mardy bum, let ’em laugh, let ’em frown

 

 

Advertisements

На тръгване

това е сигурно първото ми реблогване, но просто не се сдържах;

Копче от ризата на живота

 

Назад –

годините прикриване

преструване

и премълчаване

спестяване

на истините

неблагородните лъжи

избягваната близост

удобната вежливост

изкуствените празници

заучените реплики

престорените радости

несподелените нещастия

горчивата ирония

тръпчивата вина

и адът на добрите намерения.

На тръгване

си взимам само

камъчето болка

в лявата обувка.

View original post

can you feel my heart

правя тестове за матури, защото все някой трябва да се тревожи.
отчитам времето по другите и никога по себе си.
в този запис свиря непозната за мен песен на една детска класическа китара, докато децата от другата страна на стената репетират песен за дълбокото море, а някой нервно разтребва из кухнята. точно като сега, половин година по-късно, когато отпивам вода от любимата си зелена чаша, разтърквам бавно очите си и преравям jobs.bg в търсене на бъдеще.

I’m scared to get close and I hate being alone.
I long for that feeling to not feel at all.
The higher I get, the lower I’ll sink.
I can’t drown my demons, they know how to swim

да. (въздиша в усмивка)

КЛЮЧОВЕ

        

        И не забравяйте да дръпнете ключа, ако тръгнете да лягате, че един господ знае кога ще се приберем с баща ви. С тези думи майка ми напускаше дома ни всеки божи ден. Вярно, трудно ставаше сутрин, но на думи и обещания нямаше равна.

                Помня, че още в детските си години се чудех на децата, които носеха цяла връзка ключове в себе си, като излизахме да играем. Един дебел, като от приказките – за входната врата, един обикновен – за апартамента, и още от два до три в различни форми и размери (от брадва и въртолет до триъгълна призма), според зависи броя на вратите и ключалките по тях, които водеха до семейната обител. Не знам, вярно, че по това време в квартала много се крадеше, но това с ключовете не го разбирах. Моят беше един единствен – от обикновените. Входната врата на блока ни през деня не се заключваше, а ключалката за вкъщи стоеше самичка на пост. (Даже шпионка си нямахме, но това не е толкова важно сега.) Ключът ми вършеше успешно цялата работа. Висеше на врата ми на ластик или на връзка за обувки. През лятото, когато слънцето бе по-силно, се случваше ключът да оставя белия си зъбен отпечатък върху изгорялото ми детско тяло. Понеже играехме по цял ден и неизбежно си ходехме на гости, за да се напоим и заситим, често го губех, но и почти толкова често го намирах. Или той ме намираше – с ключовете знае ли човек…

                Не знам виждали ли сте и помните ли подвижните простори, опънати между две жилищни сгради. Да, онези с макаричките, които навиваш като при риболов, за да изтеглиш прането си, надвиснало високо над китните тревисти площи, заедно с дърветата. Представям си как недоброжелателната леля от съседния блок, с която делите простор, освежава бельото си с ново попълнение, или пък как хлапето й е хвърлило око на новата ти тениска с щампа, която переш на ръка с четка за зъби… Та, оставете ги просторите. Беше това време, накратко – началото на 90-те – подово отопление, засиленото застрояване на паркинги и все повече и по-големи ключове по вратовете на децата. Нямахме мобилни телефони, а домашните някак предполагаха да си си у дома, когато ги използваш, та тях автоматично ги изключвахме като вариант. Номерът бе следният – ако сте се разбрали от вчера къде и кога да се видите – ясно, ако ли не – тръгваш да събираш бандата по блоковете. Звъниш на звънеца отдолу, ама с тайния код, да се знае, че не си случаен. Ако няма звънец, викаш. Нямаш часовник, а и не те интересува колко е часът, ако слънцето все още е налично. Викаш, свиркаш (специалната мелодия на бандата, не някакво си просто свирукане), докато някой не излезе на балкона (да, същия онзи балкон с рибарския простор). Ей сега, казват ти и ти мятат ключа си в тревата, за да се качиш за компота от праскови. Естествено, и тази практика си имаше своите недостатъци. Свидетелство за това бяха връвчиците с ключове, накичили дърветата, кажи-речи пред всички блокове, добре, че обичахме да се катерим да берем, я джанки, я череши, черници, ябълки, ехааа… Доволно време беше.

