и август си отива

                Точно в средата на кралската градина спря. Застина и се остави на дъжда. Разтърка очите си с показалци. Задържа пръстите си там идея по-дълго, отколкото бе необходимо. Заболя я, щеше да отнеме време, преди зениците да се настроят отново за светлината. Не се побираше в досегашните си дрехи, губеше се в тях от седмици. Пропътува цялото това разстояние с намерението да ги изтърка, прокъса, за да може най-сетне да ги захвърли далече от себе си. Трябваше.

                Година по-късно стоеше до него. Не го поглеждаше, но усещаше, че е там. Смехът, премигванията, въздишките му. Страхуваше се да не си го измисля. Струваше й се, че никога не бе напускала градината. Дъждът все така се стичаше по тялото й. Вените съмнително приличаха на вадички, а ръкавите й вечно бяха мокри.

                Беше взела пример от пътуващите си приятели. Представяше си как вечер отбелязват с флумастер по световната карта прогреса си по завладяването. И тук не – трябваше да казват, стягайки багажа всеки път. За нея мястото бе без значение. Тръгна натам, където имаше къде да я приютят. Замина, за да остане. Но, в крайна сметка, се върна, преди изобщо да бъде усетена липсата й.

                Докато вървеше с нея до вкъщи, я попита дали е имала въображаем приятел. За първи път млъкна. Отново затвори очите си. Побърза да поклати глава. Ами ако си го беше измислила и, знае ли, съзнанието й повече не можеше да удържа заблудата? Често не позволяваше на хората да я докосват, точно по тази причина. Да не остане сама по средата на нищото.

                В музей тогава почти докосна една картина. Меланхолия на Лукас Кранах. Осветлението правеше неприятни отблясъци върху стъклото в горния ляв ъгъл и протегна ръка, за да направи сянка, искаше й се да види по-добре. Охраната почти я шамароса през ръцете, преди да й обясни като на дете, че не може да пипа. Картината се запечата в съзнанието й. Трите момченца на преден план, решени да прокарат топка през очевидно твърде малък за целта обръч. Простичко. Някои биха го нарекли екзистенциално. Трите момчета с тяхната си, привидно простичка, игра и всичко останало зад тях, заобикаля ги отдалеч, приближава. Отдясно майка им разсеяна, подготвила се е да върне топката през обръча, ако, по някакво чудо на физиката, децата изпълнят едничкото си желание.

                Докосва го накрая. Улавя ръката му и се провесва на нея, като дете на ръцете на баща си. Той се измъква от клопката, а тя отминава. Изчезва, точно както си беше представяла. Незабележимо. Преди да бъде усетена липсата.

ЖИРАФ/ THUMBNAIL

Първият й спомен – същинска сюрреалистична картина. Площад пред театър, разчертан в огромни лъскави квадрати, непреодолими за миниатюрното й, днес би го нарекла, тяло, но тогава – само бяла точица в една от фугите. Помни в картини – гледа си в краката, по върховете на обувките й са полепнали конфети. Дясната й ръка стои разперена, като че прави навес някому. Жирафът до нея гордо извисява шията си. Ръката се раздвижва. Продължават.

Точно като в електронните игри, от първите, отдавна не играе. Ако се движиш прекалено дълго все направо в определена посока, се отдалечаваш от играта. Разработената част е само в центъра на изградената действителност. Излезеш ли от рамката, в търсене на нещо друго или по-често – от скука, обречен си. Озоваваш се по средата на нищото. Всъщност, не можеш да си сигурен, че е среда, но знаеш, че не е начало и продължаваш да вървиш напред, в търсене на краища. За миг помисляш да се върнеш, но бързо правиш път на идеята да те подмине. Вървял си двадесет, може би дори тридесет минути. Още толкова, за да изминеш пътя наобратно, и после какво? Все същото? Не те устройва. Щом веднъж си тръгнал, няма връщане. Наситил си се, знаеш всичко – мисии, шорткъти, победил си всички босове, взел си де-що има бонуси, на скритите мини игрички си по-добър от административна служителка на пасианс. Продължаваш напред. Ето те, по средата на нищото, поне се надяваш да е среда. Щракаш неудържимо бутона на джойстика. Нагоре. Нагоренагоренагоренагоре! Човечето-точица дори не помръдва, стои точно в средата на екрана. Около него се смъква фоновата картина, един единствен мотив, мултиплициран в бекграунда. Ти си центърът на света и вървиш измежду квадратите.

