ART

НЮАНСИ НА БЯЛО
(„Изкуство” на Ясмина Реза) 

 

„Какво е изкуство?”, в духа на Дерида започваше часовете си учителят ми по изобразително изкуство в гимназията. Мигновено настъпваше пълна тишина. Тогава той настаняваше погледа си върху хоризонта след прозореца и заговаряше на най-различни странични теми, сякаш на себе си, без опити да се обяснява, без необходимост да бъде разбран, нито чут. От момента на говорене до биенето на звънеца, всеки един от присъстващите в класната стая беше свободен да прави, каквото си пожелае. В резултат, помещението оживяваше в многоцветна волна програма от думи, четки, форми и звуци, любопитно заиграващи се едни с други, заедно създаващи светове без рамки, линии и ключове, всемир от разнородни микрокосмоси в едно.

И сега не мога да дам точна дефиниция на „изкуство”, а и не мисля, че е необходимо. В едно съм сигурна – изкуството се случва в онази стая и е много лична работа.

До това заключение ме довежда и френската драматуржка Ясмина Реза, която пише пиесата си „Изкуство” за и към свой приятел. Около заглавната тема, авторката чертае тази за приятелството, щрихира междуличностните и вътрешни човешки отношения и проблеми, нюансира светове, настроения, думи.

         Какво съдържание влага Реза в понятието, озаглавило пиесата й, можем да се опитаме да разберем, изхождайки от езика, през вътрешните си светоусещания, до конкретиката на драматургичния текст.

         В ранните години на 13-и век под art се разбират умения, в резултат от обучение и практика. От гръцки език идва значението за верен, правдив, цялостен, завършен, от арменски – създавам, от немски – способ.

Лев Толстой определя изкуството, като средство за комуникация между хората. Дефиницията му се приближава най-близо до усещането за изкуство в пиесата на Реза.

Персонажи в текста са трима приятели, които сякаш ги свързва единствено времето, което са преживели заедно. За да портретира нагледно персонажите си, отвъд думите, драматуржката отбелязва в ремарките по една картина в дома на всеки. Платната, като нарисувани от Базил Хоуърд, разкриват в дълбочините си основни характеристики на собствениците си. 

Драматургичният конфликт се завърта около новата покупка на Серж – бяло платно на Антриос за 200 000. Картината става обект и повод за разговори и монолози, в които всеки от персонажите изразява мнението си за изкуството, а по този начин – за себе си и взаимоотношенията си.

Марк е краен индивидуалист, той винаги е контра, сам срещу света, традиционалист, не понася и не може да търпи промени. На моменти се държи грубо и собственически, но това се дължи на първичната му природа и, може би, по детски наивистичната му представа за света, хората и връзката им с него самия. Той сякаш споделя мисълта на Екзюпери, че ставаш завинаги отговорен за това, което си опитомил.

Картината в дома на Марк изобразява пейзаж, гледан от прозорец. Сама по себе си, тя подсказва, че персонажът предпочита да гледа света от вътрешно, сигурно пространство, през своите стъкла и рамки. В драматургичното действие Марк продължава да следва тази линия на първосигнален и откровен в думите и действията си човек и приятел. Той не скрива неодобрението си от неоправдано скъпата, по негово мнение, покупка на Серж. Марк описва закупуването на картината като проява на снобария, разкриваща силното желание на Серж да се впише във висшето съвременно общество, да се хареса на новите си изтънчени приятели. Невъздържаното поведение на Марк, изсипващ порой груби обиди срещу приятеля си, са същински изблик на ревност спрямо Серж. Приятелството Марк определя като неразрушима връзка между двама души, напълно достатъчни си един на друг, затова новите интереси на Серж към изкуството го карат да излиза от кожата си. Възприел новата страст на приятеля си, като запълване на празнина във взаимоотношенията им, Марк се чувства недостатъчен, несигурен в себе си, в устоите си, в най-скъпото за него – приятелството.

Платното на Серж е бяло. Поне такова е на пръв поглед. Ценителят, обаче, възприема картината на Антриос като гениално творение на модерното изкуство. В свой коментар той отбелязва, че причината Марк да вижда платното като просто бяло се дължи на нежеланието му да погледне нещата, встрани от собствените си разбирания. Серж е горд с картината си, а оценката на собственика на галерия, който е готов да я откупи за по-висока цена, засилва убеждението му в ценността на творбата.