                Дори, ако се върна малко по-назад, имаше и време, в което външните врати на блоковете и портите на къщите не се заключваха. Съвсем сериозно! Можеше спокойно да се скриеш на жумичка в някой вход, а ако успееш и да се качиш до някой от по-горните етажи, можеше като бог да наблюдаваш търсещия и останалите криещи се мравчици. Ихихи, велико, просто велико! Затова и всички по-големи деца се подслоняваха именно в тези тъмни наблюдателни кули. Е, заради това, но също и да си кажат някоя тайна, да си разменят фланелките за заблуда на врага или пък да хапнат нещо набързо у баба си. Общо взето, това с бабата си бе класика.

                Моята живееше на първия етаж до Долната, точно в епицентъра на всички случвания. Приятелите ми знаеха, че ако притичат бързо между двата люлякови храста, хванат се за джанката или пък просто стъпят на перваза на мазето, веднага се озовават на северната бабина тераса, която водеше към спалнята. Открехваш вратата, минаваш през спалнята, покрай библиотеката, хола, ето те в коридора, голямо огледало, входната, излизаш и пак имаш достатъчно време спокойно да обиколиш блока и да успееш да се заплюеш. Терасата на баба ми бе любимо място за мнозина. Дори когато имах да довършвам някакви домашни или на някого не му позволяваха да стои навън, тя бе добро спасение. Докато една вечер ужасно много ми се пишкаше. Връщахме се от Алеко и от изгарянето на лицето ми ме втрисаше. Подпирах се върху крака на татко, докато той търсеше ключа от баба. Молех се да стане по-бързо и затова вратата веднага се отвори, беше заради молбата ми, със сигурност. Чухме как нещо падна на пода и двамата бързо огледахме около себе си. Бяха три кибритени клечки, пречупени на половина при отключването на вратата – запазеният знак на кварталната банда. Естествено, първо видях, че ми го няма колелото. Чисто нов бегач, който дядо ми беше донесъл преди няма и седмица. Още не беше пробван, чаках специален повод, а и, както казва мама – обичам да си пазя нещата. Като цяло не ми беше много ясно какво се бе случило, но за колелото дълго плаках. Ако знаех само, че това ще бъде първият от много подаръци, които няма да успея да отворя… Не знам дали е истина или си измислям, но ми харесва да си представям, че всички от площадката заедно сме плакали, когато дядо реши да сложи решетки на всички прозорци и да затвори терасата в клетка. Помня, че сам го направи, заваряваше цяла неделя, докато с татко перяхме килими зад блока, а вкъщи полицаите събираха отпечатъци. Почина си от 2 до 4, разбира се, защото така правят възпитаните хора, но тогава очите му сълзяха най-много. Каза, че е от чесъна в таратора, но аз знаех, че е тъжен заради терасата. Той бе от онези хора, които вече не съществуват и може, от време на време, само да чувате за тях, хората с отворена тераса на първия етаж. И в този момент бе принуден да се затвори с решетки, да си окачи плътни завеси, които да използва, да оставя някоя от лампите светната, когато излизат да вечерят с баба навън и други инак излишни чалъми. Всички знаеха, че Кибритопродавачката, така го нарекоха полицаите, беше синът на съседите от третия етаж, но това явно нямаше значение.Затварянето на една тераса сложи края на света – такъв, какъвто го познавахме. Тя беше само първата от много, тогава ключарите изкараха някакви курсове и започнаха да правят от щурите ключове, хората се затвориха зад 100 врати, а някой по-напредничав се възползва от масовата паника и измисли охранителните системи. Точно тогава един багер отри жълтото кълбо от Долната площадка и ние, децата, като хамстери го изтъркаляхме до игрището на Горната. Не след дълго спряхме да използваме просторите. Никой не посмя да отреже въжетата, просто се ограничихме в трите тесни реда по балконите си и перяхме по-начесто. Тежестта на повечето нови ключове прокъсваше джобовете на късите ни гащички, а някои оставяха и цветни петънца по блузите. За това най-често ни овикваха майките ни, които перяха последствията.

