Свободно Падане

//духовни – свободно падане

I’ve felt two soulmate connections in this life. 

The first one was with a girl with whom I share a name, a profession/passion and the mutual feeling between us, as she put it, „sometimes I wonder if I/you exist or it’s just a projection of my mind“. There’s this cute story from the start of our friendship when we’re walking in a theatre basement to work and out of nowhere we start singing the same Wickeda song and everybody is staring at us. Moments after she says she likes to take photos but hasn’t done it in a while. And she shows me a gallery on her laptop and I start laughing and reach out for my phone (it’s an old phone, before smartphones) and show her my chosen gallery of 5 photos where front and center is one of hers. That’s when I knew. The next years we both will blossom, that’s the word, we will be daring at showing our true selves to the world.

The second one was Viktor, whose playlist on Youtube I check regularly, because I miss him deeply and that’s the only way I’ve found to still feel connected to him in a way. That’s where I found this.
Also this:

//this post is in English, because it was a draft for something else.

Granny Smith

​ровя се из щайгите със намалени ябълки във Billa – 1,39
зад гърба ми в коридора на лъскавата бизнес сграда на два висящи плоски телевизора звучи класация на MTV
по в дъното към изхода са още два масажни стола
на единия един бездомник се преструва, че се е зачел в безплатен вестник
всъщност може да е Капитал
поглеждам го едва със края на окото си
притурката със скъпата й матова хартия обикновено се мотае по етажите на мола
столът не вибрира, но четецът – да
до него през едно стъкло си правят вечеринка децата на богатите и разни юпита
разнасят пълни тенджери, усмихват се, стоят със шапки,
не поглеждам надпис за събитието, но зная, че е някакво гурме
навън е свежа прясна зима
едва отскоро пуснаха трамваите
на 15-20 минути и без парно
Billa скоро ще затваря, аз не бързам
опипвам всички ябълки, въртя ги
от продавачи знам, че хубавите се заравят най-отдолу
очакват да се умориш да ровиш ли
стигат ми и само две – за днес и за закуска
но нещо в мен ги иска лъскави, зелени, без ранявания
предпочитам дребните, представям си, че са като деца (спасявам ги)
стоя и ровя и се мръщя на натъртените плодове
каква върховна глезотия в мен
а зад гърба ми в коридора
бездомно семейство измислят къде и как да нощуват
разпознавам лицата им по-добре от тези на съученици през годините
не мога нищо да направя
какво безмислие и Harry Styles
на двете плазми над главите ни
минавам разминавам ги
а Бог е пуснатият телевизор
във него гледаме и ни е срам
ето ги и лампите от хималайска сол
химическото чистене, масажните столове
гурмето скоро ще приключи май
а тази снимка е за спомен.

Seafret – Oceans – 7 Layers Sessions

I wish I can feel your skin
And I want you
From somewhere within

It feels like there’s oceans
Between me and you once again
We hide our emotions
Under the surface and tryin’ to pretend

Уж докосваме Бога*

Тъжно ми е и искам целият свят да знае. Липсва ми дълбочина, споделеност. И да не трябва да се преструвам, че всичко е наред. Нищо не ми е наред. Боли ме за всички, отишли си от мен хора, въпреки че разбирам. Искам да съществува вечност в иначе уж кратките ни животи. Искам да се сбъдвам. И отново да открия смисъл. И да не ми е така самичко. Мерси, това е.

OST: Остава от детството ми :Д

* мисля, че имам няколко поста „Оставаме, Гоше“

BOY – We Were Here

BOY вадят нов албум този месец!<3
Отново маркират важен етап от живота ми.
Пожелавам си да ги чуя на живо през ноември.

BOY mode/mood

Take off your shoes now
You’ve come a long way
You walked all these miles
And now you’re in the right place

This is your party
Everyone came
Everyone’s smiling
I’m singing your name

And the nightmares and monsters
Your biggest fears
Seem lightyears away
No, they won’t find you here

I’ll hold your head my dear
Make sure no one’s gonna wake you
Tomorrow you’ll still be here
No matter where your dreams will take you

Do you realize
All the falls and flights
All the sleepless nights
All the smiles and sighs
They brought you here
They only brought you home

Put down this suitcase
This weapon of yours
The struggle is over
You don’t need it no more
You can’t remember longly
You forgot about bored
And nothing’s the same
Since you walked through this door

This roof is a blanket
That’s keeping you warm
Inside the silence
After the storm

I’ll hold your head my dear
Make sure no one’s gonna wake you
Tomorrow you’ll still be here
No matter where your dreams will take you

And you understand
This neverending dance
This fight, a fading sense
Now it all makes sense
It brought you here
It only brought you
Only brought you
Only brought you
Only brought you home

спокоен ставаш, като приемеш пътя, да.))

преди години с BOY в ушите обикалях по влаковете на Европа и не говорех много с никого.
сега не бягам вече, спокойна съм, може би малко по-мъдра. всъщност – доста(тъчно))).

//Плутон, който кръжи цял живот по стелиума ми, си казва думата – това за протокола, като се връщам назад:Д

))))))))))))))

чувствам се чудесно.
най-сетне достигнах до тук.
знам с какво ще променя света.
знам какво ще променя.

