва и въртолет до триъгълна призма), според зависи броя на вратите и ключалките по тях, които водеха до семейната обител. Не знам, вярно, че по това време в квартала много се крадеше, но това с ключовете не го разбирах. Моят беше един единствен – от обикновените. Входната врата на блока ни през деня не се заключваше, а ключалката за вкъщи стоеше самичка на пост. (Даже шпионка си нямахме, но това не е толкова важно сега.) Ключът ми вършеше успешно цялата работа. Висеше на врата ми на ластик или на връзка за обувки. През лятото, когато слънцето бе по-силно, се случваше ключът да оставя белия си зъбен отпечатък върху изгорялото ми детско тяло. Понеже играехме по цял ден и неизбежно си ходехме на гости, за да се напоим и заситим, често го губех, но и почти толкова често го намирах. Или той ме намираше – с ключовете знае ли човек…

                Не знам виждали ли сте и помните ли подвижните простори, опънати между две жилищни сгради. Да, онези с макаричките, които навиваш като при риболов, за да изтеглиш прането си, надвиснало високо над китните тревисти площи, заедно с дърветата. Представям си как недоброжелателната леля от съседния блок, с която делите простор, освежава бельото си с ново попълнение, или пък как хлапето й е хвърлило око на новата ти тениска с щампа, която переш на ръка с четка за зъби… Та, оставете ги просторите. Беше това време, накратко – началото на 90-те – подово отопление, засиленото застрояване на паркинги и все повече и по-големи ключове по вратовете на децата. Нямахме мобилни телефони, а домашните някак предполагаха да си си у дома, когато ги използваш, та тях автоматично ги изключвахме като вариант. Номерът бе следният – ако сте се разбрали от вчера къде и кога да се видите – ясно, ако ли не – тръгваш да събираш бандата по блоковете. Звъниш на звънеца отдолу, ама с тайния код, да се знае, че не си случаен. Ако няма звънец, викаш. Нямаш часовник, а и не те интересува колко е часът, ако слънцето все още е налично. Викаш, свиркаш (специалната мелодия на бандата, не някакво си просто свирукане), докато някой не излезе на балкона (да, същия онзи балкон с рибарския простор). Ей сега, казват ти и ти мятат ключа си в тревата, за да се качиш за компота от праскови. Естествено, и тази практика си имаше своите недостатъци. Свидетелство за това бяха връвчиците с ключове, накичили дърветата, кажи-речи пред всички блокове, добре, че обичахме да се катерим да берем, я джанки, я череши, черници, ябълки, ехааа… Доволно време беше.

                Дори, ако се върна малко по-назад, имаше и време, в което външните врати на блоковете и портите на къщите не се заключваха. Съвсем сериозно! Можеше спокойно да се скриеш на жумичка в някой вход, а ако успееш и да се качиш до някой от по-горните етажи, можеше като бог да наблюдаваш търсещия и останалите криещи се мравчици. Ихихи, велико, просто велико! Затова и всички по-големи деца се подслоняваха именно в тези тъмни наблюдателни кули. Е, заради това, но също и да си кажат някоя тайна, да си разменят фланелките за заблуда на врага или пък да хапнат нещо набързо у баба си. Общо взето, това с бабата си бе класика.

