Zzyzx Rd.

КОГАТО РОЗАТА НЕ Е ТОЧНО РОЗА

„A rose is a rose is a rose is a rose” / Гъртруд Стайн

Откъде ще се знае кога ще се събудиш точно, пита един от персонажите в „Приятнострашно” на Яна Борисова, когато в живота (така сме приели да го наричаме), големите неща се случват непредвидено, можем да добавим. Първобитното вярване в магията на словото е изконният ти спасител. Както древните народи не са изричали имената на злото, за да не се материализира то пред очите им, така персонажите на Яна Борисова, все по-често избират да мълчат. Понякога от страх, друг път от съображение и изкривени човешки разбирания за добрина, в изблик на измислена добронамереност.

В текста си авторката говори за чупливостта на вътрешния ни свят, за крехкостта му. За богатството му и силата на въображението, преливащо дори в самозаблуда, като единствен фиксатор на своя, удобна , възможно най-защитена действителност.

Събирател на действието Борисова прави градината на Фани, макет за парк, неясно какъв, поради постоянните промени, които героинята внася в него. Асоциациативната пътечка ни повежда през Райската градина. Подобно Ева, изкушаваща Адам с греховна ябълка, Фани привлича обвързания с най-добрата й приятелка Филип. Детската градина, където всичко е на игра, плановете винаги са големи и, разбира се – напълно изпълними, и каквото и да направиш и/ли кажеш – може да мине на шегa, със сигурност съдържа доза несериозност. Такива са отношенията на Фани с брата на Филип – Виктор. Градската градина, която те скрива от шума на бързия полис и внася така отдалеченото спокойствие и за кратко можеш да дишаш. Или дзен градинката, мястото за медитиране, с едничката му цел да успокои ума и да го задържи на едно място.

Градината на Фани е нейният микрокосмос. Вътрешният й свят, който тя се опитва да материализира, за да го види, пипне, помирише, за да не е просто една измислица, за да го има и да го помни. Градината е умалена проекция на една идеална среда. Идеална като намерение, идеална като замисъл, идеална като всяка бленувана нереалност и също като нея – неосъществима.

Условно в градината си Фани среща света. Мястото (доколкото е териториално обособено) става ареал на хората, с които общува. Хора, отличаващи се един от друг, дори хора, с отявлена непоносимост помежду си. Топосът, където съществува Фани, животът в нея и обратното – проявленията й в него. В градината Фани посреща приятелката си Соня, приютява Виктор, съживява Филип. Също като съзнанието, в градината Фани внася ред, точно като подсъзнанието и емоционалната рефлективност – гледните точки се реят в безкрайното пространство на възможностите.

В „Приятнострашно” градината става и синоним на мечта. На мечта, в смисъла й на магнитна спойка в живота на хората. Споделената идея за нещо, което да бъде създадено, самият процес на създаването – те сливат човешките пътеки.

Това е причината Виктор да се влюби във Фани. По-точно да се помисли за влюбен в нея. Силата на една велика идея задрасква безцелността и безпредметното съществувание, тя носи смисъл. Това е ценното, което открива за себе си и Филип. Възможността да посади нещо, да остави свой, въобще някакъв отпечатък върху света, пък бил той и бутафорно дърво в нереализуем макет.

Яна Борисова ни напомня, че взаимоотношенията между хората, независимо приятелство или любов, имат нужда от поддръжка. Точно както собствените ни градини се нуждаят от внимание и грижа, така и общите, в които виреем.

Авторката говори за самотата, фиктивната самодостатъчност и лукавия вятър, който разлиства страниците, тъкмо когато, свикнал с ритъма, си се увлякъл в съдържанието, летивното гориво привършва и ти предстои задължителното време на земята.

В текста неизменна роля има и музиката. Музиката, като условие за себеизразяване, като настройка на душата, като своеобразна човешка партитура.
С изображения емоционалната рефлексия на различните персонажи, душевни отклици под магическата сила на музиката, Борисова умело разделя сцените в пиесата. Тук, насаме, персонажите се откриват. Страхове, желания, огради. Личният свят е почти реален, можеш да го сбъркаш с истински. Но микстурата ни на дух с материя те кара да усещаш дебнещите зверове наоколо, както и да приемаш за нормално присъствието им.

„Приятнострашно” е химн на модерния земен човек, за когото копнежът по красивото е наречен самозаблуда, а самото то – илюзия, химера. „Не се безпокой. Великите неща се случват, ако ще се случат. Случват се.”, уверява ни един от персонажите в пиесата. Е, тук страшното надмогва приятното и го лишава от сбъдване.

Advertisements

5 thoughts on “Zzyzx Rd.

  1. о, любимата думичка :) А аз ТРЯБВА да поживея, защото няма да ми остане време после… току-що и пазачът ми го каза… А единственото, което правя, е да си нося червената рокля… Дълго стана за тук :) Поща?

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s