                И не забравяйте да дръпнете ключа, ако тръгнете да лягате, че един господ знае кога ще се приберем с баща ви. Чувам я да го казва вече години, след като си е отишла. Така и не сменихме вратата – още е същата – обикновена без шпионка, с една единствена ключалка. Макар да имам няколко ключодържателя в себе си, ключът ми си стои самичък нейде из джобовете. Отключвам на баща ми, брат ми е вече вкъщи. Преди сън прибирам прането от терасата, проверявам вратата и бавно издърпвам ключа.

ВДЪХНОВЕНИЯ

//в тази публикация ще си събирам вдъхновенията по категории, за да не се губят във времето и пространството;

 

09.04.2014

красиви кратки видеа //от Теди. говорихме си за двете очи на фотографа – едното – съсредоточено навън, а другото – притворено, към себе си. за мултимедията като екстериорна действителност на персонажите ни и т.н.

http://www.kinfolk.com/films/


10.04.2014

 Valeria Docampo – илюстрации

ValeriaDocampoLaValleeDesMoulins2

http://valeriadocampo.com


05.05.2014

Eiko Ojala – илюстрации

reachers-1

http://www.ploom.tv/


21. 06. 2014

Kumi Yamashita – инсталации/рисунки (сенки, перспектива, експериментални техники)
Shadow Art By Kumi Yamashita4

http://www.kumiyamashita.com/


 

МОЖЕ БИ УТРЕ

Винаги съм живял с едно усещане, че всеки момент нещо много важно ще ми се случи. В началото си мислех, че е временно. Някакво такова – никакво, ще дойде и ще си замине. Ама тц. Не ще! Стоя си аз и всеки ден се будя с мисълта, че днес е Денят, след минути вече няма да съм същият, всичко ще е друго! Не светът, де… животът ми – той ще се преобърне и най-сетне всичко ще си застане на мястото. Дам… Това усещане така плътно е полепнало по мен, че постоянно съм в очакване. Като да чакаш парти изненада за рождения си ден, нали се сещате – хем трябва да е изненада, хем цял ден мислиш какво да облечеш, какви бонбони да купиш, такива работи. А дори не си сигурен дали някой се е сетил да ти организира изненадата. Така де, за теб е ясно, че я искаш, ама какво става, ако рожденият ти ден вземе, че се падне в сряда или пък съвпадне с някое по-значимо обществено събитие – я нов повод за протест, я някой-друг велик концерт? С твоя каръшки късмет никога не можеш да си сигурен!

Като си бил малък вашите не са празнували рождения ти ден. До едно известно време дори не знаеше кога си се родил. После ЕГН-ето ти подсказа, де, но като попита вкъщи дали може да поканиш няколко съученичета на торта, майка ти ти направи знак да мълчиш, бързичко усили телевизора и продължи да стърже моркови на масата. След 10-ина минути те извиква в рекламата да дойдеш да обядваш супа топчета, „Но искам пълна тишина!“ – заръчва ти и ти мълчиш и кусаш, кусаш и мълчиш. „Кусам“ е красива дума, мислиш си, после спираш да мислиш, защото рекламата свършва и майка ти надува телевизора. Ето я Наталия Симеонова! Разпознаваш я от малък, по едно време даже мислеше, че ви е някаква роднина. Може да не сте празнували рождения ти ден, но нейния – със сигурност! Не го пропускахте! 10-и февруари! Точно на твоята дата!

В началото не я понасяше Наталия, та тя ти бе отнела празника! Не, че не харесваше балони сърчица! Не, че не харесваше песента на Любо Киров, с която майка ти разпяваше гласа си сутрин! Не, даже напротив, ама нали за пред момчетата, някак не вървеше… Така и не усети кога започна да се заседяваш пред телевизора с майка ти, двамата захласнати в историите за чужди изненади и обяснения в любов!

Обичам те! Не плачи, наистина те обичам! Вярно, никога не съм го казвала, но ето ни сега по телевизията! Виж колко е хубаво само! Всички ни гледат, защото се обичаме. Ние се обичаме, а те ни гледат! Какво по-прекрасно от това? Ще те целуна сега, а ти се усмихвай, нали миличък? За да влезем и ние в шапката! После ще пуснат реклами, тогава аз ще се снимам с Наталия, а ти ще идеш да се изпикаеш в тоалетната на телевизията. Накрая ще ни подарят подаръци – някой романтичен уикенд, или пък скъпи кремове срещу косопад и гъбички. И всички ще ни пляскат и ще се усмихват, специално са наели публика! А майка ти ще си умре от кеф, така де, ще й стане хубаво!

