Update в картинки

ще разказвам и споделям друг път (Рошко подскача наоколо:Д). животът ми се случва))

//или по друг начин – Теди си играе да прави дизайн в Word:Д

Един кратък, но важен за мен пост.

През 2012 си пуснах пиесата на тема емиграция (даже май работното й заглавие към онзи момент беше такова) на конкурса, организиран от Младежки театър.Текстът е постмодерен, замислен първоначално като колаж от документални текстове (мнения, интервюта) на различни хора – подбрани по занимания, местоположение (в и извън граница, с и без понятие за граници), начин на живот/мислене, темперамент и характерност на езика/изразяването. Няма да проверявам дали Меркурий е бил в ретроградие тогава, само ще кажа, че събрах твърде малко текстове, за да сглобя документалната пиеса, такава каквато си я представях. Затова написах свой текст – фрагментарен, поетичен, МЛАДЕЖКИ, документален, личен, а ла Саракейнски (защото аз така пиша, когато пиша за себе си), навременен. Структурата, смея да твърдя, е доста симпатична, с едни музикални интермедии и много приятни преходи м/у различните епизоди, с възможност за моноспектакъл, но и за струпване от актьори на сцената (и в салона!). В крайна сметка, едно от основните неща, които ме занимават в писането за театър, е напластяването на (и)реалности на сцената, така че – изразните ми средства далеч не са само текст (история/диалог/мъдрости/поезия/етц.) и образ (мизансцен/действия/случване), още в този текст изследвам различните възможности за въздействие на различните сетива, както на актьорите, така и на публиката.

Журито на конкурса беше информирано в подробна авторова бележка, че текстът е work in progress и при евентуална реализация би включил допълнителни текстове на участниците/актьорите в постановката. Журито също така беше запознато с първоначалната концепция за текста ми, която изложих по-горе.

За какво го пиша това тук, като никого не го интересува? Ами, мен ме интересува. Днес попадам на едно интервю с Маргарита Младенова в сайта „Площад Славейков“, което ме информира още с въвеждащата си бележка, че в Сфумато са започнали да реализират този спектакъл. Първо се ядосах на себе си, че така и не успях да се наместя в средите, за да си направя този първи мой отгледан проект, но после се сетих, че проф. Младенова бе един от членовете на именно онова жури, което избра да не оцени по никакъв начин моя текст преди 2 години. Тук ще е любопитно да спомена как от 3-и лица научавах колко сполучлив/интересен/различен е този мой текст, от един от членовете на журито (мой основен преподавател в университета тогава) получих потупване по рамото и изумление за езика, разбира се – уверение, че е бил обсъждан подробно, и обяснението, че не е поощрен, защото не е завършен. Сега, няма нужда да ви обяснявам, че един такъв проект няма как да бъде текстово завършен, преди да бъде разработен режисьорски, но също така, вярвам, няма нужда да обяснявам и как работи потокът на вдъхновението. В случая, аз се радвам, че Сфумато ще направят този проект, дори не един, а цяла програма. Мога само да се надявам да им се получи добре. А кой знае, може в някой друг живот да ме поканят да си го допиша сама.

 

ПП: Няма да си пускам текста още тук. Защото все още се надявам някога да види сцена, а и като текст за четене не би бил кой знае колко интересен за никого.
ПП2: На конкурса на Младежки театър през 2012 г. отличие печели пиесата „Времева болест“ от Иван Димитров (чийто мениджър е драматургът на театъра и член на журито Кремена Димитрова, който факт посочвам чисто информативно). Пиесата можете да прочетете в сборника с пиеси на автора.