Ето я, бялата точица върви до жирафа. Валяло е, мисли си той, на нея й е твърде студено, само върви. Толкова бавно, а дори няма вятър. Нито хора, с които да се блъскат. Сигурно е сутринта след някой празник, постапокалиптично празно е, а и това обяснява конфетите. Струва й се, че е на 10 тогава, но май не говори. Дори с жирафа. Само вървят. Един до друг. Тя го води, но той понякога избързва и я дърба лекичко, да й помогне.

***

Танцува с дишането си по ритъма на песента и нежно гали корема си. В стаята е твърде топло и крайниците й са изтръпнали в лека болка. Оглежда се наоколо. Официалните й дрехи овесени на закачалки върху вратичката на гардероба, четката й за коса – цялата обрасла в косми, плюшените пантофи до краката на стола… Някой някъде отваря прозорец и слънчево зайче минава през стаята. Той се приближава зад гърба й и на игра закрива очите й. Издишат в усмивка. Точно в средата на снимката.

Water memory

.: Езерото :.

Отвори очи и придърпа спалния чувал към себе си, в отчаян опит да се стопли. Мястото, предвидено за трима, падаше около нея, като роклята на майка й, когато още плуваше в обувките на възрастен, свличаше се ниско, играеше с равновесието й, докато, уж случайно, не я повалеше на земята. Приютили се от тъмното среднощни студове изпълваха празното пространство между краищата на палатката. Тялото й, треперещо в геометричната среда на постлания плащ, наподобяваше ембрион. Не беше сигурна, че може да говори.

Сви се в завивката и пусна погледа си през отвора навън. Водни пари щрихираха пролуката между земята и небето. „Достигнала им е енергия, за да избягат от течното си състояние”, заключи, „за предпочитане да падна лятото”, нелогично заразхвърля мислите си, като дори за миг не откъсна поглед от изпаренията. Заприличаха й на горещите облаци над тенджера с чай, които интензивно я караха да поглъща, когато хващаше настинка като малка.

Доволна от застигналото я сравнение, съживителна тръпка премина тялото й и се спря на лицето, като разтегли устата й в лека усмивка. Прииска й се да снима нюансираното синьо над все така зелената трева. Огледа се наоколо за фотоапарата, макар че ясно си спомняше как съзнателно го оставя на отреденото му място  у дома, убедена, че по време на това пътуване нищо няма да улови погледа й, поне не помнещото „трето око”, както сама наричаше стария лентов „Зенит”.

Беше го задигнала от баща си, когато техниката вече дотолкова напредна, че дори те се сдобиха с цифрова камера, „да си щракаме, много по-удобно е, веднага виждаш как си излязъл и ако не се харесваш, изтриваш се”. Чудеше се кога реалното и виртуалното окончателно ще размият границите си. Знаеше кое ще остане след края, затова беше дошла. В този един момент сякаш откри смисъла за себе си. Надяна гуменките си, смъкна ципа на защитната мрежа, която единствена я отделяше от света, и излезе на въздух.

Слънцето леко изпълзяваше зад планината, като образуваше миниатюрна златиста следа по езерната повърхност. До преди миг еднородната маса, ориентирана перпендикулярно на хоризонта, парата сега й се стори разпокъсана на хиляди самостоятелни парчета. От една материя, но така ясно отличаващи се едно от друго, че можеш да ги наречеш с имена, те се устремяваха към светлината, сякаш привлечени от невидима сила. „Така си отиват душите на мъртвите”, помисли си, „а защо не и всички изгнили под нощната сянка мисли и чувства от телата на живите?”, несъзнателно пусна дъха си и малко бяло облаче си тръгна от нея завинаги.

Потърси с ръце в джобовете на жилетката си. Извади музикалния плеър и една благодарна усмивка за добронамерените технологии. Потърси The Beatles и остави Here comes the sun да звучи в ушите й. Облачните хора, заедно с всички отчаяни въздишки, отпуснати през изминалата нощ, в радиус от двадесетина хиляди километра, се отправиха на своя път към Слънцето. Тя остана на брега с ръце в джобовете, докато се стопли. Може би миг повече. После се върна на пътя.

//игнорирайте Дейвид/Мълдър/Ханк… или пък не, всичко е свързано))