И не забравяйте да дръпнете ключа, ако тръгнете да лягате, че един господ знае кога ще се приберем с баща ви. С тези думи майка ми напускаше дома ни всеки божи ден. Вярно, трудно ставаше сутрин, но на думи и обещания нямаше равна.
Помня, че още в детските си години се чудех на децата, които носеха цяла връзка ключове в себе си, като излизахме да играем. Един дебел, като от приказките – за входната врата, един обикновен – за апартамента, и още от два до три в различни форми и размери (от брадва и въртолет до триъгълна призма), според зависи броя на вратите и ключалките по тях, които водеха до семейната обител. Не знам, вярно, че по това време в квартала много се крадеше, но това с ключовете не го разбирах. Моят беше един единствен – от обикновените. Входната врата на блока ни през деня не се заключваше, а ключалката за вкъщи стоеше самичка на пост. (Даже шпионка си нямахме, но това не е толкова важно сега.) Ключът ми вършеше успешно цялата работа. Висеше на врата ми на ластик или на връзка за обувки. През лятото, когато слънцето бе по-силно, се случваше ключът да оставя белия си зъбен отпечатък върху изгорялото ми детско тяло. Понеже играехме по цял ден и неизбежно си ходехме на гости, за да се напоим и заситим, често го губех, но и почти толкова често го намирах. Или той ме намираше – с ключовете знае ли човек…
Не знам виждали ли сте и помните ли подвижните простори, опънати между две жилищни сгради. Да, онези с макаричките, които навиваш като при риболов, за да изтеглиш прането си, надвиснало високо над китните тревисти площи, заедно с дърветата. Представям си как недоброжелателната леля от съседния блок, с която делите простор, освежава бельото си с ново попълнение, или пък как хлапето й е хвърлило око на новата ти тениска с щампа, която переш на ръка с четка за зъби… Та, оставете ги просторите. Беше това време, накратко – началото на 90-те – подово отопление, засиленото застрояване на паркинги и все повече и по-големи ключове по вратовете на децата. Нямахме мобилни телефони, а домашните някак предполагаха да си си у дома, когато ги използваш, та тях автоматично ги изключвахме като вариант. Номерът бе следният – ако сте се разбрали от вчера къде и кога да се видите – ясно, ако ли не – тръгваш да събираш бандата по блоковете. Звъниш на звънеца отдолу, ама с тайния код, да се знае, че не си случаен. Ако няма звънец, викаш. Нямаш часовник, а и не те интересува колко е часът, ако слънцето все още е налично. Викаш, свиркаш (специалната мелодия на бандата, не някакво си просто свирукане), докато някой не излезе на балкона (да, същия онзи балкон с рибарския простор). Ей сега, казват ти и ти мятат ключа си в тревата, за да се качиш за компота от праскови. Естествено, и тази практика си имаше своите недостатъци. Свидетелство за това бяха връвчиците с ключове, накичили дърветата, кажи-речи пред всички блокове, добре, че обичахме да се катерим да берем, я джанки, я череши, черници, ябълки, ехааа… Доволно време беше.
Дори, ако се върна малко по-назад, имаше и време, в което външните врати на блоковете и портите на къщите не се заключваха. Съвсем сериозно! Можеше спокойно да се скриеш на жумичка в някой вход, а ако успееш и да се качиш до някой от по-горните етажи, можеше като бог да наблюдаваш търсещия и останалите криещи се мравчици. Ихихи, велико, просто велико! Затова и всички по-големи деца се подслоняваха именно в тези тъмни наблюдателни кули. Е, заради това, но също и да си кажат някоя тайна, да си разменят фланелките за заблуда на врага или пък да хапнат нещо набързо у баба си. Общо взето, това с бабата си бе класика.
Моята живееше на първия етаж до Долната, точно в епицентъра на всички случвания. Приятелите ми знаеха, че ако притичат бързо между двата люлякови храста, хванат се за джанката или пък просто стъпят на перваза на мазето, веднага се озовават на северната бабина тераса, която водеше към спалнята. Открехваш вратата, минаваш през спалнята, покрай библиотеката, хола, ето те в коридора, голямо огледало, входната, излизаш и пак имаш достатъчно време спокойно да обиколиш блока и да успееш да се заплюеш. Терасата на баба ми бе любимо място за мнозина. Дори когато имах да довършвам някакви домашни или на някого не му позволяваха да стои навън, тя бе добро спасение. Докато една вечер ужасно много ми се пишкаше. Връщахме се от Алеко и от изгарянето на лицето ми ме втрисаше. Подпирах се върху крака на татко, докато той търсеше ключа от баба. Молех се да стане по-бързо и затова вратата веднага се отвори, беше заради молбата ми, със сигурност. Чухме как нещо падна на пода и двамата бързо огледахме около себе си. Бяха три кибритени клечки, пречупени на половина при отключването на вратата – запазеният знак на кварталната банда. Естествено, първо видях, че ми го няма колелото. Чисто нов бегач, който дядо ми беше донесъл преди няма и седмица. Още не беше пробван, чаках специален повод, а и, както казва мама – обичам да си пазя нещата. Като цяло не ми беше много ясно какво се бе случило, но за колелото дълго плаках. Ако знаех само, че това ще бъде първият от много подаръци, които няма да успея да отворя… Не знам дали е истина или си измислям, но ми харесва да си представям, че всички от площадката заедно сме плакали, когато дядо реши да сложи решетки на всички прозорци и да затвори терасата в клетка. Помня, че сам го направи, заваряваше цяла неделя, докато с татко перяхме килими зад блока, а вкъщи полицаите събираха отпечатъци. Почина си от 2 до 4, разбира се, защото така правят възпитаните хора, но тогава очите му сълзяха най-много. Каза, че е от чесъна в таратора, но аз знаех, че е тъжен заради терасата. Той бе от онези хора, които вече не съществуват и може, от време на време, само да чувате за тях, хората с отворена тераса на първия етаж. И в този момент бе принуден да се затвори с решетки, да си окачи плътни завеси, които да използва, да оставя някоя от лампите светната, когато излизат да вечерят с баба навън и други инак излишни чалъми. Всички знаеха, че Кибритопродавачката, така го нарекоха полицаите, беше синът на съседите от третия етаж, но това явно нямаше значение.Затварянето на една тераса сложи края на света – такъв, какъвто го познавахме. Тя беше само първата от много, тогава ключарите изкараха някакви курсове и започнаха да правят от щурите ключове, хората се затвориха зад 100 врати, а някой по-напредничав се възползва от масовата паника и измисли охранителните системи. Точно тогава един багер отри жълтото кълбо от Долната площадка и ние, децата, като хамстери го изтъркаляхме до игрището на Горната. Не след дълго спряхме да използваме просторите. Никой не посмя да отреже въжетата, просто се ограничихме в трите тесни реда по балконите си и перяхме по-начесто. Тежестта на повечето нови ключове прокъсваше джобовете на късите ни гащички, а някои оставяха и цветни петънца по блузите. За това най-често ни овикваха майките ни, които перяха последствията.
И не забравяйте да дръпнете ключа, ако тръгнете да лягате, че един господ знае кога ще се приберем с баща ви. Чувам я да го казва вече години, след като си е отишла. Така и не сменихме вратата – още е същата – обикновена без шпионка, с една единствена ключалка. Макар да имам няколко ключодържателя в себе си, ключът ми си стои самичък нейде из джобовете. Отключвам на баща ми, брат ми е вече вкъщи. Преди сън прибирам прането от терасата, проверявам вратата и бавно издърпвам ключа.
Харесване на това:
Харесвам Зареждане...
subиране 