Седя на тоалетната чиния и събирам сили да се изправя вече няколко минути. В четирите плочки в краката ми малка мушица се опитва да намери път измежду капки локвички, вадички реки, няколко косъма и боклучета, които сме разнесли с обувките. Този пренебрежително миниатюрен под, за който ние отговаряме, за който отговарям аз; на който аз съм Бог – и сътворител, и баща; по който стъпвам и отмивам себе си; взирам се в него и в безкрая всеки ден. Този под е толкоз малък, че едва побира четири крака, а мушичката се лута между фугите на плочка все едно е свят, не си намира път, опитва, връща се, не се предава. В душата ми е толкоз малко, някакви си четири плочки, плочици, мозайка. Събирам сили някак си, изправям се и хвърлям сянка по земята като внезапен облак, като планина. Аз – господарят на тази земя, плаша мушичката и тя литва, полита нагоре, встрани. За миг се чувствам неудобно, но после разбирам – оттук тя вижда откъде да мине.
разказ
КЛЮЧОВЕ
И не забравяйте да дръпнете ключа, ако тръгнете да лягате, че един господ знае кога ще се приберем с баща ви. С тези думи майка ми напускаше дома ни всеки божи ден. Вярно, трудно ставаше сутрин, но на думи и обещания нямаше равна.
Помня, че още в детските си години се чудех на децата, които носеха цяла връзка ключове в себе си, като излизахме да играем. Един дебел, като от приказките – за входната врата, един обикновен – за апартамента, и още от два до три в различни форми и размери (от брадва и въртолет до триъгълна призма), според зависи броя на вратите и ключалките по тях, които водеха до семейната обител. Не знам, вярно, че по това време в квартала много се крадеше, но това с ключовете не го разбирах. Моят беше един единствен – от обикновените. Входната врата на блока ни през деня не се заключваше, а ключалката за вкъщи стоеше самичка на пост. (Даже шпионка си нямахме, но това не е толкова важно сега.) Ключът ми вършеше успешно цялата работа. Висеше на врата ми на ластик или на връзка за обувки. През лятото, когато слънцето бе по-силно, се случваше ключът да оставя белия си зъбен отпечатък върху изгорялото ми детско тяло. Понеже играехме по цял ден и неизбежно си ходехме на гости, за да се напоим и заситим, често го губех, но и почти толкова често го намирах. Или той ме намираше – с ключовете знае ли човек…
Не знам виждали ли сте и помните ли подвижните простори, опънати между две жилищни сгради. Да, онези с макаричките, които навиваш като при риболов, за да изтеглиш прането си, надвиснало високо над китните тревисти площи, заедно с дърветата. Представям си как недоброжелателната леля от съседния блок, с която делите простор, освежава бельото си с ново попълнение, или пък как хлапето й е хвърлило око на новата ти тениска с щампа, която переш на ръка с четка за зъби… Та, оставете ги просторите. Беше това време, накратко – началото на 90-те – подово отопление, засиленото застрояване на паркинги и все повече и по-големи ключове по вратовете на децата. Нямахме мобилни телефони, а домашните някак предполагаха да си си у дома, когато ги използваш, та тях автоматично ги изключвахме като вариант. Номерът бе следният – ако сте се разбрали от вчера къде и кога да се видите – ясно, ако ли не – тръгваш да събираш бандата по блоковете. Звъниш на звънеца отдолу, ама с тайния код, да се знае, че не си случаен. Ако няма звънец, викаш. Нямаш часовник, а и не те интересува колко е часът, ако слънцето все още е налично. Викаш, свиркаш (специалната мелодия на бандата, не някакво си просто свирукане), докато някой не излезе на балкона (да, същия онзи балкон с рибарския простор). Ей сега, казват ти и ти мятат ключа си в тревата, за да се качиш за компота от праскови. Естествено, и тази практика си имаше своите недостатъци. Свидетелство за това бяха връвчиците с ключове, накичили дърветата, кажи-речи пред всички блокове, добре, че обичахме да се катерим да берем, я джанки, я череши, черници, ябълки, ехааа… Доволно време беше.