И нали ви казвам, от тогава до сега винаги съм живял с едно усещане, че всеки момент нещо много важно ще ми се случи. В началото си мислех, че е временно, но ето, не ще да ме изостави. И сега е с мен. Вървя от работа към вкъщи и нещо ме подпира под лъжичката. Днес вече ще се случи, предусещам го! Интересът към предаването е голям, много хора чакат, а и докато се подготви, нали… Но не, днес ще да е! Ето, телефонът ми звъни! Знаех си!

– Ало, да. Аз съм! Наталия? Пейо?

Майка ми е. Разбира се.

– Здравей, мамо. Добре съм. Кажи, какво има?
Всеки ден се обажда… Да ме подсетела, че е събота. Като че ли не знам!

И ето, най-сетне, прибирам се вкъщи. Изхлузвам настрана обувките. Хвърлям якето към закачалката. По-късно ще го вдигна. Остават само няколко секунди до началото. Мятам се като вратар върху матрака си – с петна от храна, но от мемори пяна, тъкмо него рекламират по телевизора. Преговарям репликите заедно с актьорите, като модерен каубой превъртам дистанционното и стрелям продължително върху бутона за звука.

– Добър вечер, любими мои романтични зрители – чете от аутокюто си Наталия, а аз най-дебилно и напълно непринудено съм се ухилил и плавно изпружвам крака в контрашпиц. Може би утре! Да, утре вече ще се случи!

48

Всекидневна. Полуизпразнена, в близост до вратата са струпани кашони. Нехармонично разположените мебели оставят усещането за дисбаланс, нестабилност, сякаш подът ще се катурне на една страна и ще повлече всичко със себе си. В центъра на помещението – аквариум с 2 златни рибки; всичко е организирано около него.

 

I

 

ТУК е облегнал глава върху ръцете си и отнесено се взира в аквариума. ТАМ се е разположила на дивана и разлиства списания.

 

ТУК: Знаеш ли колко помни една златна рибка?

ТАМ: Силно заинтересована съм.

ТУК: Две минути. За две минути откриват цял нов свят. И после пак… И после пак.

ТАМ: (подигравателно) Това в някоя корейска драма ли го чу?

ТУК: (със същия тон) Не, прочетох го в дебела книга, която не разрешават да се изнася от библиотеката.

ТАМ: Ха-ха. Много смешно.

ТУК: Когато бил момче, баща ми прекарвал часове, взирайки се в аквариум, като този. Всъщност доста по-малък по обем.

ТАМ: Вместо да си учи уроците.

ТУК: Да, разказвал ли съм ти вече?

ТАМ: Чудиш се какво ли е намирал там. В малкото време, което сте прекарали заедно, си установил, че той е най-свободният и в хармония със себе си човек. Затова си вземаш рибки и упражняваш хипнозата си върху им.

ТУК: Ако те отегчавам, отиди в другата стая. Свободна си, не те задържам насила.

ТАМ: Не го приемай така, просто съм си такава, знаеш.

ТУК: Знам.

 

Пауза. ТУК продължава да се взира в аквариума.

ТУК (или просто глас): Carassius auratus! Идват чак от Азия до тук. Бизнесмени ги хващали и развъждали за удоволствие. Повече от 1000 години оттатък и 100-тина години в Европа, но сега се срещат в толкова цветове и форми. Можеш свободно да избираш. А ако се гледа добре, една рибка може да живее над 50 години!

 

ТАМ: Горивата са скочили, ябълките са паднали.

ТУК: (след известно време) Пак ли си гледала телевизия?

ТАМ: Онзи от долния етаж оставя звука на макс. Явно му помага да заспи.

ТУК: (разсеяно) Аха.

ТАМ: Шайни Пиарсън ще ражда.

ТУК: Шайни Пи…?

ТАМ: Другия месец, по пълнолуние. Разчертали били звездната му карта, изчислили планетарните аспекти, балансирали нумерологичната му фигура и избрали име с идеална вибрация, в унисон с енергиите на годината.

ТУК: Очакват божи аватар.

