Свободно Падане

//духовни – свободно падане

I’ve felt two soulmate connections in this life. 

The first one was with a girl with whom I share a name, a profession/passion and the mutual feeling between us, as she put it, „sometimes I wonder if I/you exist or it’s just a projection of my mind“. There’s this cute story from the start of our friendship when we’re walking in a theatre basement to work and out of nowhere we start singing the same Wickeda song and everybody is staring at us. Moments after she says she likes to take photos but hasn’t done it in a while. And she shows me a gallery on her laptop and I start laughing and reach out for my phone (it’s an old phone, before smartphones) and show her my chosen gallery of 5 photos where front and center is one of hers. That’s when I knew. The next years we both will blossom, that’s the word, we will be daring at showing our true selves to the world.

The second one was Viktor, whose playlist on Youtube I check regularly, because I miss him deeply and that’s the only way I’ve found to still feel connected to him in a way. That’s where I found this.
Also this:

//this post is in English, because it was a draft for something else.

КЛЮЧОВЕ

        

        И не забравяйте да дръпнете ключа, ако тръгнете да лягате, че един господ знае кога ще се приберем с баща ви. С тези думи майка ми напускаше дома ни всеки божи ден. Вярно, трудно ставаше сутрин, но на думи и обещания нямаше равна.

                Помня, че още в детските си години се чудех на децата, които носеха цяла връзка ключове в себе си, като излизахме да играем. Един дебел, като от приказките – за входната врата, един обикновен – за апартамента, и още от два до три в различни форми и размери (от брадва и въртолет до триъгълна призма), според зависи броя на вратите и ключалките по тях, които водеха до семейната обител. Не знам, вярно, че по това време в квартала много се крадеше, но това с ключовете не го разбирах. Моят беше един единствен – от обикновените. Входната врата на блока ни през деня не се заключваше, а ключалката за вкъщи стоеше самичка на пост. (Даже шпионка си нямахме, но това не е толкова важно сега.) Ключът ми вършеше успешно цялата работа. Висеше на врата ми на ластик или на връзка за обувки. През лятото, когато слънцето бе по-силно, се случваше ключът да оставя белия си зъбен отпечатък върху изгорялото ми детско тяло. Понеже играехме по цял ден и неизбежно си ходехме на гости, за да се напоим и заситим, често го губех, но и почти толкова често го намирах. Или той ме намираше – с ключовете знае ли човек…

                Не знам виждали ли сте и помните ли подвижните простори, опънати между две жилищни сгради. Да, онези с макаричките, които навиваш като при риболов, за да изтеглиш прането си, надвиснало високо над китните тревисти площи, заедно с дърветата. Представям си как недоброжелателната леля от съседния блок, с която делите простор, освежава бельото си с ново попълнение, или пък как хлапето й е хвърлило око на новата ти тениска с щампа, която переш на ръка с четка за зъби… Та, оставете ги просторите. Беше това време, накратко – началото на 90-те – подово отопление, засиленото застрояване на паркинги и все повече и по-големи ключове по вратовете на децата. Нямахме мобилни телефони, а домашните някак предполагаха да си си у дома, когато ги използваш, та тях автоматично ги изключвахме като вариант. Номерът бе следният – ако сте се разбрали от вчера къде и кога да се видите – ясно, ако ли не – тръгваш да събираш бандата по блоковете. Звъниш на звънеца отдолу, ама с тайния код, да се знае, че не си случаен. Ако няма звънец, викаш. Нямаш часовник, а и не те интересува колко е часът, ако слънцето все още е налично. Викаш, свиркаш (специалната мелодия на бандата, не някакво си просто свирукане), докато някой не излезе на балкона (да, същия онзи балкон с рибарския простор). Ей сега, казват ти и ти мятат ключа си в тревата, за да се качиш за компота от праскови. Естествено, и тази практика си имаше своите недостатъци. Свидетелство за това бяха връвчиците с ключове, накичили дърветата, кажи-речи пред всички блокове, добре, че обичахме да се катерим да берем, я джанки, я череши, черници, ябълки, ехааа… Доволно време беше.

