//Не съм писала поезия от началото на лятото и всичките ми песни оттогава са без текст, та този малък чийзи факс ме изненада най-приятно вчера и още му се радвам, затова споделям.

| MAY |

The moon is young and so are we
it’s way too early to pretend
that we don’t feel
that we don’t see

Our hands in pockets
play with change
and some receipts
our minds all lost in waste, in vain
project the things that we don’t need

It’s only our bodies that tell them our stories
don’t open your eyes, you know we are high
and there’s a wheel, and there’s a fair
and we are on it, it’s not fair
how we are bound to come to ground

So stay a while, breathe in the air
so rare, so there, so sweet, without care
up, up, we go, up, up, my love
up, up, in may we stay.

Neptune Rx x3

N1 (june 2018)

​Neptune is turning retrograde. Yes, he does that too, it’s not just Mercury.:D

What to do and what not to do – that’s the question! And I don’t have the answer. I live on Neptune, it’s the core part of my being, it affects me so much, but it affects all of us anyway. 

Neptune is the illusion we need to cope with reality, the blind belief (in God, in good, in love) that there’s something better/higher/lighter, something else. It’s our imagination that makes our childhood as magical as possible. (I loved the ending of „The Florida Project“! That’s Neptune. The beautiful escape, the only way to survive all the suffering, to cope with all the pain.) Neptune is our switch. Not really sure which way is on and which is off. I love dreaming, I’ve spent all my life to this moment doing that and I plan to do so until the end of this life. Escapism is bad, they say, but we all do it, nobody is really present, at least I haven’t met such a person. We humans find/choose our outlets, our gear, our…
When I was 15 I ran away from home for the summer. I had been systematically abused at home and at school for years at this point, I craved for an escape. I worked for a bed and food with some young waiters in a resort town by the sea. I was so lonely I felt ashamed by it. We all became friends. Or what many seems to call „friends“ nowadays that to me is screamingly superficial …

I was swimming during the breaks and dancing the nights away under the influence of cheap alcohol and light drugs. I was trying to silent the screaming pain inside me, but was too young to know how. So I turned to my Se, trasformed myself into a robot (I love Voltron as a metaphor), an empty body, a vessel, my mind was elsewhere and than again with me in the morning. The shame that came with it is the usual shame of someone who knows that he’s playing and not fooling anybody. I’d feel that shame nowadays when the disillusionment comes and I realise I have lied to myself about the qualities and the significance of someone and/or the relationship between us. This happens a lot, 90% of the time, but not very often, because I know how to keep my distance. But once in a while I cross paths with somebody who makes me believe again. It’s reviving. But we know – „What we call the beginning is often the end. And to make and end is to make a beginning. The end is where we start from.“ (T. S. Eliot)


N2 (30.06.2018)

Disillusionment. Love. Standing on solid ground. Internalisation. Dreaming. Believing. Reality check. Love. Idealisation. Lies. Inner thirst for higher existence. Flood. Drought. Coping with addiction. Recovery. Escapism. Blinding. Love. 


N3 (12.07.2018)

The last few weeks really were turmoil for me. I’m telling you – Neptune retrograde 101, by the book. I crave(d) for disillusionment („the“ truth) so bad I went back and deep to check for cracks at the possible starting points of everything uplifting/slightly optimistic/suspiciously good (on the verge of magical and dreamlike). I didn’t want to look at the foundations with these eyes but I need(ed) to in order to free myself, to be able to finally let go of the past and start anew. 

It’s somehow similar to the mixed feelings that run over you as a child when at the end of a long day at the beach you see some other child knock down your sand castle with such rage, levels it to the ground and moves on to the next one on the shore. And you crumble inside, and it takes some time to breathe, and you probably cry or you don’t, and your parents console you but right above your little head exchange their grownup looks of „that’s life“ and „we kept them safe and pure until now“, and one of them mumbles that (because the day under the sun exhausts you). That this is life and you could cry all you want and that’s sad and all but won’t really change a thing. The next day some children (maybe you, or you may skip a day) will build their castles and some others will destroy them, and all you can do is be thankful, because without the latter tomorrow you won’t have a space to build a new one, a better, bigger one (you’ve been through this, you know stuff now). And you can have an ice cream, yes of course.


​Над мен луната расте

с теб знаем – пълнотата й е край

не остава много да се маем

не остава дълго да мечтаем

В края на краищата (звучи фатално, а не е; случва се често, по него мерим времето и се вълнуваме)

слънцето стои срещу луната

а между тях единствено земя

единствено земя? единствено земята?