ТАМ: Култивират живот хората. Като с растенията и животните. Днес можеш да си посадиш човече, все едно си го намисляш… и като се появи, е точно такова, каквото си го намечтал. Земя 2012 – мечтите Ви стават реалност. (смее се)

ТУК: Играят си на богове. Това правят. Някой пита ли ги тези посяти човечета дали искат да никнат и цъфтят в тяхната саксия, да пускат корени в градината, да се препичат и измръзват на балкона, а? То е много лесно, понеже, да стопанисваш. Аз и моето куче, запознайте се, това е дъщеря ми, а какъв съпруг имам, да знаете, златен. Не може така! Не може!

ТАМ: Как се палиш само.(смее се)

ТУК: Не става така. Не е толкова лесно да се грижиш за някого.

ТАМ: Разбира се, че не е…

ТУК: Изисква се време, търпение, много търпение… И отдаденост.

ТАМ: И време.

ТУК: И време.

ТАМ: И търпение.

ТУК: И търпение.

ТАМ: И отдаденост?

ТУК: (усеща се) Оф! Ще сменя водата на рибките.

 

ТУК (или глас): Добре е да отглеждате златната си рибка в голям аквариум. Поне 30-литров. Като се погрижете за всяка рибка да има минимум 24л. вода, всичко ще бъде наред. Седмично се сменят 10-15% от водата, за да живее рибката на чисто, след като я отървете от всичките необработени от филтъра отпадъци.

 

ТУК и ТАМ разтребват из вкъщи. Правят разместване на мебелите из стаята.

ТАМ: Диванът ще го сложим отзад, масата отляво, аквариумът ей там в (при споменаването на аквариума, ТУК я поглежда и тя млъква). Добре, нова стратегия. Диванът го местим в дъното, масата отдясно…

ТУК: А столовете?

ТАМ: Столовете…

ТУК: Не може да са в близост до аквариума. Знаеш. Когато съседите оставят при нас котката. Аквариумът трябва да е защитен…

ТАМ: И недостъпен, знам. (пауза) Какво ще кажеш диванът…

ТУК: Да остане тук?

ТАМ тръгва да възрази, но се отказва.

ТУК: Е?

ТАМ: Да остане тук.

ТУК: И без това така си ни харесва. Удобно е. Свикнали сме. Както се казва, на тъмно със затворени очи ще се оправим из вкъщи.

ТАМ: (разочарована/примирена) Да, сигурно.

ТУК: Със сигурност! Сигурността е хубаво нещо, знаеш. Създава уют, дарява ти свободата да дишаш свободно. Когато всичко е подредено, всичко е наред. Тавтологията е търсена! Редът носи сигурност, сигурността – уют, уютът – комфорт, комфортът – щастие. Следователно редът е причинител на щастие. Ред равно на щастие! Това е аксиомата на живота!

ТАМ: (до аквариума) Струва ми се много разхвърляно дъното нещо. Тези водорасли отляво са се оплели едно в друго, планините от камъчета почти изцяло затрупват входа на пещерата… (понечва да бръкне в аквариума)

ТУК: Не!

ТАМ: Какво?

ТУК: Златните рибки се нуждаят от места за криене.

ТАМ: Така ли?

ТУК: Те спомагат намаляването на стреса и увеличават продължителността на живота им.

ТАМ: О, нима? (хваща лицето му в ръцете си)

ТУК: Да преместим дивана.

 

ТУК и ТАМ разместват всички мебели из стаята. След това уморени се отпускат на дивана.

ТУК и ТАМ: Ех, да можех…

ТУК: Да остана тук завинаги.

ТАМ: Да избягам надалеч от тук.

 

Глас: Рекордни температури на територията на цялата страна. Обявен е код Червено. Съветваме ви да избягвате излагането на слънце в близките 48 часа.

 

ТАМ: (влиза) Оф, не мога повече така! Почивка на Малдивите, екскурзия до южна Франция. Всеки ден едно и също. Писна ми! Превърнала съм се в пресечна точка, през която всички преминават и животът им магически се нарежда. Как можах да стигна до тук? Какво ли съм си мислела? Каква искаш да станеш, като пораснеш? Искам да работя в туристическа агенция, дъъъ! Да бе, как не! Да стоиш по цял ден зад едно бюро и да се усмихваш на разни непознати, докато организираш шибаните им пътувания до мечтани от теб дестинации. Супер! Ей това е живот! (пауза) Ти какво прави днес?