                Моята живееше на първия етаж до Долната, точно в епицентъра на всички случвания. Приятелите ми знаеха, че ако притичат бързо между двата люлякови храста, хванат се за джанката или пък просто стъпят на перваза на мазето, веднага се озовават на северната бабина тераса, която водеше към спалнята. Открехваш вратата, минаваш през спалнята, покрай библиотеката, хола, ето те в коридора, голямо огледало, входната, излизаш и пак имаш достатъчно време спокойно да обиколиш блока и да успееш да се заплюеш. Терасата на баба ми бе любимо място за мнозина. Дори когато имах да довършвам някакви домашни или на някого не му позволяваха да стои навън, тя бе добро спасение. Докато една вечер ужасно много ми се пишкаше. Връщахме се от Алеко и от изгарянето на лицето ми ме втрисаше. Подпирах се върху крака на татко, докато той търсеше ключа от баба. Молех се да стане по-бързо и затова вратата веднага се отвори, беше заради молбата ми, със сигурност. Чухме как нещо падна на пода и двамата бързо огледахме около себе си. Бяха три кибритени клечки, пречупени на половина при отключването на вратата – запазеният знак на кварталната банда. Естествено, първо видях, че ми го няма колелото. Чисто нов бегач, който дядо ми беше донесъл преди няма и седмица. Още не беше пробван, чаках специален повод, а и, както казва мама – обичам да си пазя нещата. Като цяло не ми беше много ясно какво се бе случило, но за колелото дълго плаках. Ако знаех само, че това ще бъде първият от много подаръци, които няма да успея да отворя… Не знам дали е истина или си измислям, но ми харесва да си представям, че всички от площадката заедно сме плакали, когато дядо реши да сложи решетки на всички прозорци и да затвори терасата в клетка. Помня, че сам го направи, заваряваше цяла неделя, докато с татко перяхме килими зад блока, а вкъщи полицаите събираха отпечатъци. Почина си от 2 до 4, разбира се, защото така правят възпитаните хора, но тогава очите му сълзяха най-много. Каза, че е от чесъна в таратора, но аз знаех, че е тъжен заради терасата. Той бе от онези хора, които вече не съществуват и може, от време на време, само да чувате за тях, хората с отворена тераса на първия етаж. И в този момент бе принуден да се затвори с решетки, да си окачи плътни завеси, които да използва, да оставя някоя от лампите светната, когато излизат да вечерят с баба навън и други инак излишни чалъми. Всички знаеха, че Кибритопродавачката, така го нарекоха полицаите, беше синът на съседите от третия етаж, но това явно нямаше значение.Затварянето на една тераса сложи края на света – такъв, какъвто го познавахме. Тя беше само първата от много, тогава ключарите изкараха някакви курсове и започнаха да правят от щурите ключове, хората се затвориха зад 100 врати, а някой по-напредничав се възползва от масовата паника и измисли охранителните системи. Точно тогава един багер отри жълтото кълбо от Долната площадка и ние, децата, като хамстери го изтъркаляхме до игрището на Горната. Не след дълго спряхме да използваме просторите. Никой не посмя да отреже въжетата, просто се ограничихме в трите тесни реда по балконите си и перяхме по-начесто. Тежестта на повечето нови ключове прокъсваше джобовете на късите ни гащички, а някои оставяха и цветни петънца по блузите. За това най-често ни овикваха майките ни, които перяха последствията.

                И не забравяйте да дръпнете ключа, ако тръгнете да лягате, че един господ знае кога ще се приберем с баща ви. Чувам я да го казва вече години, след като си е отишла. Така и не сменихме вратата – още е същата – обикновена без шпионка, с една единствена ключалка. Макар да имам няколко ключодържателя в себе си, ключът ми си стои самичък нейде из джобовете. Отключвам на баща ми, брат ми е вече вкъщи. Преди сън прибирам прането от терасата, проверявам вратата и бавно издърпвам ключа.

КОЛИСТИ

Записа си го в тефтера, щеше да го провери в речника по-късно, когато се прибере у дома. Колисти, що за дума – помисли си и отбеляза страницата с флаера на постановката. Осветлението вече беше изгасено, повечето мобилни телефони – също. Неговият правеше изключение, очакваше съобщение за по-късна среща и затова го постави в тих режим, както и съзнанието си. Обикновено така използваше театъра – като почивка за сетивата си. Заслужена, повтаряше си всеки път, когато се настаняваше в салона.

Историята не го интересуваше, важното бе да не е неговата. Съвсем скоро заспа в инак извънредно неудобния стол. Начинът му на живот го бе научил да се чувства добре във всяка среда и при всякакви условия. Беше писател, така че не сънуваше по време на сън. Спането му приличаше на малко по-дълго притваряне на очи, дори не можеше да го нарече дрямка, просто едно мигване.

Фабулата се разгръщаше на сцената вече близо час и половина. Любов се роди и умря. Смениха се всички сезони. По няколко пъти. Животът изтече и само един забравен Фирст остана да стои и пази изоставената къща. Телефонът в джоба на якето му изръмжа 2-3 пъти. Мъжът тренирано го извади и също толкова елегантно го върна на мястото му. Срещата се отменяше. Публиката се изправи на крака и го остави да лежи свит измежду гора от ликуващи тела.