---

контекст – чаша с вода, шал на жирафи, филм, който лесно можеш да подминеш, дарик носталжи на честотата на сигнал +, пойни птици в градски шум и съвсем лекия повей на брезата до прозореца ми

//елизабет олсън е прекрасна актриса. да, такава е.

sound: ON (в момента звучи виещата финална част на Гоше, оставаме, Гоше:Д)

---

едит:
синхроничност ли му казват на това:Д

 

5 години patladjan

Така, така, така, така! (това се повтаря в известна ритмика от „Аз, Сизиф“ на ДТ Пловдив, но и въображението ви ми стига!:Д)

Worpress тъкмо ме уведоми, че днес блогът ми навършва тези така сюблимни 5 годинки. Това, мисля си, е една преходна, но несъмнено значима възраст, затова – отбелязваме с кратичък, но за сметка на това – тържествен пост.
Като стане дума за четене, майка ми обича да се сеща за момента, в който с татко са решили да ме пращат по-отрано на училище. Историята е следната, то дори не е история, а някакъв фрагмент от спомен – аз и татко се возим в симеоновския лифт нагоре. Аз вероятно тъкмо съм навършила 5 и сме избягали от детската (защото тогава така правехме), за да покараме на Спас, но пътят, по подразбиране, е дълъг и скучен и аз чета издрасканото с ключ/щека/маркер по стените на кабинката. е-ба-не. тати, какво е ебане?

Та, нещо такова ме накара да стартирам и този блог. Бях се научила да чета.
Сега, на 5, надявам се да започна да се уча и да пиша.
Колкото повече пораствам, толкова повече спирам да се страхувам.
Знам, че трябва да се занимавам с театър и ще трябва да измисля как това да се случи!
Честити ми 5! Благодаря, че се отбивате и правите преживяването ми тук малко по-нешизофренично!))

Започнах с Веселка и ще завърша с Веселка:

„… ако знаех, че от камък ще се раждам
всяка сутрин, всяка вечер, всеки ден,
ако знаех, че в очите ми ще дращят
песъчинките от вчерашния мен,

ако знаех, че ще моля за окови,
а в оковите ще търся свобода,
ако знаех, че крилете си ще срежа,
за да вдишам аромата на калта,

ако знаех, че живеейки умирам,
а умирайки ще плача да съм жив,
ако знаех, че безсмисъла ще нося
във сърцето си като оцъклен стих,

ако знаех само,
само, ако знаех,
само мъничко,
ей толкова дори,
щях във камъка
живота си да смажа,
за да помня, че
не знаех,
че боли…“

can you feel my heart

правя тестове за матури, защото все някой трябва да се тревожи.
отчитам времето по другите и никога по себе си.
в този запис свиря непозната за мен песен на една детска класическа китара, докато децата от другата страна на стената репетират песен за дълбокото море, а някой нервно разтребва из кухнята. точно като сега, половин година по-късно, когато отпивам вода от любимата си зелена чаша, разтърквам бавно очите си и преравям jobs.bg в търсене на бъдеще.

I’m scared to get close and I hate being alone.
I long for that feeling to not feel at all.
The higher I get, the lower I’ll sink.
I can’t drown my demons, they know how to swim

да. (въздиша в усмивка)

I SEE YOU PHIL

 

Никога досега не бях се заглеждала (усмихва се тихо на думата) в Брайловото писмо. Като деца с най-добрите ми приятели си измисляхме писмености, на които си оставяхме тайни писма и бележки. С времето усложнявахме все повече знаковите системи, за да има повече нива на пропускливост и да държат „големите“ и „враговете“ (които често означаваха едно и също) далеч от тайните ни мисии и мисли.

Спомням си как една вечер, след като бяхме сварили известна доза от бурканите с компоти (или бяха с лютеница), се качихме в тях, за да вечеряме. Родителите ни също бяха близки, така че това беше нещо съвсем естествено. Чичо Митко бе единственият, който мажеше филиите със смес от кетчуп и майонеза. Той бе и единственият, който се бе заел да разгадае тайния ни език. Вечерта беше дълга, а с края й падна и крепостта на цялата ни неприкосновеност. Не помня какво последва в комуникацията помежду ни, но с годините започнах (не)съзнателно да измислям все по-прости (максимално опростени откъм форма и знаци, стилизирани, графични) езици, натоварени с все повече и по-лични(неразгадаеми) значения. Съзнавам, че такава е и поезията ми понякога (почти винаги), че (чуждите) езиците пречат на общуването, че всичко се губи в превода, че аз се изгубвам, преди да (до)стигна до другия…

Съвсем наскоро с брат ми прекарахме една нощ в интензивно производство на плакати (участвах най-вече от солидарност) и за пореден път осъзнах колко важно, т.е. трудно, е да се изразиш ясно и да бъдеш разбран.

В момента вниманието ми е фокусирано върху изследване на 5-те сетива. Първо (ще) е зрението. А този пост тук (заедно с телесната матрица по-горе) е нещо като визуален борд за предстоящия текст и неговия път от знака до значението.

//ето накрая и една малка игра на думи, която ми хрумна със заглавието:
i see you phil
къде си се скрила
защо си се скрил