ТУК: Почетох малко, пописах. Отпуших мивката, смених няколко крушки. Нахвърлих скица за скрина, на леглото е, може да я видиш и да си кажеш мнението.

ТАМ: Сигурна съм, че е прекрасна. Мога ли да прочета?

ТУК: Какво? Не!

ТАМ: Хайде, де! Съвсем мъничко. Любопитна съм.

ТУК: Не е завършено. Като стане готово, ще ти покажа.

ТАМ: Колко още ти остава?

ТУК: Не знам.

ТАМ: Е, горе-долу?

ТУК: Близо съм.

ТАМ: Супер, значи приключваш и скоро ще ми дадеш да погледна!

ТУК: Казах, че съм близо, не че приключвам.

ТАМ: Е, да, де. Докога е срокът?

ТУК: Чувствам, че нещо ми убягва, но не мога да разбера точно какво. Имам идеята, структурата, думите…

ТАМ: Пак си прекалено самокритичен, струва ми се. Сигурна съм, че ще излезе страхотен текст.

ТУК: Да, може би в това е проблемът.

ТАМ: Това, че ще е страхотен?

ТУК: Твърде голямо внимание върху думите, за сметка на образността. Днешният човек мисли…

ТАМ: В картинки.

ТУК: Точно. Като децата.

ТАМ: Виждаш ли го – е, не го ли виждаш – не е.

ТУК: Ще попиша още малко.

ТАМ: Вдъхнових те, значи!

ТУК: Може да се каже…

ТАМ: Както винаги! (прави някакъв смешен гъзарски жест. Двамата се смеят.) Вашата муза ще отпусне глава в скута ви, а Вие пишете, Писателю!

ТАМ се сгушва в седналия на дивана ТУК.

ГЛАС (текста на ТУК):

– Искам да се прибера у дома – каза, а малка солена капчица се изтърколи по лицето й и докосна хартията, отбелязвайки точка.

– Ами, прибирай се, кой те спира? – с престорен глас подхвана разговор със себе си.

– Точно това е, никой не ме спира. – изхлипа и потопи пръста си в миниатюрната локвичка – ако мога да направя всичко, което си поискам – добави две нови, съвсем еднакви точици, с безцветното мастило.

 

Една сутрин я чух да ме вика. Казваше „хей, хей, хей ти” с най-миниатюрния глас, който можеш да си представиш, заглушаваше всичко и всички наоколо до идеална тишина. „Дотук си ме докарал, заседнала съм ти на гърлото. И ми омръзна да те чакам да решаваш – или ме преглътни, или ме плюй.” Извиках.

 

ТАМ е задрямала на дивана. ТУК я милва по главата.

 

ТУК (или глас): Златните рибки са всъщност шарани. Плуват в студени потоци и езера, хич не понасят горещини. За да се чувстват добре рибките ви, е важно да поддържате температурата в аквариума под 23 градуса. Високата температура ще доведе до постепенното изчезване на кислорода и…

 

 

ТАМ щъка в и извън сцената.

ТАМ: Какво има? (излиза)

ТУК: Кашкавал, лютеница, кисели краставички…

ТАМ: (влиза) Ох, жадна съм.

ТУК: Мляко.

ТАМ: Дали е останало мляко в хладилника? (излиза)

ТУК:

Пътечка подсладено мляко от моята до твоята паничка

примамва котетата от квартала, колона мравки, бръмбар…

А майките подвикват след децата си…

ТАМ: Сложих го да кипне. Малко намирисва като че ли.

ТУК: …да се приберете преди стъмване, че ще варя ориз.

ТАМ: А?

ТУК: Ориз. Има и ориз.

ТАМ: О, така ли, чудесно! Можем да си приготвим мляко с ориз.

ТУК: Аха. То се яде истинало, хладилник имаме.

ТАМ: Мляко с ориз. Ако бях родена на изток, сигурно щях да се храня само с това. Мляко и ориз. Поетично, а? Ха-ха. Като стихчето ти от 5-и клас. Помниш ли? Разбира се. Ти всичко помниш. Искаш ли бонбон?

ТУК: Не, днес вече ядох.