Дори, ако се върна малко по-назад, имаше и време, в което външните врати на блоковете и портите на къщите не се заключваха. Съвсем сериозно! Можеше спокойно да се скриеш на жумичка в някой вход, а ако успееш и да се качиш до някой от по-горните етажи, можеше като бог да наблюдаваш търсещия и останалите криещи се мравчици. Ихихи, велико, просто велико! Затова и всички по-големи деца се подслоняваха именно в тези тъмни наблюдателни кули. Е, заради това, но също и да си кажат някоя тайна, да си разменят фланелките за заблуда на врага или пък да хапнат нещо набързо у баба си. Общо взето, това с бабата си бе класика.
Моята живееше на първия етаж до Долната, точно в епицентъра на всички случвания. Приятелите ми знаеха, че ако притичат бързо между двата люлякови храста, хванат се за джанката или пък просто стъпят на перваза на мазето, веднага се озовават на северната бабина тераса, която водеше към спалнята. Открехваш вратата, минаваш през спалнята, покрай библиотеката, хола, ето те в коридора, голямо огледало, входната, излизаш и пак имаш достатъчно време спокойно да обиколиш блока и да успееш да се заплюеш. Терасата на баба ми бе любимо място за мнозина. Дори когато имах да довършвам някакви домашни или на някого не му позволяваха да стои навън, тя бе добро спасение. Докато една вечер ужасно много ми се пишкаше. Връщахме се от Алеко и от изгарянето на лицето ми ме втрисаше. Подпирах се върху крака на татко, докато той търсеше ключа от баба. Молех се да стане по-бързо и затова вратата веднага се отвори, беше заради молбата ми, със сигурност. Чухме как нещо падна на пода и двамата бързо огледахме около себе си. Бяха три кибритени клечки, пречупени на половина при отключването на вратата – запазеният знак на кварталната банда. Естествено, първо видях, че ми го няма колелото. Чисто нов бегач, който дядо ми беше донесъл преди няма и седмица. Още не беше пробван, чаках специален повод, а и, както казва мама – обичам да си пазя нещата. Като цяло не ми беше много ясно какво се бе случило, но за колелото дълго плаках. Ако знаех само, че това ще бъде първият от много подаръци, които няма да успея да отворя… Не знам дали е истина или си измислям, но ми харесва да си представям, че всички от площадката заедно сме плакали, когато дядо реши да сложи решетки на всички прозорци и да затвори терасата в клетка. Помня, че сам го направи, заваряваше цяла неделя, докато с татко перяхме килими зад блока, а вкъщи полицаите събираха отпечатъци. Почина си от 2 до 4, разбира се, защото така правят възпитаните хора, но тогава очите му сълзяха най-много. Каза, че е от чесъна в таратора, но аз знаех, че е тъжен заради терасата. Той бе от онези хора, които вече не съществуват и може, от време на време, само да чувате за тях, хората с отворена тераса на първия етаж. И в този момент бе принуден да се затвори с решетки, да си окачи плътни завеси, които да използва, да оставя някоя от лампите светната, когато излизат да вечерят с баба навън и други инак излишни чалъми. Всички знаеха, че Кибритопродавачката, така го нарекоха полицаите, беше синът на съседите от третия етаж, но това явно нямаше значение.Затварянето на една тераса сложи края на света – такъв, какъвто го познавахме. Тя беше само първата от много, тогава ключарите изкараха някакви курсове и започнаха да правят от щурите ключове, хората се затвориха зад 100 врати, а някой по-напредничав се възползва от масовата паника и измисли охранителните системи. Точно тогава един багер отри жълтото кълбо от Долната площадка и ние, децата, като хамстери го изтъркаляхме до игрището на Горната. Не след дълго спряхме да използваме просторите. Никой не посмя да отреже въжетата, просто се ограничихме в трите тесни реда по балконите си и перяхме по-начесто. Тежестта на повечето нови ключове прокъсваше джобовете на късите ни гащички, а някои оставяха и цветни петънца по блузите. За това най-често ни овикваха майките ни, които перяха последствията.
И не забравяйте да дръпнете ключа, ако тръгнете да лягате, че един господ знае кога ще се приберем с баща ви. Чувам я да го казва вече години, след като си е отишла. Така и не сменихме вратата – още е същата – обикновена без шпионка, с една единствена ключалка. Макар да имам няколко ключодържателя в себе си, ключът ми си стои самичък нейде из джобовете. Отключвам на баща ми, брат ми е вече вкъщи. Преди сън прибирам прането от терасата, проверявам вратата и бавно издърпвам ключа.