––-
//През 2012 участвах в два конкурса за драматургия, т.к. бях фокусирала дипломната си работа върху работата на тези конкурси, които извеждат във фокуса едни текстове, които определят като добрата съвременна българска драматургия, но в действителност, тези текстове рядко са подходяща основа за сцена, т.е. – не са достатъчно театрални, да речем, но това е само един възможен недостатък. Исках да видя как функционират отвътре тези конкурси, каква обратна връзка дават (отг. – никаква!), изкушавах се да пиша за повтарящите се фигури в различните журита, но ми беше напомнено, че не искам да си правя врагове, след като нямам стабилен (никакъв) гръб в тези среди, нито пък преди да съм завършила:Д Все едно, това е без значение сега, когато безполезната кафява диплома стои измежду абсурдистите в библиотеката ми:Д Дочух, че в Младежки театър си търсят някакви хора, информацията не е стигнала пряко до мен, нито пък знам точно какви хора си търсят. Факт е, че имам/х амбицията да реализирам младежки театър в България, такъв, какъвто не съществува у нас, който да привлича (в продължително време!) тийнейджърската публика – с нов език, нови форми, същите, техните си теми, но адекватно случващи се, а не по проекти, спуснати от министерството или да отбием номер. Но това като че ли е в миналото. Днес не вярвам, че мога да съществувам в театралната ни действителност. Не съм актриса.

Най-сетне край

Любовта е нещо, което засилва изкушението да лъжем. (Янг Куиджа)

игра на светлината
мултиплицира ме по пътя
ветрилото от божи дарове
математически проекции на друго себе си
се блъскат из едничките обувки
аз кой съм и коя е вярната посока
върти на пръста си торба с лимони плътният
и пита.

 

Да бъдеш

между неразбирането, че притежаваме всичко на тая земя, и заблудата, че трябва вечно да търсим някъде извън себе си щастието

*снимката си я откраднах от програмата на сливенския фестивал с най-добри чувства, цитатът е на режисьора;

Green

//чекмеджирам си го, Енда ми е ужасно симпатичен)

Вчерашни приказки

ВЧЕРАШНИ ПРИКАЗКИ
Вишневата градина след Чехов и Азарян  

 „Ние тук се перчим един пред друг,
 а животът си върви, отминава.” 

         „Животът е сцена”, подобно на Шекспир започва представлението си Крикор Азарян, несъзнателно влизаш в един друг живот, който ти превръщаш в реален[1]. От малка естрада на сцената на Народния се появяват Чеховите персонажи, от живота в театъра, от театъра в живота. Прологът на режисьора продължава със застиване пред чудната красота на Вишневата градина, условно заемаща зрителското пространство в залата.

Градината Азарян избира да остави невидима, отговаряща на всички представи за красиво, приказно, мечтано. Извън сцената, защото в руския език глаголът „съм” няма сегашно време, а само минало и бъдеще – които владеят пространствата на пиесата. Вишневата градина е бъдещето, което копнеем, Вишневата градина е миналото, за което милеем, но тя никога не е сега, заради тиктакането на живота и непреодолимото ни бягане от настигащите ни стрелки, заради несекващите желания и ненавременната слепота към щастие. Режисьорът не крие, че за него вишневата градина е била и завинаги ще остане в театъра, заела зрителските си места. Вишните – бели и попиващи цвета, напъпили и раждащи плода, разлистващи се, закриляйки, оцеляващи на вятъра, промените и времето, жилави дървета, с общ корен и земя.

Прологът завършва с игра на сляпа баба. Раневская, с превръзка на очите, влиза в дома си. Поетичното решение припомня Екзюпери и че не очите са онова, с което виждаме. Не е слухът, чрез който чуваме. Както казва един от персонажите в пиесата, когато умреш, може би те напускат само познатите ти сетива, остава нещо по-силно и могъщо от физическото присъствие. Ами ако успееш да изключиш сетивата си приживе, ако те те изключат, ако смъртта е просто долна граница на вътрешното налягане на живот, точка преди главна буква?

Азарян така умело е прикоткал Чеховото напрежение на сцената, че не въздухът се реже с нож, а сякаш ножове спират дишането. Онова трепетно, същевременно пропито с несигурност, очакване, за някаква, за всякаква промяна, тихичко те приближава с мълчание, нежно те приласкава с твоите собствени мисли, докато обвива все по-плътно ръце около шията ти. Колко тясно е познатото пространство, колко дребен и безсмислен е светът (ти), когато нещо не е наред, когато е отнета/нарушена свободата ти (да бъдеш) и това, което си бил до този момент – нищо не значи за в бъдеще.

Персонажите условно можем да разделим на три групи спрямо отношението на времето в сърцата и умовете им и навън, в заобикалящата ги действителност.

