Отдавна не съм писала тук.
Ако трябва да споделя нещо ново – уча се да свиря на пиано и ужасно ми харесва!))
Това е песничката, с чийто текст участвах в конкурса за песен, посветена на спечелената от Варна титла Европейска младежка столица за 2017 г. Не спечелих, но пък си харесвам песента и затова го публикувам тук.
Пазете се, бъдете и т.н.!
Обич,
Т.
//сега осъзнавам, че явно харесвам песни със заглавие Run, колко тематично:Д
вкъщи правим ремонт и на моменти се случва да имаме празни пространства, които запълвам(е) с музика.
много ми харесва смесването на битовите шумове с акустичната ненатрапчивост на живото изпълнение.
опитвам се да пиша дълга проза напоследък. случват ми се разни неща. може би скоро ще споделя. подбирайте бягствата!;
По ретрограден Меркурий, скъпи мои, си ровя в черновите и редактирам разни неща.
Това е едно от тях. Общо взето си отговаря на името.:Д Край.
http://vocaroo.com/i/s0kbZ0Gnbagg
//едно леко намигане към детската Евровизия, за което възпитано изчаках да дойде времето:Д
//наскоро обясних:Д
интересно ми се струва как от време на време решавам да запиша 1-вото си изсвирване на някоя песен, която никога не съм пяла или пък слушала доброволно, но пък за сметка на това се е въртяла доволно дълго време около ушите ми, заради други хора. случаят е такъв. нищо че нямам техника вкъщи, обичам да си пея, а явно и да пускам музикални интермедии между симулациите на дейност в блога:Д хубави дни!))
правя тестове за матури, защото все някой трябва да се тревожи.
отчитам времето по другите и никога по себе си.
в този запис свиря непозната за мен песен на една детска класическа китара, докато децата от другата страна на стената репетират песен за дълбокото море, а някой нервно разтребва из кухнята. точно като сега, половин година по-късно, когато отпивам вода от любимата си зелена чаша, разтърквам бавно очите си и преравям jobs.bg в търсене на бъдеще.
I’m scared to get close and I hate being alone.
I long for that feeling to not feel at all.
The higher I get, the lower I’ll sink.
I can’t drown my demons, they know how to swim
да. (въздиша в усмивка)
Странно е, защото навлизайки сериозно (изкушавам се да напиша научно, но няма да разберете шегата:Д) в изкуството, започнах да възприемам себе си като концептуален артист (педантичен по подразбиране), а същевременно с това твърдо вярвам в божествената му природа, или с други думи – липсва ми онази егоцентричност на Автор/Създател/Бог, присъща на мнозина (мнозина е хубава дума, римува се с прозина, което именно ще направя сега:Д). Та, мисълта ми бе друга – достигам до парадокс за себе си – кое е по-… (ще си спестя епитета засега), та, кое е по – рационалното или емоционалното/първичното/неосъзнатото начало в изкуството. Истината е, че рациото ни/ме отдалечава от другите, всяка една нова мисъл е модулация на действителността, т.е. една нова (не)действителност, като линк в линк в линк в линк в линк (схващате идеята) в линк в линк в линк в линк в линк в линк в линк в линк… За вас/мен е ясно, че мрежата(смисловата, идейната, етц.) съществува, но вие/аз/творецът/изразителят е единственият прокси сървър, който може да ПРЕВЕДЕ зрителя/читателя/реципиента до първоизточника/ядрото/Началото. Само напипвам нещо тук, начинът ми на изразяване в случая е крайно ънфрендли, съзнавам. Затова само ще добавя – когато спя пиша най-добрите си неща, когато правя първи опити, те излизат най-сполучливи, въпреки всичко… спестено (време, усилия, смисъл).
//този запис е чудесна илюстрация към горното.:Д ясно защо:Д
//харесва ми как никога не изговарям докрай думите:Д
subиране 