Антон Чехов

ВЧЕРАШНИ ПРИКАЗКИ
Вишневата градина след Чехов и Азарян

„Ние тук се перчим един пред друг,
а животът си върви, отминава.”

„Животът е сцена”, подобно на Шекспир започва представлението си Крикор Азарян, несъзнателно влизаш в един друг живот, който ти превръщаш в реален[1]. От малка естрада на сцената на Народния се появяват Чеховите персонажи, от живота в театъра, от театъра в живота. Прологът на режисьора продължава със застиване пред чудната красота на Вишневата градина, условно заемаща зрителското пространство в залата.

Градината Азарян избира да остави невидима, отговаряща на всички представи за красиво, приказно, мечтано. Извън сцената, защото в руския език глаголът „съм” няма сегашно време, а само минало и бъдеще – които владеят пространствата на пиесата. Вишневата градина е бъдещето, което копнеем, Вишневата градина е миналото, за което милеем, но тя никога не е сега, заради тиктакането на живота и непреодолимото ни бягане от настигащите ни стрелки, заради несекващите желания и ненавременната слепота към щастие. Режисьорът не крие, че за него вишневата градина е била и завинаги ще остане в театъра, заела зрителските си места. Вишните – бели и попиващи цвета, напъпили и раждащи плода, разлистващи се, закриляйки, оцеляващи на вятъра, промените и времето, жилави дървета, с общ корен и земя.

Прологът завършва с игра на сляпа баба. Раневская, с превръзка на очите, влиза в дома си. Поетичното решение припомня Екзюпери и че не очите са онова, с което виждаме. Не е слухът, чрез който чуваме. Както казва един от персонажите в пиесата, когато умреш, може би те напускат само познатите ти сетива, остава нещо по-силно и могъщо от физическото присъствие. Ами ако успееш да изключиш сетивата си приживе, ако те те изключат, ако смъртта е просто долна граница на вътрешното налягане на живот, точка преди главна буква?

Азарян така умело е прикоткал Чеховото напрежение на сцената, че не въздухът се реже с нож, а сякаш ножове спират дишането. Онова трепетно, същевременно пропито с несигурност, очакване, за някаква, за всякаква промяна, тихичко те приближава с мълчание, нежно те приласкава с твоите собствени мисли, докато обвива все по-плътно ръце около шията ти. Колко тясно е познатото пространство, колко дребен и безсмислен е светът (ти), когато нещо не е наред, когато е отнета/нарушена свободата ти (да бъдеш) и това, което си бил до този момент – нищо не значи за в бъдеще.

Персонажите условно можем да разделим на три групи спрямо отношението на времето в сърцата и умовете им и навън, в заобикалящата ги действителност.

Стопаните на дома – Раневская и Гаев, осиновената им дъщеря Варя и най-възрастният лакей Фирст са хората на миналото. За тях имението е единствената устойчива ценност, едничкото уютно местообитание, донасящо покой. Любов познава детската стая, представена в пиесата и постановката като сърцевината на дома, по люлеещо се дървено конче, привнесено на сцената от режисьора. Същото това конче, символ на детството, Гаев не успява да вземе със себе си при последното напускане на дома. Домът, в който са израстнали стопаните, който е тясно обвързан с всичките им щастливи спомени и белязали ги лоши. Бялата градина, която въпреки годините си остава все същата, съхранила под сенките си всички блянове и спомени, надежди и спокойствие. Това е мястото за връщане на персонажите, домът е мястото им за оцеляване. Там, където часовниците са спрели или се движат назад, където всеки е себе си и не може, няма да се промени. За да подсили интимното усещане на детската стая, Азарян изнася на сцената кукла, която персонажите бавят като бебе докрая на постановката.

Във втората група попадат Аня, Трофимов и Дуняша, с оптимистичните си надежди за бъдещето. Измъкнали умовете и душите си от оковите на всякакви рамки, посели в себе си хвърковатата живителност на свободата, тримата са най-жизнените персонажи в имението. С бляновете и мечтанията за други места, чужди истории, щастливи среди и никакви краища, живот отначало, преливащи радости, наивната девойка, Вечният студент и романтичната слугиня живеят назаем, красиво и стремително. Изгонването от имението за тях е нова стъпка от приключението, наречено живот, предпоставка за хубави промени, нови знания и случки, защото за тях светът е без граници, той е в съзнанието на всеки един, достатъчно е само да се почувства свободен и да го приеме в себе си.

Незасегнати от времето, благодарение на безпроблемните си миграции по хоризонталата и вертикалата на времепространството, биват Лопахин, Епиходов и Пишчик. Обитаващи съвременната си реалност, те са наясно с динамиката на промените и житейския кръговрат. Остава им само да гребат с пълни шепи от благодатните моменти, преди да ги застигне своеобразна зима. Син на крепостен селянин, издигнал се до богаташ, деловодител до живот и помешчик-късметлия, тримата са единствените способни на оцеляване персонажи. Лопахин, беден или богат, ще продължи напред, защото познава живота и в подножието и във върховете на стълбите. За Епиходов не е проблем за чест или лоялност да смени господарите си. Пишчик приема с отворено обятия, и живота в заеми и дългове, и по случайност придошлото охолство. Защото парите са средство, днес ги има, утре ги няма, наличието им не те прави по-благороден, изискан или богат, а липсата им калява и учи какво всъщност е важното.