Стопаните на дома – Раневская и Гаев, осиновената им дъщеря Варя и най-възрастният лакей Фирст са хората на миналото. За тях имението е единствената устойчива ценност, едничкото уютно местообитание, донасящо покой. Любов познава детската стая, представена в пиесата и постановката като сърцевината на дома, по люлеещо се дървено конче, привнесено на сцената от режисьора. Същото това конче, символ на детството, Гаев не успява да вземе със себе си при последното напускане на дома. Домът, в който са израстнали стопаните, който е тясно обвързан с всичките им щастливи спомени и белязали ги лоши. Бялата градина, която въпреки годините си остава все същата, съхранила под сенките си всички блянове и спомени, надежди и спокойствие. Това е мястото за връщане на персонажите, домът е мястото им за оцеляване. Там, където часовниците са спрели или се движат назад, където всеки е себе си и не може, няма да се промени. За да подсили интимното усещане на детската стая, Азарян изнася на сцената кукла, която персонажите бавят като бебе докрая на постановката.

Във втората група попадат Аня, Трофимов и Дуняша, с оптимистичните си надежди за бъдещето. Измъкнали умовете и душите си от оковите на всякакви рамки, посели в себе си хвърковатата живителност на свободата, тримата са най-жизнените персонажи в имението. С бляновете и мечтанията за други места, чужди истории, щастливи среди и никакви краища, живот отначало, преливащи радости, наивната девойка, Вечният студент и романтичната слугиня живеят назаем, красиво и стремително. Изгонването от имението за тях е нова стъпка от приключението, наречено живот, предпоставка за хубави промени, нови знания и случки, защото за тях светът е без граници, той е в съзнанието на всеки един, достатъчно е само да се почувства свободен и да го приеме в себе си.

Незасегнати от времето, благодарение на безпроблемните си миграции по хоризонталата и вертикалата на времепространството, биват Лопахин, Епиходов и Пишчик. Обитаващи съвременната си реалност, те са наясно с динамиката на промените и житейския кръговрат. Остава им само да гребат с пълни шепи от благодатните моменти, преди да ги застигне своеобразна зима. Син на крепостен селянин, издигнал се до богаташ, деловодител до живот и помешчик-късметлия, тримата са единствените способни на оцеляване персонажи. Лопахин, беден или богат, ще продължи напред, защото познава живота и в подножието и във върховете на стълбите. За Епиходов не е проблем за чест или лоялност да смени господарите си. Пишчик приема с отворено обятия, и живота в заеми и дългове, и по случайност придошлото охолство. Защото парите са средство, днес ги има, утре ги няма, наличието им не те прави по-благороден, изискан или богат, а липсата им калява и учи какво всъщност е важното. 

Имението бива продадено. Заразени с оптимизъм, залъгващи отчаянието си с илюзорни надежди или просто тихичко свели глава, обитателите напускат дома. По стар руски обичай сядат да починат преди тръгване. Тишина изпълва сцената и пропълзява до дъното на салона, наводнява съзнанието и изтича с времето. Детството в лицето на куклата бива обезглавено, вишневата градина – отсечена, люлеещото се конче –  изоставено, най-близкият родственик на имението – заключен завинаги в него. Фирст среща най-сладката смърт, единствената възможна за него, в дома, в който е израстнал, в единственото пространство, в което е живял. Смъртта и живота, като двете страни на една ключалка, са показани на сцената. Лежащият неподвижно Наум Шопов в ролята на лакея от страната на миналото и малко момче, яздещо кончето – от тази на новото време. Всичко на тоя свят си има край. А краят винаги води начало.

В постановката на Азарян кипи живот. Всеки един от актьорите живее в света на персонажа си, такъв какъвто го вижда през собствения си поглед. Вследствие от вживяването и преживяването им, наблюдаваме спектакъл, изобилстващ от цветни, енергични, силно изразителни кръвни фигури, които на моменти едва се побират на сцената. Пренаситената с изразни средства игра, макар в някои от мизансцените да разсейва зрителя, носи усещането за реален, жив живот. Живот отвъд бутафорията, случващ се поотделно за и във всеки, какафония от шумове, звуци, мисли и думи, под диригенството на едновременни нервност, смях, избухливост и сдържаност.