                Дори, ако се върна малко по-назад, имаше и време, в което външните врати на блоковете и портите на къщите не се заключваха. Съвсем сериозно! Можеше спокойно да се скриеш на жумичка в някой вход, а ако успееш и да се качиш до някой от по-горните етажи, можеше като бог да наблюдаваш търсещия и останалите криещи се мравчици. Ихихи, велико, просто велико! Затова и всички по-големи деца се подслоняваха именно в тези тъмни наблюдателни кули. Е, заради това, но също и да си кажат някоя тайна, да си разменят фланелките за заблуда на врага или пък да хапнат нещо набързо у баба си. Общо взето, това с бабата си бе класика.

                Моята живееше на първия етаж до Долната, точно в епицентъра на всички случвания. Приятелите ми знаеха, че ако притичат бързо между двата люлякови храста, хванат се за джанката или пък просто стъпят на перваза на мазето, веднага се озовават на северната бабина тераса, която водеше към спалнята. Открехваш вратата, минаваш през спалнята, покрай библиотеката, хола, ето те в коридора, голямо огледало, входната, излизаш и пак имаш достатъчно време спокойно да обиколиш блока и да успееш да се заплюеш. Терасата на баба ми бе любимо място за мнозина. Дори когато имах да довършвам някакви домашни или на някого не му позволяваха да стои навън, тя бе добро спасение. Докато една вечер ужасно много ми се пишкаше. Връщахме се от Алеко и от изгарянето на лицето ми ме втрисаше. Подпирах се върху крака на татко, докато той търсеше ключа от баба. Молех се да стане по-бързо и затова вратата веднага се отвори, беше заради молбата ми, със сигурност. Чухме как нещо падна на пода и двамата бързо огледахме около себе си. Бяха три кибритени клечки, пречупени на половина при отключването на вратата – запазеният знак на кварталната банда. Естествено, първо видях, че ми го няма колелото. Чисто нов бегач, който дядо ми беше донесъл преди няма и седмица. Още не беше пробван, чаках специален повод, а и, както казва мама – обичам да си пазя нещата. Като цяло не ми беше много ясно какво се бе случило, но за колелото дълго плаках. Ако знаех само, че това ще бъде първият от много подаръци, които няма да успея да отворя… Не знам дали е истина или си измислям, но ми харесва да си представям, че всички от площадката заедно сме плакали, когато дядо реши да сложи решетки на всички прозорци и да затвори терасата в клетка. Помня, че сам го направи, заваряваше цяла неделя, докато с татко перяхме килими зад блока, а вкъщи полицаите събираха отпечатъци. Почина си от 2 до 4, разбира се, защото така правят възпитаните хора, но тогава очите му сълзяха най-много. Каза, че е от чесъна в таратора, но аз знаех, че е тъжен заради терасата. Той бе от онези хора, които вече не съществуват и може, от време на време, само да чувате за тях, хората с отворена тераса на първия етаж. И в този момент бе принуден да се затвори с решетки, да си окачи плътни завеси, които да използва, да оставя някоя от лампите светната, когато излизат да вечерят с баба навън и други инак излишни чалъми. Всички знаеха, че Кибритопродавачката, така го нарекоха полицаите, беше синът на съседите от третия етаж, но това явно нямаше значение.Затварянето на една тераса сложи края на света – такъв, какъвто го познавахме. Тя беше само първата от много, тогава ключарите изкараха някакви курсове и започнаха да правят от щурите ключове, хората се затвориха зад 100 врати, а някой по-напредничав се възползва от масовата паника и измисли охранителните системи. Точно тогава един багер отри жълтото кълбо от Долната площадка и ние, децата, като хамстери го изтъркаляхме до игрището на Горната. Не след дълго спряхме да използваме просторите. Никой не посмя да отреже въжетата, просто се ограничихме в трите тесни реда по балконите си и перяхме по-начесто. Тежестта на повечето нови ключове прокъсваше джобовете на късите ни гащички, а някои оставяха и цветни петънца по блузите. За това най-често ни овикваха майките ни, които перяха последствията.

                И не забравяйте да дръпнете ключа, ако тръгнете да лягате, че един господ знае кога ще се приберем с баща ви. Чувам я да го казва вече години, след като си е отишла. Така и не сменихме вратата – още е същата – обикновена без шпионка, с една единствена ключалка. Макар да имам няколко ключодържателя в себе си, ключът ми си стои самичък нейде из джобовете. Отключвам на баща ми, брат ми е вече вкъщи. Преди сън прибирам прането от терасата, проверявам вратата и бавно издърпвам ключа.