Излезе последен от театъра. Изчака всички да се облекат, да минат през тоалетната. Придаде си вид, че чакаше някого. Всъщност, през по-голямата част от времето той изглеждаше по този начин – в очакване на нещо запланувано. Странно, защото избягваше да прави планове.

Едва пристъпил входа, който времето набързо бе превърнало в изход, мъжът извади телефона си и изтри съобщението. За секунда прелисти контактите си и избра друг номер. После бързо закрачи към най-близкото кино. Непознатата дума остана в тефтера му.

МОЖЕ БИ УТРЕ

Винаги съм живял с едно усещане, че всеки момент нещо много важно ще ми се случи. В началото си мислех, че е временно. Някакво такова – никакво, ще дойде и ще си замине. Ама тц. Не ще! Стоя си аз и всеки ден се будя с мисълта, че днес е Денят, след минути вече няма да съм същият, всичко ще е друго! Не светът, де… животът ми – той ще се преобърне и най-сетне всичко ще си застане на мястото. Дам… Това усещане така плътно е полепнало по мен, че постоянно съм в очакване. Като да чакаш парти изненада за рождения си ден, нали се сещате – хем трябва да е изненада, хем цял ден мислиш какво да облечеш, какви бонбони да купиш, такива работи. А дори не си сигурен дали някой се е сетил да ти организира изненадата. Така де, за теб е ясно, че я искаш, ама какво става, ако рожденият ти ден вземе, че се падне в сряда или пък съвпадне с някое по-значимо обществено събитие – я нов повод за протест, я някой-друг велик концерт? С твоя каръшки късмет никога не можеш да си сигурен!

Като си бил малък вашите не са празнували рождения ти ден. До едно известно време дори не знаеше кога си се родил. После ЕГН-ето ти подсказа, де, но като попита вкъщи дали може да поканиш няколко съученичета на торта, майка ти ти направи знак да мълчиш, бързичко усили телевизора и продължи да стърже моркови на масата. След 10-ина минути те извиква в рекламата да дойдеш да обядваш супа топчета, „Но искам пълна тишина!“ – заръчва ти и ти мълчиш и кусаш, кусаш и мълчиш. „Кусам“ е красива дума, мислиш си, после спираш да мислиш, защото рекламата свършва и майка ти надува телевизора. Ето я Наталия Симеонова! Разпознаваш я от малък, по едно време даже мислеше, че ви е някаква роднина. Може да не сте празнували рождения ти ден, но нейния – със сигурност! Не го пропускахте! 10-и февруари! Точно на твоята дата!

В началото не я понасяше Наталия, та тя ти бе отнела празника! Не, че не харесваше балони сърчица! Не, че не харесваше песента на Любо Киров, с която майка ти разпяваше гласа си сутрин! Не, даже напротив, ама нали за пред момчетата, някак не вървеше… Така и не усети кога започна да се заседяваш пред телевизора с майка ти, двамата захласнати в историите за чужди изненади и обяснения в любов!

Обичам те! Не плачи, наистина те обичам! Вярно, никога не съм го казвала, но ето ни сега по телевизията! Виж колко е хубаво само! Всички ни гледат, защото се обичаме. Ние се обичаме, а те ни гледат! Какво по-прекрасно от това? Ще те целуна сега, а ти се усмихвай, нали миличък? За да влезем и ние в шапката! После ще пуснат реклами, тогава аз ще се снимам с Наталия, а ти ще идеш да се изпикаеш в тоалетната на телевизията. Накрая ще ни подарят подаръци – някой романтичен уикенд, или пък скъпи кремове срещу косопад и гъбички. И всички ще ни пляскат и ще се усмихват, специално са наели публика! А майка ти ще си умре от кеф, така де, ще й стане хубаво!

И нали ви казвам, от тогава до сега винаги съм живял с едно усещане, че всеки момент нещо много важно ще ми се случи. В началото си мислех, че е временно, но ето, не ще да ме изостави. И сега е с мен. Вървя от работа към вкъщи и нещо ме подпира под лъжичката. Днес вече ще се случи, предусещам го! Интересът към предаването е голям, много хора чакат, а и докато се подготви, нали… Но не, днес ще да е! Ето, телефонът ми звъни! Знаех си!

– Ало, да. Аз съм! Наталия? Пейо?

Майка ми е. Разбира се.

– Здравей, мамо. Добре съм. Кажи, какво има?
Всеки ден се обажда… Да ме подсетела, че е събота. Като че ли не знам!