Най-ярко изпъкват образите на Лопахин и Любов Андреевна, основно представящи двете страни на явния конфликт в пиесата, в постановката – равнопоставени, достоверно противоречиви, в един и друг момент печелещи емпатията на зрителя.

Деян Донков изнася на сцената на Народния един пълнокръвен Лопахин. Персонажът в изпълнение на Донков е пъстър, жив, вътрешно и външно динамичен. Актьорът превежда зрителя през неравните интериорни и екстериорни пространства на новобогаташа, позволявайки му да огледа и познае света му, оставяйки го да съпреживява заедно с него. Изпълнението на Донков впечатлява с палитрата си от настроения и наситени със съдържание смислови паузи. В богата първична партитура от вътрешна несигурност, свенлива, смутена колебливост и едва напъпило самочувствие, Донков илюстрира Лопахин в непрестанно лутане от едно емоционално състояние в друго, чертае градацията на образа до неговата кулминационна точка, намираща изражението си в спонтанен френетичен танц на актьора.

Раневская, в лицето на Мария Каварджикова, следва подобна игрова динамика. Актрисата извежда драматичния образ на помешчицата, прескачайки между две полюсни емоционални състояния – привидно спокойствие и неконтролируема мелодраматичност. Демонстрираща персонажа с престорена живост, високи маниери и гостоприемна приветливост, Каварджикова играе с маските на образа, развързвайки го до тотални нервни сривове, последвани от сръчна, елегантна овладяност. Основен способ за онагледяване на неудобство зад паравана от сдържаност става насиленият преекспониран смях, изпълващ сцената със смущение и неловки мълчания.

Смехът в играта и на двамата водещи актьори – преглътнати гняв и плач, изразена несигурност пред неформулирано щастие, е изведен като лайтмотив в постановката, сякаш поясняващ смисъла на посочения от Чехов комедиен жанр на творбата. В резултат, публиката достига катарзис, встрани от депресивното чувство за неблагоприятна предопределеност на живота, отчайваща безпомощност и космична човешка нищожност. Това прави спектакъла на Азарян, освен смислово издържан и дълбок, поносим и приятен за гледане, лесно достигащ до всички, докосващ и с приятен послевкус.

Има причина Чехов да е един от най-поставяните автори в света и тя се таи в непреходността на творчеството му. Чеховите текстове са общочовешки, без да разказват епични истории, надчовешки, без да създават герои, нечовешки, защото остават безсмъртни. Светът на Чехов не е този на думите, действията и показността, светът на Чехов е подтекстовият, междуредов, неудобно и неловко измълчан и сдържан крясък… за живот. Живот, който Азарян успява да събуди в зрителя, разкривайки пред него края на картините в тесни рамки за дишане и незнайната, но може би съществуваща, свобода на паспартуто.

В дългата тишина на сбогуването, чувам приятелски шепот в ума си: Добре дошъл на този свят. Спокойно, чак утре ще си вчерашен. А дотогава имаш цял един живот… да бъдеш.

---

[1] Крикор Азарян за театъра в „Умно село”, БНТ, 31.01.2010г.

 

 

ART

НЮАНСИ НА БЯЛО
(„Изкуство” на Ясмина Реза) 

 

„Какво е изкуство?”, в духа на Дерида започваше часовете си учителят ми по изобразително изкуство в гимназията. Мигновено настъпваше пълна тишина. Тогава той настаняваше погледа си върху хоризонта след прозореца и заговаряше на най-различни странични теми, сякаш на себе си, без опити да се обяснява, без необходимост да бъде разбран, нито чут. От момента на говорене до биенето на звънеца, всеки един от присъстващите в класната стая беше свободен да прави, каквото си пожелае. В резултат, помещението оживяваше в многоцветна волна програма от думи, четки, форми и звуци, любопитно заиграващи се едни с други, заедно създаващи светове без рамки, линии и ключове, всемир от разнородни микрокосмоси в едно.

И сега не мога да дам точна дефиниция на „изкуство”, а и не мисля, че е необходимо. В едно съм сигурна – изкуството се случва в онази стая и е много лична работа.