ART

НЮАНСИ НА БЯЛО
(„Изкуство” на Ясмина Реза) 

 

„Какво е изкуство?”, в духа на Дерида започваше часовете си учителят ми по изобразително изкуство в гимназията. Мигновено настъпваше пълна тишина. Тогава той настаняваше погледа си върху хоризонта след прозореца и заговаряше на най-различни странични теми, сякаш на себе си, без опити да се обяснява, без необходимост да бъде разбран, нито чут. От момента на говорене до биенето на звънеца, всеки един от присъстващите в класната стая беше свободен да прави, каквото си пожелае. В резултат, помещението оживяваше в многоцветна волна програма от думи, четки, форми и звуци, любопитно заиграващи се едни с други, заедно създаващи светове без рамки, линии и ключове, всемир от разнородни микрокосмоси в едно.

И сега не мога да дам точна дефиниция на „изкуство”, а и не мисля, че е необходимо. В едно съм сигурна – изкуството се случва в онази стая и е много лична работа.

До това заключение ме довежда и френската драматуржка Ясмина Реза, която пише пиесата си „Изкуство” за и към свой приятел. Около заглавната тема, авторката чертае тази за приятелството, щрихира междуличностните и вътрешни човешки отношения и проблеми, нюансира светове, настроения, думи.

         Какво съдържание влага Реза в понятието, озаглавило пиесата й, можем да се опитаме да разберем, изхождайки от езика, през вътрешните си светоусещания, до конкретиката на драматургичния текст.

         В ранните години на 13-и век под art се разбират умения, в резултат от обучение и практика. От гръцки език идва значението за верен, правдив, цялостен, завършен, от арменски – създавам, от немски – способ.

Лев Толстой определя изкуството, като средство за комуникация между хората. Дефиницията му се приближава най-близо до усещането за изкуство в пиесата на Реза.

Персонажи в текста са трима приятели, които сякаш ги свързва единствено времето, което са преживели заедно. За да портретира нагледно персонажите си, отвъд думите, драматуржката отбелязва в ремарките по една картина в дома на всеки. Платната, като нарисувани от Базил Хоуърд, разкриват в дълбочините си основни характеристики на собствениците си. 

Драматургичният конфликт се завърта около новата покупка на Серж – бяло платно на Антриос за 200 000. Картината става обект и повод за разговори и монолози, в които всеки от персонажите изразява мнението си за изкуството, а по този начин – за себе си и взаимоотношенията си.

Марк е краен индивидуалист, той винаги е контра, сам срещу света, традиционалист, не понася и не може да търпи промени. На моменти се държи грубо и собственически, но това се дължи на първичната му природа и, може би, по детски наивистичната му представа за света, хората и връзката им с него самия. Той сякаш споделя мисълта на Екзюпери, че ставаш завинаги отговорен за това, което си опитомил.

Картината в дома на Марк изобразява пейзаж, гледан от прозорец. Сама по себе си, тя подсказва, че персонажът предпочита да гледа света от вътрешно, сигурно пространство, през своите стъкла и рамки. В драматургичното действие Марк продължава да следва тази линия на първосигнален и откровен в думите и действията си човек и приятел. Той не скрива неодобрението си от неоправдано скъпата, по негово мнение, покупка на Серж. Марк описва закупуването на картината като проява на снобария, разкриваща силното желание на Серж да се впише във висшето съвременно общество, да се хареса на новите си изтънчени приятели. Невъздържаното поведение на Марк, изсипващ порой груби обиди срещу приятеля си, са същински изблик на ревност спрямо Серж. Приятелството Марк определя като неразрушима връзка между двама души, напълно достатъчни си един на друг, затова новите интереси на Серж към изкуството го карат да излиза от кожата си. Възприел новата страст на приятеля си, като запълване на празнина във взаимоотношенията им, Марк се чувства недостатъчен, несигурен в себе си, в устоите си, в най-скъпото за него – приятелството.

Платното на Серж е бяло. Поне такова е на пръв поглед. Ценителят, обаче, възприема картината на Антриос като гениално творение на модерното изкуство. В свой коментар той отбелязва, че причината Марк да вижда платното като просто бяло се дължи на нежеланието му да погледне нещата, встрани от собствените си разбирания. Серж е горд с картината си, а оценката на собственика на галерия, който е готов да я откупи за по-висока цена, засилва убеждението му в ценността на творбата.