 

ТУК (или глас): Златните рибки са всеядни, затова трябва да им предлагате богатство от храни. Те имат голям апетит и постоянно ще търсят храна. Важно е да не ги прехранвате. За целта слагайте в аквариума храна, която могат да изядат в рамките на 2 минути. Застоялата във водата храна заразява средата и става причина за множество заболявания. Хранете рибките веднъж дневно!

 

ТАМ: Ало, здравейте! Да, пак съм аз. (пауза) Да, сигурна съм, че работите по въпроса. Да, да, зная, че не зависи само от Вас и е нужно време, но…

ТУК се приближава и се провиква в слушалката.

ТУК: (интонацията му градира в истерия) Няма вода за рибките! На рибките им трябва вода! Нова вода! Свежа вода!

ТАМ издърпва слушалката от ТУК и го утешава в прегръдката си.

ТАМ: Да, разбирам Ви. Чакахме 2 дни, ще почакаме още няколко часа. Хубав ден и на Вас!

ТУК: (изтръгва се от ръцете на ТАМ) Не. Не мога повече.

ТАМ: Хей… (приближава се към ТУК и понечва да го помилва, но той я отблъсква)

ТУК: Не, не, не! Просто не мога повече така.

ТАМ: Как?

ТУК: Много добре знаеш. Няма нужда да го назоваваме.

ТАМ: (на себе си) Нужда…

ТУК: Да, нужда. Нужда! Няма нужда. Необходимостта не е нищо…

ТАМ: (отнася се в своя реалност) Красиво…

ТУК: Златните рибки могат да живеят само с подобни на тях рибки, със сходни грижи и темперамент. Златните рибки могат да живеят единствено с други златни рибки. Когато търсите компания за златната си рибка, изберете рибка с подобни телесни параметри. Ако се различават прекалено много, вероятно някоя ще изпревари другата…

ТАМ: Какво искаш да кажеш с това? Кажи го направо! Стига с тези алегории, моля те!

ТУК: Не мога вече да бъда твоето ТУК. (пауза) А ти да си ТАМ. (пауза) А аз да съм Там.

Тишина.

ТАМ: (мислите й) Не ме моли да остана.

ТУК: (мислите му) Не мога да искам от теб да останеш.

ТАМ: (-||-) Може би някой ден…

ТУК: (-||-) Не обещавай.

ТАМ: (-||-) Аз ще…

ТУК: (-||-) Не ме оставяй тук да те чакам.

ТАМ и ТУК се прегръщат. Дълга прегръдка, от онези, в които се опитваш да запомниш всяка частичка от усещането за другия, прегръдка за сбогом. ТУК се отскубва първи.

ТАМ излиза от стаята.

ТУК: Какво ще правиш сега?

ТАМ: Ще проверя дошла ли е водата.

ТУК: Е?

ТАМ: Ти как мислиш?

 

Затъмнение. Чува се потичаща вода, в началото на капки. Някак естествено преминава в дъжд.

 

II

(в аквариума)

//видео, светлинен фокус върху аквариум на сцената, етц.

 

Рибок: Знаеш ли колко дълго помнят хората?

(смеят се)

Рибка: Шшт! Рибите не могат да се смеят.

 

Рибокът започва да си тананика Something in the way на Nirvana. Фокусът се разширява и улавя ТУК и ТАМ, които разтребват стаята. ТАМ сортира нещата по кашоните и оставя непотребното й на съответното му място в помещението. ТУК вече не я забелязва, той се движи тренирано из дома си, създава си уют, живее със себе си. ТАМ по-скоро го усеща от време на време, при разминаване и физическа близост, спомня си отделни фрагменти от него.

 

ГЛАС:

морската вода се разпиля из стаята ми

усмихвам се вежливо на лирическия аз

пуловер от мъгли навлича мен намята ме

и царството на мъртвите е царство, мраз

пакетчета от чай наливат миглите и

вятърът ухажващ водната по мидите

е ехо с твоите поеми вятър без да знае

силата си вятър който не познава точките

вятър на въздишките разбулващ пристана

преповтарящ сричките без мисли вятър

вятър дето сваля кожата черешова вятър

като мине счупва времето вятър спомен

вятър дар вятър истина вятър в клоните на

минзухар притисна ме престорен вятър

 

ТУК и ТАМ се срещат при аквариума. Двамата сипват храна на рибките. Затъмнение.

