време

Времето днес

е хубаво, като всяко време.
Мястото също, както всяка родина.
Нямало ме е колкото
едно лято,
една загуба завинаги,
един плач в съня,
едно лутане в плача.
Тополата като че ли се е изместила,
едва-едва наляво.
И е по-рехава, есен е.
И гнездото е празно.
Променят се нещата, ето, мога
премълчаваното да говоря.
Само че не искам. Цело-
мъдрие, ненакърнена цялост,
твой е този
лек глас,
светъл.

//от „Тънка книжка“ на Екатерина Йосифова

Обезкосмявам краката си, обезкосмявам подмишниците, обезкосмявам ръцете си. Скубя веждите си, подкъсявам ги, изрязвам с ножичка. Отстранявам ненужното с конец, пинсета, лентички, кола маска, бръсначка, гел. За да съм красива. Разбирам, че косата ми не е достатъчна, затова купувам чужда коса. Поръчвам я по интернет, момичето ме уверява, че е точно моят цвят. Прикрепя се с щипки, капси, кабърчета, лепенки, пирони. Трябва да я имам. Трябва да я нося върху себе си. За да съм красива.

Около мен мъжете започнаха да носят шапки. Постоянно и в интериорни пространства. Мода, казах си. После сънувах един сън. Съвсем реалистичен. Вървя през деня си и навсякъде мъжете с шапки. Нормално, такива са тенденциите. Да, обаче, краката ми подскачат. Отскачат от паважа, пода, стълбите и се издигам над главите им. Опипвам ги, както майка милва бебе, внимателно и в търсене на слабост. Те издигат нагоре ръцете си, но не ме достигат. Гора от ръце. Море от ръце. Ръце, насочени в небето. Ръце, пазачи на(д) главите. Панталоните им не се смъкват, няма детски хуморески. Сега виждам, косата ми оплетена във вентилатора, перката на климатика, в щеките на тролея, ветропоказател. Разпилява се във въздуха като захарен памук, като дъвка в машина за дъвки, образува стереометрични фигури, пирамида, куб, корона. Изведнъж се пръсва и започва да вали наоколо. Мъжете силно опъват ръцете си. Онези в близост до вентилатора остават само с по една. Другата здраво стиска шапката, дърпа я надолу, да не литне. Ръцете на мъжете с шапките са мои корени.

Фризьори помитат подовете на салоните си. Кофи, пликове с отпадъчни коси, непожелана женственост, ненужни дължини, обем, раздели. Косите ни издишат в четките, проникват между зъбите на гребена, увиват се като змии в сифоните и лягат по възглавници и рамене. Напускат ни.

Започвам да разбирам рокерите. Дългите коси, бради, мустаци. Окосмените гърди, подмишници, кореми. Поподранилите луни по темето и приближаващото пълнолуние. Косите ни измерват времето. С дължините си, обемите и после… По-късно слизат от телата ни, напускат ни по собствено желание, отделят се от корена, поемат дъх и емигрират. Дали мечтаят да са въшки и бълхи, да сменят местожителство, да се заселят нейде по желание…

Разбирам, че съм влюбена, когато за пръв път докосвам косата му. Бакенбардите, ухото, шията. Усещане за часове напред минава между пръстите ми. Прониква в тях и се отдръпвам. Обръщам се, вървя надолу без да спирам. Няма закъде да бързам, има много време.

Мъжете с шапките стискат главите си, протягат ръце и се гонят на вятъра. Някои улавят по кичур коса от валежа, с щипките. Други се отдалечават към сергиите за очила. Когато под мен вече няма никого, слизам на земята. Удрям я с петите си ужасно силно, затова се извинявам.

Събуждам се с тиха въздишка. Сядам в леглото си и опипвам главата. Прокарвам пръсти през косата си. Засичам с минути милванията, прорезите преброявам. 24. От главата ми се рони ситен пясък. Събирам го в купчинка върху одеялото.

Когато по-късно излизам навън няма и помен от шапките. Обезкосмени тела се разхождат в града, бързат за среща, ядат сладолед, мълчат, разговарят. Гологлавците дишат, усмихват се, плачат. Тенденции, казвам си и пред мен отново изниква сънят.

Той върви под мен с бърза крачка. Преминава за секунда под краката ми. Тогава точно падам. Свличам се на ниското и от ужас се улавям за главата му. Вися така минута-две и откъснала две стръкчета коса, политам към земята. Удрям я. Тихичко се извинявам. На нея, на него, косата, на себе си, че откраднах годините, посветени на мен. Той не обръща внимание, само ускорява бързо крачка, виждам го, затичва се и изчезва зад ъгъла. За вечерта нахлупвам шапка. Нова е и спира времето.