рожден ден

Така, така, така, така! (това се повтаря в известна ритмика от „Аз, Сизиф“ на ДТ Пловдив, но и въображението ви ми стига!:Д)

Worpress тъкмо ме уведоми, че днес блогът ми навършва тези така сюблимни 5 годинки. Това, мисля си, е една преходна, но несъмнено значима възраст, затова – отбелязваме с кратичък, но за сметка на това – тържествен пост.
Като стане дума за четене, майка ми обича да се сеща за момента, в който с татко са решили да ме пращат по-отрано на училище. Историята е следната, то дори не е история, а някакъв фрагмент от спомен – аз и татко се возим в симеоновския лифт нагоре. Аз вероятно тъкмо съм навършила 5 и сме избягали от детската (защото тогава така правехме), за да покараме на Спас, но пътят, по подразбиране, е дълъг и скучен и аз чета издрасканото с ключ/щека/маркер по стените на кабинката. е-ба-не. тати, какво е ебане?

Та, нещо такова ме накара да стартирам и този блог. Бях се научила да чета.
Сега, на 5, надявам се да започна да се уча и да пиша.
Колкото повече пораствам, толкова повече спирам да се страхувам.
Знам, че трябва да се занимавам с театър и ще трябва да измисля как това да се случи!
Честити ми 5! Благодаря, че се отбивате и правите преживяването ми тук малко по-нешизофренично!))

Започнах с Веселка и ще завърша с Веселка:

„… ако знаех, че от камък ще се раждам
всяка сутрин, всяка вечер, всеки ден,
ако знаех, че в очите ми ще дращят
песъчинките от вчерашния мен,

ако знаех, че ще моля за окови,
а в оковите ще търся свобода,
ако знаех, че крилете си ще срежа,
за да вдишам аромата на калта,

ако знаех, че живеейки умирам,
а умирайки ще плача да съм жив,
ако знаех, че безсмисъла ще нося
във сърцето си като оцъклен стих,

ако знаех само,
само, ако знаех,
само мъничко,
ей толкова дори,
щях във камъка
живота си да смажа,
за да помня, че
не знаех,
че боли…“

Винаги съм живял с едно усещане, че всеки момент нещо много важно ще ми се случи. В началото си мислех, че е временно. Някакво такова – никакво, ще дойде и ще си замине. Ама тц. Не ще! Стоя си аз и всеки ден се будя с мисълта, че днес е Денят, след минути вече няма да съм същият, всичко ще е друго! Не светът, де… животът ми – той ще се преобърне и най-сетне всичко ще си застане на мястото. Дам… Това усещане така плътно е полепнало по мен, че постоянно съм в очакване. Като да чакаш парти изненада за рождения си ден, нали се сещате – хем трябва да е изненада, хем цял ден мислиш какво да облечеш, какви бонбони да купиш, такива работи. А дори не си сигурен дали някой се е сетил да ти организира изненадата. Така де, за теб е ясно, че я искаш, ама какво става, ако рожденият ти ден вземе, че се падне в сряда или пък съвпадне с някое по-значимо обществено събитие – я нов повод за протест, я някой-друг велик концерт? С твоя каръшки късмет никога не можеш да си сигурен!

Като си бил малък вашите не са празнували рождения ти ден. До едно известно време дори не знаеше кога си се родил. После ЕГН-ето ти подсказа, де, но като попита вкъщи дали може да поканиш няколко съученичета на торта, майка ти ти направи знак да мълчиш, бързичко усили телевизора и продължи да стърже моркови на масата. След 10-ина минути те извиква в рекламата да дойдеш да обядваш супа топчета, „Но искам пълна тишина!“ – заръчва ти и ти мълчиш и кусаш, кусаш и мълчиш. „Кусам“ е красива дума, мислиш си, после спираш да мислиш, защото рекламата свършва и майка ти надува телевизора. Ето я Наталия Симеонова! Разпознаваш я от малък, по едно време даже мислеше, че ви е някаква роднина. Може да не сте празнували рождения ти ден, но нейния – със сигурност! Не го пропускахте! 10-и февруари! Точно на твоята дата!

В началото не я понасяше Наталия, та тя ти бе отнела празника! Не, че не харесваше балони сърчица! Не, че не харесваше песента на Любо Киров, с която майка ти разпяваше гласа си сутрин! Не, даже напротив, ама нали за пред момчетата, някак не вървеше… Така и не усети кога започна да се заседяваш пред телевизора с майка ти, двамата захласнати в историите за чужди изненади и обяснения в любов!

Обичам те! Не плачи, наистина те обичам! Вярно, никога не съм го казвала, но ето ни сега по телевизията! Виж колко е хубаво само! Всички ни гледат, защото се обичаме. Ние се обичаме, а те ни гледат! Какво по-прекрасно от това? Ще те целуна сега, а ти се усмихвай, нали миличък? За да влезем и ние в шапката! После ще пуснат реклами, тогава аз ще се снимам с Наталия, а ти ще идеш да се изпикаеш в тоалетната на телевизията. Накрая ще ни подарят подаръци – някой романтичен уикенд, или пък скъпи кремове срещу косопад и гъбички. И всички ще ни пляскат и ще се усмихват, специално са наели публика! А майка ти ще си умре от кеф, така де, ще й стане хубаво!

И нали ви казвам, от тогава до сега винаги съм живял с едно усещане, че всеки момент нещо много важно ще ми се случи. В началото си мислех, че е временно, но ето, не ще да ме изостави. И сега е с мен. Вървя от работа към вкъщи и нещо ме подпира под лъжичката. Днес вече ще се случи, предусещам го! Интересът към предаването е голям, много хора чакат, а и докато се подготви, нали… Но не, днес ще да е! Ето, телефонът ми звъни! Знаех си!

– Ало, да. Аз съм! Наталия? Пейо?

Майка ми е. Разбира се.

– Здравей, мамо. Добре съм. Кажи, какво има?
Всеки ден се обажда… Да ме подсетела, че е събота. Като че ли не знам!

И ето, най-сетне, прибирам се вкъщи. Изхлузвам настрана обувките. Хвърлям якето към закачалката. По-късно ще го вдигна. Остават само няколко секунди до началото. Мятам се като вратар върху матрака си – с петна от храна, но от мемори пяна, тъкмо него рекламират по телевизора. Преговарям репликите заедно с актьорите, като модерен каубой превъртам дистанционното и стрелям продължително върху бутона за звука.

– Добър вечер, любими мои романтични зрители – чете от аутокюто си Наталия, а аз най-дебилно и напълно непринудено съм се ухилил и плавно изпружвам крака в контрашпиц. Може би утре! Да, утре вече ще се случи!