 

 

КРАЙ.

photo by Luis Mora

ЗА ОБЕМ И БЛЯСЪК

Обезкосмявам краката си, обезкосмявам подмишниците, обезкосмявам ръцете си. Скубя веждите си, подкъсявам ги, изрязвам с ножичка. Отстранявам ненужното с конец,  пинсета, лентички, кола маска, бръсначка, гел. За да съм красива. Разбирам, че косата ми не е достатъчна, затова купувам чужда коса. Поръчвам я по интернет, момичето ме уверява, че е точно моят цвят. Прикрепя се с щипки, капси, кабърчета, лепенки, пирони. Трябва да я имам. Трябва да я нося върху себе си. За да съм красива.

Около мен мъжете започнаха да носят шапки. Постоянно и в интериорни пространства. Мода, казах си. После сънувах един сън. Съвсем реалистичен. Вървя през деня си и навсякъде мъжете с шапки. Нормално, такива са тенденциите. Да, обаче, краката ми подскачат. Отскачат от паважа, пода, стълбите и се издигам над главите им. Опипвам ги, както майка милва бебе, внимателно и в търсене на слабост. Те издигат нагоре ръцете си, но не ме достигат. Гора от ръце. Море от ръце. Ръце, насочени в небето. Ръце, пазачи на(д) главите. Панталоните им не се смъкват, няма детски хуморески. Сега виждам, косата ми оплетена във вентилатора, перката на климатика, в щеките на тролея, ветропоказател. Разпилява се във въздуха като захарен памук, като дъвка в машина за дъвки, образува стереометрични фигури, пирамида, куб, корона. Изведнъж се пръсва и започва да вали наоколо. Мъжете силно опъват ръцете си. Онези в близост до вентилатора остават само с по една. Другата здраво стиска шапката, дърпа я надолу, да не литне. Ръцете на мъжете с шапките са мои корени.

Фризьори помитат подовете на салоните си. Кофи, пликове с отпадъчни коси, непожелана женственост, ненужни дължини, обем, раздели. Косите ни издишат в четките, проникват между зъбите на гребена, увиват се като змии в сифоните и лягат по възглавници и рамене. Напускат ни.

Започвам да разбирам рокерите. Дългите коси, бради, мустаци. Окосмените гърди, подмишници, кореми. Поподранилите луни по темето и приближаващото пълнолуние. Косите ни измерват времето. С дължините си, обемите и после… По-късно слизат от телата ни, напускат ни по собствено желание, отделят се от корена, поемат дъх и емигрират. Дали мечтаят да са въшки и бълхи, да сменят местожителство, да се заселят нейде по желание…

Разбирам, че съм влюбена, когато за пръв път докосвам косата му. Бакенбардите, ухото, шията. Усещане за часове напред минава между пръстите ми. Прониква в тях и се отдръпвам. Обръщам се, вървя надолу без да спирам. Няма закъде да бързам, има много време. 

Мъжете с шапките стискат главите си, протягат ръце и се гонят на вятъра. Някои улавят по кичур коса от валежа, с щипките. Други се отдалечават към сергиите за очила. Когато под мен вече няма никого, слизам на земята. Удрям я с петите си ужасно силно, затова се извинявам.

Събуждам се с тиха въздишка. Сядам в леглото си и опипвам главата. Прокарвам пръсти през косата си. Засичам с минути милванията, прорезите преброявам. 24. От главата ми се рони ситен пясък. Събирам го в купчинка върху одеялото.

Когато по-късно излизам навън няма и помен от шапките. Обезкосмени тела се разхождат в града, бързат за среща, ядат сладолед, мълчат, разговарят. Гологлавците дишат, усмихват се, плачат. Тенденции, казвам си и пред мен отново изниква сънят.

Той върви под мен с бърза крачка. Преминава за секунда под краката ми. Тогава точно падам. Свличам се на ниското и от ужас се улавям за главата му. Вися така минута-две и откъснала две стръкчета коса, политам към земята. Удрям я. Тихичко се извинявам. На нея, на него, косата, на себе си, че откраднах годините, посветени на мен. Той не обръща внимание, само ускорява бързо крачка, виждам го, затичва се и изчезва зад ъгъла. За вечерта нахлупвам шапка. Нова е и спира времето.