До това заключение ме довежда и френската драматуржка Ясмина Реза, която пише пиесата си „Изкуство” за и към свой приятел. Около заглавната тема, авторката чертае тази за приятелството, щрихира междуличностните и вътрешни човешки отношения и проблеми, нюансира светове, настроения, думи.

         Какво съдържание влага Реза в понятието, озаглавило пиесата й, можем да се опитаме да разберем, изхождайки от езика, през вътрешните си светоусещания, до конкретиката на драматургичния текст.

         В ранните години на 13-и век под art се разбират умения, в резултат от обучение и практика. От гръцки език идва значението за верен, правдив, цялостен, завършен, от арменски – създавам, от немски – способ.

Лев Толстой определя изкуството, като средство за комуникация между хората. Дефиницията му се приближава най-близо до усещането за изкуство в пиесата на Реза.

Персонажи в текста са трима приятели, които сякаш ги свързва единствено времето, което са преживели заедно. За да портретира нагледно персонажите си, отвъд думите, драматуржката отбелязва в ремарките по една картина в дома на всеки. Платната, като нарисувани от Базил Хоуърд, разкриват в дълбочините си основни характеристики на собствениците си. 

Драматургичният конфликт се завърта около новата покупка на Серж – бяло платно на Антриос за 200 000. Картината става обект и повод за разговори и монолози, в които всеки от персонажите изразява мнението си за изкуството, а по този начин – за себе си и взаимоотношенията си.

Марк е краен индивидуалист, той винаги е контра, сам срещу света, традиционалист, не понася и не може да търпи промени. На моменти се държи грубо и собственически, но това се дължи на първичната му природа и, може би, по детски наивистичната му представа за света, хората и връзката им с него самия. Той сякаш споделя мисълта на Екзюпери, че ставаш завинаги отговорен за това, което си опитомил.

Картината в дома на Марк изобразява пейзаж, гледан от прозорец. Сама по себе си, тя подсказва, че персонажът предпочита да гледа света от вътрешно, сигурно пространство, през своите стъкла и рамки. В драматургичното действие Марк продължава да следва тази линия на първосигнален и откровен в думите и действията си човек и приятел. Той не скрива неодобрението си от неоправдано скъпата, по негово мнение, покупка на Серж. Марк описва закупуването на картината като проява на снобария, разкриваща силното желание на Серж да се впише във висшето съвременно общество, да се хареса на новите си изтънчени приятели. Невъздържаното поведение на Марк, изсипващ порой груби обиди срещу приятеля си, са същински изблик на ревност спрямо Серж. Приятелството Марк определя като неразрушима връзка между двама души, напълно достатъчни си един на друг, затова новите интереси на Серж към изкуството го карат да излиза от кожата си. Възприел новата страст на приятеля си, като запълване на празнина във взаимоотношенията им, Марк се чувства недостатъчен, несигурен в себе си, в устоите си, в най-скъпото за него – приятелството.

Платното на Серж е бяло. Поне такова е на пръв поглед. Ценителят, обаче, възприема картината на Антриос като гениално творение на модерното изкуство. В свой коментар той отбелязва, че причината Марк да вижда платното като просто бяло се дължи на нежеланието му да погледне нещата, встрани от собствените си разбирания. Серж е горд с картината си, а оценката на собственика на галерия, който е готов да я откупи за по-висока цена, засилва убеждението му в ценността на творбата.

Серж е модерен човек, държи да е в крак с времето си, част от тенденциите, да се вписва в средата, високата среда.  Влечението му към изкуството, определено от Марк като снобизъм и насилствена поза, Иван отбелязва като дългогодишно и характерно. Серж намира бялото платно за детайлно и емоционално въздействащо. Актът на показване на докосналото го откритие пред приятелите му, е своеобразно разкриване, споделяне на красиво, обогатяващо чувство. Ако за Марк е важно приятелите му да споделят неговото мнение, като единствено правилно, то за Серж с по-голяма важност е споделеността, като разкритие и ключе за евентуална отсрещна реакция. Той е убеден в стойността на картината си, но е заинтересован и от мненията на приятелите си за въздействието на платното у тях, защото възприятията към дадена творба, са ярък израз на вътрешния свят на гледащия.