И ето, най-сетне, прибирам се вкъщи. Изхлузвам настрана обувките. Хвърлям якето към закачалката. По-късно ще го вдигна. Остават само няколко секунди до началото. Мятам се като вратар върху матрака си – с петна от храна, но от мемори пяна, тъкмо него рекламират по телевизора. Преговарям репликите заедно с актьорите, като модерен каубой превъртам дистанционното и стрелям продължително върху бутона за звука.

– Добър вечер, любими мои романтични зрители – чете от аутокюто си Наталия, а аз най-дебилно и напълно непринудено съм се ухилил и плавно изпружвам крака в контрашпиц. Може би утре! Да, утре вече ще се случи!

(начало на) нещо

Лежим на земята и дишаме тежко. Вече не ревем, изтощили сме се. Ръцете, с които сме скрили лицата си, са потни. Само тогава миришат така. Когато нищо вече няма смисъл и болката е толкова голяма, че думите не стигат и затова мълчим, скимтим или се молим това да е последното ни вдишване. Помня аромата. Не прилича на нищо друго. В онези моменти, в които спокойно можеш да се въргаляш по пода, без да ти пука, че си омазан в сополи, а слюнката ти се стича от полуотворената уста по дрехите и полепва по всичко наоколо. Ти само искаш да умреш. Да изчезнеш. Тихичко се молиш, ако все пак има Бог, да ти позволи най-сетне да си идеш. Свиваш се в отраснал ембрион и повтаряш наум със стиснати клепачи – нека умра, нека умра, нека умра.

                След като вече не можеш да мислиш, започваш да чистиш. Измиваш всички следи – първо най-видимите, онези по теб оставяш за после.

CHASING CARS

Пази се от другите, извиква баща ми и рязко превърта волана на блъскащата се количка, в която сме се сгушили. Те ще гледат да се удрят в теб и докато успеете да се измъкнете след катастрофата, времето ви вече ще е свършило.

Колко мъдрост има в баща ми, мисля си. Колко живот съдържа една проста игра… Взирам се в случващото се под прозореца на автобуса. Челото ми отдавна се е отпечатало върху стъклото, държа очите си отворени насила, за да избегна събуждането от граничния полицай. Навън едно семейство, може би две, изнасят всичко от вана си и го оставят на земята. Децата се прозяват, свличат се в обятията на майките си, в коленете на бащите. Не чувам какво си говорят, струва ми се, че мълчат. Отива им да мълчат. Буркани с лютеница, пластмасови бутилки с прозрачна течност, диня. Купчина одеяла, чувам как зъбите ми започват да тракат и отмествам поглед. За минута потъвам обратно в дрямката. Спя на предната седалка на колата, прегръщам колана, стискам го здраво, сякаш се държа за него, да не падна. Ти внимателно изваждаш от жабката паспортите ни. Не ме докосваш, защото знаеш, че ще се събудя. Отварям очи. Уважаеми пътници, след 10 минути ще направим кратка почивка. Семейството с вана вече пътуват към дома си. Да ги последваме, щях да ти предложа, изглеждат така, сякаш знаят къде отиват. Ти се засмиваш и пак се събуждам. Пътуването ще е дълго.

СВЕТОФАР

Една от най-близките ми приятелки ми каза, че съм фар. Ти си фар, каза, от онези – морските, как им викаха? Не се сещам да имат някакво специално име – отговарям й. А, имаха, имаха, настоява… ама не мога да се сетя.

И аз не мога да се сетя кога сме разговаряли за последно. Не по телефона, подпийнали или потънали в илюзорните си проблеми. Ей така, истински, както говоря сега с вас.

Не ми харесва да съм фар… Да напътствам и сигнализирам отдалеч на лодките за съществуващ бряг, от който… от който да се пазят. (пауза) Да ме заобикалят. (пауза)

Колко по-добре бих се чувствала в ролята на светофар. Ще оставям хората да ме изчакват, докато си променя настроението, докато не ги пусна… да отминат. В мои ръце ще стои решението кой кога ще пропусна или не, кой, кога и накъде ще премине. Забрави! Сигурно през 90% от времето ще мигам в жълто, та да привлека внимание. Всички ще свирят един през друг, докато се появи регулировчик или пуснат отново движението. Мамка му, как ми се е схванал гърба само. (разтрива се, раздвижва тялото си)

……………………….

