Така, така, така, така! (това се повтаря в известна ритмика от „Аз, Сизиф“ на ДТ Пловдив, но и въображението ви ми стига!:Д)
Worpress тъкмо ме уведоми, че днес блогът ми навършва тези така сюблимни 5 годинки. Това, мисля си, е една преходна, но несъмнено значима възраст, затова – отбелязваме с кратичък, но за сметка на това – тържествен пост.
Като стане дума за четене, майка ми обича да се сеща за момента, в който с татко са решили да ме пращат по-отрано на училище. Историята е следната, то дори не е история, а някакъв фрагмент от спомен – аз и татко се возим в симеоновския лифт нагоре. Аз вероятно тъкмо съм навършила 5 и сме избягали от детската (защото тогава така правехме), за да покараме на Спас, но пътят, по подразбиране, е дълъг и скучен и аз чета издрасканото с ключ/щека/маркер по стените на кабинката. е-ба-не. тати, какво е ебане?
Та, нещо такова ме накара да стартирам и този блог. Бях се научила да чета.
Сега, на 5, надявам се да започна да се уча и да пиша.
Колкото повече пораствам, толкова повече спирам да се страхувам.
Знам, че трябва да се занимавам с театър и ще трябва да измисля как това да се случи!
Честити ми 5! Благодаря, че се отбивате и правите преживяването ми тук малко по-нешизофренично!))
Започнах с Веселка и ще завърша с Веселка:
„… ако знаех, че от камък ще се раждам
всяка сутрин, всяка вечер, всеки ден,
ако знаех, че в очите ми ще дращят
песъчинките от вчерашния мен,
ако знаех, че ще моля за окови,
а в оковите ще търся свобода,
ако знаех, че крилете си ще срежа,
за да вдишам аромата на калта,
ако знаех, че живеейки умирам,
а умирайки ще плача да съм жив,
ако знаех, че безсмисъла ще нося
във сърцето си като оцъклен стих,
ако знаех само,
само, ако знаех,
само мъничко,
ей толкова дори,
щях във камъка
живота си да смажа,
за да помня, че
не знаех,
че боли…“
subиране 