Иван е най-незабележителният в приятелското трио. Той никога не изразява собствено мнение, винаги се съгласява с някого или мълчи, опитва се да ги сдобрява, да привнася мир. Реакцията на Иван след покупката на Серж  е израз на разбирането му за приятелството и изобщо погледа му върху хората. Той не намира нищо лошо в картината, нито в цената й, стига тя да прави Серж щастлив.

Платното в дома на Иван приятелите му определят като „цапаница”, преди да съобразят, че е рисувано от баща му. Иван е човек на уюта. Той оценява приятелството си със Серж и Марк по-високо от всичко останало в живота. Готов на компромиси, Иван по-често премълчава себе си, за да предотврати или потули спор, кавга, с едничкото стремление да запази взаимоотношенията с приятелите си здрави. Той е зоркият пазител на хармонията между тримата.

Непремерената откровеност на Марк, привидно относно картината, отприщва война с отдавна задържани думи между приятелите. Обладани от ревност, гняв и обида, Марк и Серж разкриват болката си от действията и думите на другия, нападайки, наранявайки го. С примирителните си действия Иван се намесва в спора, който прелива в крайно откриване на персонажите, мненията и ценностите им. Всякакви маски на учтивост, дипломация, тактичност, биват свалени и остава бялото платно, готово да приеме нови форми и цветове.

Необходимо ли е някакво специално ниво на обучение, за да създаваш изкуство, или житейските уроци са напълно достатъчни? Дали творческият процес е също толкова значителен, колкото готовия завършен продукт, или, може би, дори повече? Трябва ли дадено произведение да поражда една и съща тема в съзнанието на наблюдаващите го, за да бъде окачествено като изкуство? Това са част от загатнатите въпроси на Ясмина Реза.

Според Марк изкуството е добре познатото, онова, което харесваш, и за което знаеш, че няма да те изненада, нито ще се промени с времето. Изкуството е всичко, на което си дарил сърцето си, нито повече, ни по-малко, напълно достатъчно е. Иван не се интересува от изкуство, но е способен истински да обикне всичко, което допада на любимите му хора.  

Серж призовава приятелите си да се вгледат добре и да видят реалните неща в монохроматичната картина, нещата, които не се улавят на изкуствена светлина. Като приятелството – не се получава насила, нито наужким. Вече наясно с огорчението на Марк, Серж му позволява да рисува върху бялото платно, с което показва, че и за него приятелството е по-ценно от която и да било картина.

Истината е, че не зная как свършва пиесата на Реза. Някой е откъснал последните страници, за да ги запази, вместо доказателство, или да ги изгори, защото много е боляло, а може би се намесило и времето. Харесва ми да вярвам, че не съществуват случайности. Приемам липсващите страници като символ на абстракцията в текста, но отвъд думите, където всеки сам избира своя край и път до него.

Колкото до изкуството, като възможна точка от хоризонта, при всеки досег с него, съществото ми се озовава пак в онази необятна класна стая. Там, където всичко съществува паралелно, и е въпрос на избор какво ще видиш и чуеш.

Текстът на Ясмина Реза (п)оставя след себе си бяло платно с въпросителни във всеки един от нас. За изкуството, за изкуството на общуването, за изкуството на приятелството, за изкуството като обобщителна метафора за човешкия свят – нюансиран, субективен, бял. Върху бяло се рисува най-добре, а и флумастрите не се отмиват трудно, но колкото и да чертаеш по чуждите платна, остава вечна истината на приятелството, дори наопаки, същественото е невидимо, невидимото е същественото.

 

Zzyzx Rd.

КОГАТО РОЗАТА НЕ Е ТОЧНО РОЗА

„A rose is a rose is a rose is a rose” / Гъртруд Стайн

Откъде ще се знае кога ще се събудиш точно, пита един от персонажите в „Приятнострашно” на Яна Борисова, когато в живота (така сме приели да го наричаме), големите неща се случват непредвидено, можем да добавим. Първобитното вярване в магията на словото е изконният ти спасител. Както древните народи не са изричали имената на злото, за да не се материализира то пред очите им, така персонажите на Яна Борисова, все по-често избират да мълчат. Понякога от страх, друг път от съображение и изкривени човешки разбирания за добрина, в изблик на измислена добронамереност.