Серж е модерен човек, държи да е в крак с времето си, част от тенденциите, да се вписва в средата, високата среда.  Влечението му към изкуството, определено от Марк като снобизъм и насилствена поза, Иван отбелязва като дългогодишно и характерно. Серж намира бялото платно за детайлно и емоционално въздействащо. Актът на показване на докосналото го откритие пред приятелите му, е своеобразно разкриване, споделяне на красиво, обогатяващо чувство. Ако за Марк е важно приятелите му да споделят неговото мнение, като единствено правилно, то за Серж с по-голяма важност е споделеността, като разкритие и ключе за евентуална отсрещна реакция. Той е убеден в стойността на картината си, но е заинтересован и от мненията на приятелите си за въздействието на платното у тях, защото възприятията към дадена творба, са ярък израз на вътрешния свят на гледащия.

Иван е най-незабележителният в приятелското трио. Той никога не изразява собствено мнение, винаги се съгласява с някого или мълчи, опитва се да ги сдобрява, да привнася мир. Реакцията на Иван след покупката на Серж  е израз на разбирането му за приятелството и изобщо погледа му върху хората. Той не намира нищо лошо в картината, нито в цената й, стига тя да прави Серж щастлив.

Платното в дома на Иван приятелите му определят като „цапаница”, преди да съобразят, че е рисувано от баща му. Иван е човек на уюта. Той оценява приятелството си със Серж и Марк по-високо от всичко останало в живота. Готов на компромиси, Иван по-често премълчава себе си, за да предотврати или потули спор, кавга, с едничкото стремление да запази взаимоотношенията с приятелите си здрави. Той е зоркият пазител на хармонията между тримата.

Непремерената откровеност на Марк, привидно относно картината, отприщва война с отдавна задържани думи между приятелите. Обладани от ревност, гняв и обида, Марк и Серж разкриват болката си от действията и думите на другия, нападайки, наранявайки го. С примирителните си действия Иван се намесва в спора, който прелива в крайно откриване на персонажите, мненията и ценностите им. Всякакви маски на учтивост, дипломация, тактичност, биват свалени и остава бялото платно, готово да приеме нови форми и цветове.

Необходимо ли е някакво специално ниво на обучение, за да създаваш изкуство, или житейските уроци са напълно достатъчни? Дали творческият процес е също толкова значителен, колкото готовия завършен продукт, или, може би, дори повече? Трябва ли дадено произведение да поражда една и съща тема в съзнанието на наблюдаващите го, за да бъде окачествено като изкуство? Това са част от загатнатите въпроси на Ясмина Реза.

Според Марк изкуството е добре познатото, онова, което харесваш, и за което знаеш, че няма да те изненада, нито ще се промени с времето. Изкуството е всичко, на което си дарил сърцето си, нито повече, ни по-малко, напълно достатъчно е. Иван не се интересува от изкуство, но е способен истински да обикне всичко, което допада на любимите му хора.  

Серж призовава приятелите си да се вгледат добре и да видят реалните неща в монохроматичната картина, нещата, които не се улавят на изкуствена светлина. Като приятелството – не се получава насила, нито наужким. Вече наясно с огорчението на Марк, Серж му позволява да рисува върху бялото платно, с което показва, че и за него приятелството е по-ценно от която и да било картина.

Истината е, че не зная как свършва пиесата на Реза. Някой е откъснал последните страници, за да ги запази, вместо доказателство, или да ги изгори, защото много е боляло, а може би се намесило и времето. Харесва ми да вярвам, че не съществуват случайности. Приемам липсващите страници като символ на абстракцията в текста, но отвъд думите, където всеки сам избира своя край и път до него.

Колкото до изкуството, като възможна точка от хоризонта, при всеки досег с него, съществото ми се озовава пак в онази необятна класна стая. Там, където всичко съществува паралелно, и е въпрос на избор какво ще видиш и чуеш.

Текстът на Ясмина Реза (п)оставя след себе си бяло платно с въпросителни във всеки един от нас. За изкуството, за изкуството на общуването, за изкуството на приятелството, за изкуството като обобщителна метафора за човешкия свят – нюансиран, субективен, бял. Върху бяло се рисува най-добре, а и флумастрите не се отмиват трудно, но колкото и да чертаеш по чуждите платна, остава вечна истината на приятелството, дори наопаки, същественото е невидимо, невидимото е същественото.