//фрагмент от текст за театър

ЗА ОБЕМ И БЛЯСЪК

Обезкосмявам краката си, обезкосмявам подмишниците, обезкосмявам ръцете си. Скубя веждите си, подкъсявам ги, изрязвам с ножичка. Отстранявам ненужното с конец,  пинсета, лентички, кола маска, бръсначка, гел. За да съм красива. Разбирам, че косата ми не е достатъчна, затова купувам чужда коса. Поръчвам я по интернет, момичето ме уверява, че е точно моят цвят. Прикрепя се с щипки, капси, кабърчета, лепенки, пирони. Трябва да я имам. Трябва да я нося върху себе си. За да съм красива.

Около мен мъжете започнаха да носят шапки. Постоянно и в интериорни пространства. Мода, казах си. После сънувах един сън. Съвсем реалистичен. Вървя през деня си и навсякъде мъжете с шапки. Нормално, такива са тенденциите. Да, обаче, краката ми подскачат. Отскачат от паважа, пода, стълбите и се издигам над главите им. Опипвам ги, както майка милва бебе, внимателно и в търсене на слабост. Те издигат нагоре ръцете си, но не ме достигат. Гора от ръце. Море от ръце. Ръце, насочени в небето. Ръце, пазачи на(д) главите. Панталоните им не се смъкват, няма детски хуморески. Сега виждам, косата ми оплетена във вентилатора, перката на климатика, в щеките на тролея, ветропоказател. Разпилява се във въздуха като захарен памук, като дъвка в машина за дъвки, образува стереометрични фигури, пирамида, куб, корона. Изведнъж се пръсва и започва да вали наоколо. Мъжете силно опъват ръцете си. Онези в близост до вентилатора остават само с по една. Другата здраво стиска шапката, дърпа я надолу, да не литне. Ръцете на мъжете с шапките са мои корени.

Фризьори помитат подовете на салоните си. Кофи, пликове с отпадъчни коси, непожелана женственост, ненужни дължини, обем, раздели. Косите ни издишат в четките, проникват между зъбите на гребена, увиват се като змии в сифоните и лягат по възглавници и рамене. Напускат ни.

Започвам да разбирам рокерите. Дългите коси, бради, мустаци. Окосмените гърди, подмишници, кореми. Поподранилите луни по темето и приближаващото пълнолуние. Косите ни измерват времето. С дължините си, обемите и после… По-късно слизат от телата ни, напускат ни по собствено желание, отделят се от корена, поемат дъх и емигрират. Дали мечтаят да са въшки и бълхи, да сменят местожителство, да се заселят нейде по желание…

Разбирам, че съм влюбена, когато за пръв път докосвам косата му. Бакенбардите, ухото, шията. Усещане за часове напред минава между пръстите ми. Прониква в тях и се отдръпвам. Обръщам се, вървя надолу без да спирам. Няма закъде да бързам, има много време. 

Мъжете с шапките стискат главите си, протягат ръце и се гонят на вятъра. Някои улавят по кичур коса от валежа, с щипките. Други се отдалечават към сергиите за очила. Когато под мен вече няма никого, слизам на земята. Удрям я с петите си ужасно силно, затова се извинявам.

Събуждам се с тиха въздишка. Сядам в леглото си и опипвам главата. Прокарвам пръсти през косата си. Засичам с минути милванията, прорезите преброявам. 24. От главата ми се рони ситен пясък. Събирам го в купчинка върху одеялото.

Когато по-късно излизам навън няма и помен от шапките. Обезкосмени тела се разхождат в града, бързат за среща, ядат сладолед, мълчат, разговарят. Гологлавците дишат, усмихват се, плачат. Тенденции, казвам си и пред мен отново изниква сънят.

Той върви под мен с бърза крачка. Преминава за секунда под краката ми. Тогава точно падам. Свличам се на ниското и от ужас се улавям за главата му. Вися така минута-две и откъснала две стръкчета коса, политам към земята. Удрям я. Тихичко се извинявам. На нея, на него, косата, на себе си, че откраднах годините, посветени на мен. Той не обръща внимание, само ускорява бързо крачка, виждам го, затичва се и изчезва зад ъгъла. За вечерта нахлупвам шапка. Нова е и спира времето.