В текста си авторката говори за чупливостта на вътрешния ни свят, за крехкостта му. За богатството му и силата на въображението, преливащо дори в самозаблуда, като единствен фиксатор на своя, удобна , възможно най-защитена действителност.

Събирател на действието Борисова прави градината на Фани, макет за парк, неясно какъв, поради постоянните промени, които героинята внася в него. Асоциациативната пътечка ни повежда през Райската градина. Подобно Ева, изкушаваща Адам с греховна ябълка, Фани привлича обвързания с най-добрата й приятелка Филип. Детската градина, където всичко е на игра, плановете винаги са големи и, разбира се – напълно изпълними, и каквото и да направиш и/ли кажеш – може да мине на шегa, със сигурност съдържа доза несериозност. Такива са отношенията на Фани с брата на Филип – Виктор. Градската градина, която те скрива от шума на бързия полис и внася така отдалеченото спокойствие и за кратко можеш да дишаш. Или дзен градинката, мястото за медитиране, с едничката му цел да успокои ума и да го задържи на едно място.

Градината на Фани е нейният микрокосмос. Вътрешният й свят, който тя се опитва да материализира, за да го види, пипне, помирише, за да не е просто една измислица, за да го има и да го помни. Градината е умалена проекция на една идеална среда. Идеална като намерение, идеална като замисъл, идеална като всяка бленувана нереалност и също като нея – неосъществима.

Условно в градината си Фани среща света. Мястото (доколкото е териториално обособено) става ареал на хората, с които общува. Хора, отличаващи се един от друг, дори хора, с отявлена непоносимост помежду си. Топосът, където съществува Фани, животът в нея и обратното – проявленията й в него. В градината Фани посреща приятелката си Соня, приютява Виктор, съживява Филип. Също като съзнанието, в градината Фани внася ред, точно като подсъзнанието и емоционалната рефлективност – гледните точки се реят в безкрайното пространство на възможностите.

В „Приятнострашно” градината става и синоним на мечта. На мечта, в смисъла й на магнитна спойка в живота на хората. Споделената идея за нещо, което да бъде създадено, самият процес на създаването – те сливат човешките пътеки.

Това е причината Виктор да се влюби във Фани. По-точно да се помисли за влюбен в нея. Силата на една велика идея задрасква безцелността и безпредметното съществувание, тя носи смисъл. Това е ценното, което открива за себе си и Филип. Възможността да посади нещо, да остави свой, въобще някакъв отпечатък върху света, пък бил той и бутафорно дърво в нереализуем макет.

Яна Борисова ни напомня, че взаимоотношенията между хората, независимо приятелство или любов, имат нужда от поддръжка. Точно както собствените ни градини се нуждаят от внимание и грижа, така и общите, в които виреем.

Авторката говори за самотата, фиктивната самодостатъчност и лукавия вятър, който разлиства страниците, тъкмо когато, свикнал с ритъма, си се увлякъл в съдържанието, летивното гориво привършва и ти предстои задължителното време на земята.

В текста неизменна роля има и музиката. Музиката, като условие за себеизразяване, като настройка на душата, като своеобразна човешка партитура.
С изображения емоционалната рефлексия на различните персонажи, душевни отклици под магическата сила на музиката, Борисова умело разделя сцените в пиесата. Тук, насаме, персонажите се откриват. Страхове, желания, огради. Личният свят е почти реален, можеш да го сбъркаш с истински. Но микстурата ни на дух с материя те кара да усещаш дебнещите зверове наоколо, както и да приемаш за нормално присъствието им.

„Приятнострашно” е химн на модерния земен човек, за когото копнежът по красивото е наречен самозаблуда, а самото то – илюзия, химера. „Не се безпокой. Великите неща се случват, ако ще се случат. Случват се.”, уверява ни един от персонажите в пиесата. Е, тук страшното надмогва приятното и го лишава от сбъдване.

Профилактика