Серж е модерен човек, държи да е в крак с времето си, част от тенденциите, да се вписва в средата, високата среда.  Влечението му към изкуството, определено от Марк като снобизъм и насилствена поза, Иван отбелязва като дългогодишно и характерно. Серж намира бялото платно за детайлно и емоционално въздействащо. Актът на показване на докосналото го откритие пред приятелите му, е своеобразно разкриване, споделяне на красиво, обогатяващо чувство. Ако за Марк е важно приятелите му да споделят неговото мнение, като единствено правилно, то за Серж с по-голяма важност е споделеността, като разкритие и ключе за евентуална отсрещна реакция. Той е убеден в стойността на картината си, но е заинтересован и от мненията на приятелите си за въздействието на платното у тях, защото възприятията към дадена творба, са ярък израз на вътрешния свят на гледащия.

Иван е най-незабележителният в приятелското трио. Той никога не изразява собствено мнение, винаги се съгласява с някого или мълчи, опитва се да ги сдобрява, да привнася мир. Реакцията на Иван след покупката на Серж  е израз на разбирането му за приятелството и изобщо погледа му върху хората. Той не намира нищо лошо в картината, нито в цената й, стига тя да прави Серж щастлив.

Платното в дома на Иван приятелите му определят като „цапаница”, преди да съобразят, че е рисувано от баща му. Иван е човек на уюта. Той оценява приятелството си със Серж и Марк по-високо от всичко останало в живота. Готов на компромиси, Иван по-често премълчава себе си, за да предотврати или потули спор, кавга, с едничкото стремление да запази взаимоотношенията с приятелите си здрави. Той е зоркият пазител на хармонията между тримата.

Непремерената откровеност на Марк, привидно относно картината, отприщва война с отдавна задържани думи между приятелите. Обладани от ревност, гняв и обида, Марк и Серж разкриват болката си от действията и думите на другия, нападайки, наранявайки го. С примирителните си действия Иван се намесва в спора, който прелива в крайно откриване на персонажите, мненията и ценностите им. Всякакви маски на учтивост, дипломация, тактичност, биват свалени и остава бялото платно, готово да приеме нови форми и цветове.

Необходимо ли е някакво специално ниво на обучение, за да създаваш изкуство, или житейските уроци са напълно достатъчни? Дали творческият процес е също толкова значителен, колкото готовия завършен продукт, или, може би, дори повече? Трябва ли дадено произведение да поражда една и съща тема в съзнанието на наблюдаващите го, за да бъде окачествено като изкуство? Това са част от загатнатите въпроси на Ясмина Реза.

Според Марк изкуството е добре познатото, онова, което харесваш, и за което знаеш, че няма да те изненада, нито ще се промени с времето. Изкуството е всичко, на което си дарил сърцето си, нито повече, ни по-малко, напълно достатъчно е. Иван не се интересува от изкуство, но е способен истински да обикне всичко, което допада на любимите му хора.  

Серж призовава приятелите си да се вгледат добре и да видят реалните неща в монохроматичната картина, нещата, които не се улавят на изкуствена светлина. Като приятелството – не се получава насила, нито наужким. Вече наясно с огорчението на Марк, Серж му позволява да рисува върху бялото платно, с което показва, че и за него приятелството е по-ценно от която и да било картина.

Истината е, че не зная как свършва пиесата на Реза. Някой е откъснал последните страници, за да ги запази, вместо доказателство, или да ги изгори, защото много е боляло, а може би се намесило и времето. Харесва ми да вярвам, че не съществуват случайности. Приемам липсващите страници като символ на абстракцията в текста, но отвъд думите, където всеки сам избира своя край и път до него.

Колкото до изкуството, като възможна точка от хоризонта, при всеки досег с него, съществото ми се озовава пак в онази необятна класна стая. Там, където всичко съществува паралелно, и е въпрос на избор какво ще видиш и чуеш.

Текстът на Ясмина Реза (п)оставя след себе си бяло платно с въпросителни във всеки един от нас. За изкуството, за изкуството на общуването, за изкуството на приятелството, за изкуството като обобщителна метафора за човешкия свят – нюансиран, субективен, бял. Върху бяло се рисува най-добре, а и флумастрите не се отмиват трудно, но колкото и да чертаеш по чуждите платна, остава вечна истината на приятелството, дори наопаки, същественото е невидимо, невидимото е същественото.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s