Седя на тоалетната чиния и събирам сили да се изправя вече няколко минути. В четирите плочки в краката ми малка мушица се опитва да намери път измежду капки локвички, вадички реки, няколко косъма и боклучета, които сме разнесли с обувките. Този пренебрежително миниатюрен под, за който ние отговаряме, за който отговарям аз; на който аз съм Бог – и сътворител, и баща; по който стъпвам и отмивам себе си; взирам се в него и в безкрая всеки ден. Този под е толкоз малък, че едва побира четири крака, а мушичката се лута между фугите на плочка все едно е свят, не си намира път, опитва, връща се, не се предава. В душата ми е толкоз малко, някакви си четири плочки, плочици, мозайка. Събирам сили някак си, изправям се и хвърлям сянка по земята като внезапен облак, като планина. Аз – господарят на тази земя, плаша мушичката и тя литва, полита нагоре, встрани. За миг се чувствам неудобно, но после разбирам – оттук тя вижда откъде да мине.
subиране 