21.06.

​Над мен луната расте

с теб знаем – пълнотата й е край

не остава много да се маем

не остава дълго да мечтаем

В края на краищата (звучи фатално, а не е; случва се често, по него мерим времето и се вълнуваме)

слънцето стои срещу луната

а между тях единствено земя

единствено земя? единствено земята?

(ръката ти, ръката ми, реката…)

или единствено земя стои между телата, които нас ни занимават

тела, които са ни чужди

тела, които са за малко

тела, в които сме назаем

След края (който идва често, твърде често, за да не очакваме)

луната тръгва да догони слънцето

(по-далеч един от друг не са заставали)

по пътя нежно излинява

(почти до смърт, до смърт и до начало)

Към луната гледам, тя расте, аз знам за края

после свеждам поглед и започвам да броя дали, кога ще те позная

Advertisements

Тоблерон

веднъж го видя в ръцете на други деца
те бяха щастливи;
още го нямаше по магазините
но и да го имаше
ти какво щеше да направиш?
мъничко дете, което водят за ръчичка
какво като вече говориш
какво като вече вървиш
и самичко; с шоколад в джоба
днес кой те води?

обещание

​няма дълго да говоря
не съм самотно цвете в парка
полюшвам се на вятъра сред другите цветя
все същите и други (знам, повтарям)
взираме се в преминаващите кучета, децата
те тичат, аз стоя (оставам)
(това е обичайно за цветята)
да махат напосоки с нежните си клони, клончета, листенца
да се кривят към слънцето (ако въобще го има денем)
като мушици вечер или ветропоказател в крайна стая
да обикалят себе си
да чакат някой да ги разпознае
сред буйните треви и клони, клончета, листенца на големите
да ги намери, зърне, да ги понесе със себе си
да ги прибере със всичките им краища
да ги изтръгне от земята, от дълбокото
със цялата си сила и внимание
но леко, лекичко
да приближи
да ги откъсне целите
да ги загърне плътно във ръцете си
и да побърза да зарадва някого
или да ги задържи за себе си
аз няма дълго да говоря сетне
сбъдне ли се както е написано
ще се разлиствам тихо и ще вехна
и в това ще има смисъл.

Времето днес

Времето днес

е хубаво, като всяко време.
Мястото също, както всяка родина.
Нямало ме е колкото
едно лято,
една загуба завинаги,
един плач в съня,
едно лутане в плача.
Тополата като че ли се е изместила,
едва-едва наляво.
И е по-рехава, есен е.
И гнездото е празно.
Променят се нещата, ето, мога
премълчаваното да говоря.
Само че не искам. Цело-
мъдрие, ненакърнена цялост,
твой е този
лек глас,
светъл.

//от „Тънка книжка“ на Екатерина Йосифова

поет

поет

поемам го в ръцете си
и в думите
и в мислите
поемам го и мисля си
поет ангажимент ли ще е или риск
поемам го и казвам тихичко
накъде е тръгнал този път
дали със него да вървя
някъде е тръгнал този път
но тъй отдавна е поет
и ето ме стоя
не мърдам
късно е

сещам се

оставих го да лежи в храстите
да пука бели топченца с петата си
и да ме чака
незнанието

 

снимки

помниш ли на въртележката
как всеки си избира конче карета или танк
така е и сега
някой събира монетите
а ти се въртиш
и въртиш
и въртиш
вживяваш се и махаш за снимка
и махаш
и махаш
до края на времето
от филмчето излизат може би една-две
които различаваш
снимани приклекнали със притаена бленда
и най-бързата скорост
при която си способен
да не мърдаш
тях няма да ги окачиш
те дълго ще се проявяват
в тъмната ти стаичка

 

gravity 2.0

вярвам ти
само не и за тъгата и смъртта
те се следват по петите
като полета и земята
като потапянето и глътката въздух
за каквото тъгуваш то следва
а след смъртта му – отново тъгата
и ако това не е вечност
и ако това не е истина
не е истина

 


всичко отиде на кино
аз и ти какво ще гледаме

 

преходна стая

лежа неподвижно между иреалности
някой отваря вратата
чувам минава навътре
пак отваря вратата
извървява същия път
отново нахлува към непознатата вътрешност
и никога не се връща не излиза обратно
първо си мисля как изобщо го прави това
след време разбирам че всеки път е друг

 

Й
и винаги е кратко
когато носи короната си

sum[m]er

Натюрморт с восък

те нямат сетиво за катастрофата:
не се извръщат към Икар,
нито към мен

и между двама ни не подозират разлика

                                                      Марин Бодаков