ЗА ОБЕМ И БЛЯСЪК
Обезкосмявам краката си, обезкосмявам подмишниците, обезкосмявам ръцете си. Скубя веждите си, подкъсявам ги, изрязвам с ножичка. Отстранявам ненужното с конец, пинсета, лентички, кола маска, бръсначка, гел. За да съм красива. Разбирам, че косата ми не е достатъчна, затова купувам чужда коса. Поръчвам я по интернет, момичето ме уверява, че е точно моят цвят. Прикрепя се с щипки, капси, кабърчета, лепенки, пирони. Трябва да я имам. Трябва да я нося върху себе си. За да съм красива.
Около мен мъжете започнаха да носят шапки. Постоянно и в интериорни пространства. Мода, казах си. После сънувах един сън. Съвсем реалистичен. Вървя през деня си и навсякъде мъжете с шапки. Нормално, такива са тенденциите. Да, обаче, краката ми подскачат. Отскачат от паважа, пода, стълбите и се издигам над главите им. Опипвам ги, както майка милва бебе, внимателно и в търсене на слабост. Те издигат нагоре ръцете си, но не ме достигат. Гора от ръце. Море от ръце. Ръце, насочени в небето. Ръце, пазачи на(д) главите. Панталоните им не се смъкват, няма детски хуморески. Сега виждам, косата ми оплетена във вентилатора, перката на климатика, в щеките на тролея, ветропоказател. Разпилява се във въздуха като захарен памук, като дъвка в машина за дъвки, образува стереометрични фигури, пирамида, куб, корона. Изведнъж се пръсва и започва да вали наоколо. Мъжете силно опъват ръцете си. Онези в близост до вентилатора остават само с по една. Другата здраво стиска шапката, дърпа я надолу, да не литне. Ръцете на мъжете с шапките са мои корени.
Фризьори помитат подовете на салоните си. Кофи, пликове с отпадъчни коси, непожелана женственост, ненужни дължини, обем, раздели. Косите ни издишат в четките, проникват между зъбите на гребена, увиват се като змии в сифоните и лягат по възглавници и рамене. Напускат ни.
Започвам да разбирам рокерите. Дългите коси, бради, мустаци. Окосмените гърди, подмишници, кореми. Поподранилите луни по темето и приближаващото пълнолуние. Косите ни измерват времето. С дължините си, обемите и после… По-късно слизат от телата ни, напускат ни по собствено желание, отделят се от корена, поемат дъх и емигрират. Дали мечтаят да са въшки и бълхи, да сменят местожителство, да се заселят нейде по желание…
Разбирам, че съм влюбена, когато за пръв път докосвам косата му. Бакенбардите, ухото, шията. Усещане за часове напред минава между пръстите ми. Прониква в тях и се отдръпвам. Обръщам се, вървя надолу без да спирам. Няма закъде да бързам, има много време.
Мъжете с шапките стискат главите си, протягат ръце и се гонят на вятъра. Някои улавят по кичур коса от валежа, с щипките. Други се отдалечават към сергиите за очила. Когато под мен вече няма никого, слизам на земята. Удрям я с петите си ужасно силно, затова се извинявам.
Събуждам се с тиха въздишка. Сядам в леглото си и опипвам главата. Прокарвам пръсти през косата си. Засичам с минути милванията, прорезите преброявам. 24. От главата ми се рони ситен пясък. Събирам го в купчинка върху одеялото.
Когато по-късно излизам навън няма и помен от шапките. Обезкосмени тела се разхождат в града, бързат за среща, ядат сладолед, мълчат, разговарят. Гологлавците дишат, усмихват се, плачат. Тенденции, казвам си и пред мен отново изниква сънят.
Той върви под мен с бърза крачка. Преминава за секунда под краката ми. Тогава точно падам. Свличам се на ниското и от ужас се улавям за главата му. Вися така минута-две и откъснала две стръкчета коса, политам към земята. Удрям я. Тихичко се извинявам. На нея, на него, косата, на себе си, че откраднах годините, посветени на мен. Той не обръща внимание, само ускорява бързо крачка, виждам го, затичва се и изчезва зад ъгъла. За вечерта нахлупвам шапка. Нова е и спира времето.