Над мен луната расте
с теб знаем – пълнотата й е край
не остава много да се маем
не остава дълго да мечтаем
В края на краищата (звучи фатално, а не е; случва се често, по него мерим времето и се вълнуваме)
слънцето стои срещу луната
а между тях единствено земя
единствено земя? единствено земята?
(ръката ти, ръката ми, реката…)
или единствено земя стои между телата, които нас ни занимават
тела, които са ни чужди
тела, които са за малко
тела, в които сме назаем
След края (който идва често, твърде често, за да не очакваме)
луната тръгва да догони слънцето
(по-далеч един от друг не са заставали)
по пътя нежно излинява
(почти до смърт, до смърт и до начало)
Към луната гледам, тя расте, аз знам за края
после свеждам поглед и започвам да броя дали, кога ще те позная
subиране 