Имението бива продадено. Заразени с оптимизъм, залъгващи отчаянието си с илюзорни надежди или просто тихичко свели глава, обитателите напускат дома. По стар руски обичай сядат да починат преди тръгване. Тишина изпълва сцената и пропълзява до дъното на салона, наводнява съзнанието и изтича с времето. Детството в лицето на куклата бива обезглавено, вишневата градина – отсечена, люлеещото се конче – изоставено, най-близкият родственик на имението – заключен завинаги в него. Фирст среща най-сладката смърт, единствената възможна за него, в дома, в който е израстнал, в единственото пространство, в което е живял. Смъртта и живота, като двете страни на една ключалка, са показани на сцената. Лежащият неподвижно Наум Шопов в ролята на лакея от страната на миналото и малко момче, яздещо кончето – от тази на новото време. Всичко на тоя свят си има край. А краят винаги води начало.

В постановката на Азарян кипи живот. Всеки един от актьорите живее в света на персонажа си, такъв какъвто го вижда през собствения си поглед. Вследствие от вживяването и преживяването им, наблюдаваме спектакъл, изобилстващ от цветни, енергични, силно изразителни кръвни фигури, които на моменти едва се побират на сцената. Пренаситената с изразни средства игра, макар в някои от мизансцените да разсейва зрителя, носи усещането за реален, жив живот. Живот отвъд бутафорията, случващ се поотделно за и във всеки, какафония от шумове, звуци, мисли и думи, под диригенството на едновременни нервност, смях, избухливост и сдържаност.

Най-ярко изпъкват образите на Лопахин и Любов Андреевна, основно представящи двете страни на явния конфликт в пиесата, в постановката – равнопоставени, достоверно противоречиви, в един и друг момент печелещи емпатията на зрителя.

Деян Донков изнася на сцената на Народния един пълнокръвен Лопахин. Персонажът в изпълнение на Донков е пъстър, жив, вътрешно и външно динамичен. Актьорът превежда зрителя през неравните интериорни и екстериорни пространства на новобогаташа, позволявайки му да огледа и познае света му, оставяйки го да съпреживява заедно с него. Изпълнението на Донков впечатлява с палитрата си от настроения и наситени със съдържание смислови паузи. В богата първична партитура от вътрешна несигурност, свенлива, смутена колебливост и едва напъпило самочувствие, Донков илюстрира Лопахин в непрестанно лутане от едно емоционално състояние в друго, чертае градацията на образа до неговата кулминационна точка, намираща изражението си в спонтанен френетичен танц на актьора.

Раневская, в лицето на Мария Каварджикова, следва подобна игрова динамика. Актрисата извежда драматичния образ на помешчицата, прескачайки между две полюсни емоционални състояния – привидно спокойствие и неконтролируема мелодраматичност. Демонстрираща персонажа с престорена живост, високи маниери и гостоприемна приветливост, Каварджикова играе с маските на образа, развързвайки го до тотални нервни сривове, последвани от сръчна, елегантна овладяност. Основен способ за онагледяване на неудобство зад паравана от сдържаност става насиленият преекспониран смях, изпълващ сцената със смущение и неловки мълчания.

Смехът в играта и на двамата водещи актьори – преглътнати гняв и плач, изразена несигурност пред неформулирано щастие, е изведен като лайтмотив в постановката, сякаш поясняващ смисъла на посочения от Чехов комедиен жанр на творбата. В резултат, публиката достига катарзис, встрани от депресивното чувство за неблагоприятна предопределеност на живота, отчайваща безпомощност и космична човешка нищожност. Това прави спектакъла на Азарян, освен смислово издържан и дълбок, поносим и приятен за гледане, лесно достигащ до всички, докосващ и с приятен послевкус.

Има причина Чехов да е един от най-поставяните автори в света и тя се таи в непреходността на творчеството му. Чеховите текстове са общочовешки, без да разказват епични истории, надчовешки, без да създават герои, нечовешки, защото остават безсмъртни. Светът на Чехов не е този на думите, действията и показността, светът на Чехов е подтекстовият, междуредов, неудобно и неловко измълчан и сдържан крясък… за живот. Живот, който Азарян успява да събуди в зрителя, разкривайки пред него края на картините в тесни рамки за дишане и незнайната, но може би съществуваща, свобода на паспартуто.

В дългата тишина на сбогуването, чувам приятелски шепот в ума си: Добре дошъл на този свят. Спокойно, чак утре ще си вчерашен. А дотогава имаш цял един живот… да бъдеш.