(ръката ти, ръката ми, реката…)

или единствено земя стои между телата, които нас ни занимават

тела, които са ни чужди

тела, които са за малко

тела, в които сме назаем

След края (който идва често, твърде често, за да не очакваме)

луната тръгва да догони слънцето

(по-далеч един от друг не са заставали)

по пътя нежно излинява

(почти до смърт, до смърт и до начало)

Към луната гледам, тя расте, аз знам за края

после свеждам поглед и започвам да броя дали, кога ще те позная

4 квадрата

Седя на тоалетната чиния и събирам сили да се изправя вече няколко минути. В четирите плочки в краката ми малка мушица се опитва да намери път измежду капки локвички, вадички реки, няколко косъма и боклучета, които сме разнесли с обувките. Този пренебрежително миниатюрен под, за който ние отговаряме, за който отговарям аз; на който аз съм Бог – и сътворител, и баща; по който стъпвам и отмивам себе си; взирам се в него и в безкрая всеки ден. Този под е толкоз малък, че едва побира четири крака, а мушичката се лута между фугите на плочка все едно е свят, не си намира път, опитва, връща се, не се предава. В душата ми е толкоз малко, някакви си четири плочки, плочици, мозайка. Събирам сили някак си, изправям се и хвърлям сянка по земята като внезапен облак, като планина. Аз – господарят на тази земя, плаша мушичката и тя литва, полита нагоре, встрани. За миг се чувствам неудобно, но после разбирам – оттук тя вижда откъде да мине.


веднъж го видя в ръцете на други деца
те бяха щастливи;
още го нямаше по магазините
но и да го имаше
ти какво щеше да направиш?
мъничко дете, което водят за ръчичка
какво като вече говориш
какво като вече вървиш
и самичко; с шоколад в джоба
днес кой те води?

Granny Smith

​ровя се из щайгите със намалени ябълки във Billa – 1,39
зад гърба ми в коридора на лъскавата бизнес сграда на два висящи плоски телевизора звучи класация на MTV
по в дъното към изхода са още два масажни стола
на единия един бездомник се преструва, че се е зачел в безплатен вестник
всъщност може да е Капитал
поглеждам го едва със края на окото си
притурката със скъпата й матова хартия обикновено се мотае по етажите на мола
столът не вибрира, но четецът – да
до него през едно стъкло си правят вечеринка децата на богатите и разни юпита
разнасят пълни тенджери, усмихват се, стоят със шапки,
не поглеждам надпис за събитието, но зная, че е някакво гурме
навън е свежа прясна зима
едва отскоро пуснаха трамваите
на 15-20 минути и без парно
Billa скоро ще затваря, аз не бързам
опипвам всички ябълки, въртя ги
от продавачи знам, че хубавите се заравят най-отдолу
очакват да се умориш да ровиш ли
стигат ми и само две – за днес и за закуска
но нещо в мен ги иска лъскави, зелени, без ранявания
предпочитам дребните, представям си, че са като деца (спасявам ги)
стоя и ровя и се мръщя на натъртените плодове
каква върховна глезотия в мен
а зад гърба ми в коридора
бездомно семейство измислят къде и как да нощуват
разпознавам лицата им по-добре от тези на съученици през годините
не мога нищо да направя
какво безмислие и Harry Styles
на двете плазми над главите ни
минавам разминавам ги
а Бог е пуснатият телевизор
във него гледаме и ни е срам
ето ги и лампите от хималайска сол
химическото чистене, масажните столове
гурмето скоро ще приключи май
а тази снимка е за спомен.


​няма дълго да говоря
не съм самотно цвете в парка
полюшвам се на вятъра сред другите цветя
все същите и други (знам, повтарям)
взираме се в преминаващите кучета, децата
те тичат, аз стоя (оставам)
(това е обичайно за цветята)
да махат напосоки с нежните си клони, клончета, листенца
да се кривят към слънцето (ако въобще го има денем)
като мушици вечер или ветропоказател в крайна стая
да обикалят себе си
да чакат някой да ги разпознае
сред буйните треви и клони, клончета, листенца на големите
да ги намери, зърне, да ги понесе със себе си
да ги прибере със всичките им краища
да ги изтръгне от земята, от дълбокото
със цялата си сила и внимание
но леко, лекичко
да приближи
да ги откъсне целите
да ги загърне плътно във ръцете си
и да побърза да зарадва някого
или да ги задържи за себе си
аз няма дълго да говоря сетне
сбъдне ли се както е написано
ще се разлиствам тихо и ще вехна
и в това ще има смисъл.


Отдавна не съм писала тук.
Ако трябва да споделя нещо ново – уча се да свиря на пиано и ужасно ми харесва!))

Това е песничката, с чийто текст участвах в конкурса за песен, посветена на спечелената от Варна титла Европейска младежка столица за 2017 г. Не спечелих, но пък си харесвам песента и затова го публикувам тук.

Пазете се, бъдете и т.н.!


Itch – 1.0

По ретрограден Меркурий, скъпи мои, си ровя в черновите и редактирам разни неща.
Това е едно от тях. Общо взето си отговаря на името.:Д Край.


Момчето в синия екип се нарежда с другите на светофара. Колите нахлуват, той така и не преминава. Пристъпва нервно или отегчено (можеш лесно да ги сбъркаш, когато гледаш отвисоко) в малки, после в по-големи кръгове. Започва бавно, съвсем естествено да се отдалечава към пейката под близкото дърво, подминава я, тръгва към вътрешността на парка, но внезапно спира и се връща с бързи крачки. Отново се реди на светофара. Отказва се, застанал е на мисленото продължение на пешеходната пътека (тя не е цяла, две пунктирани линии, формират коридор), а той е в самия център, макар и на тротоара. При всяко светване на светофара, който пресича Канала, преминават между двадесет и тридесет коли. Не ми се броят автобуси, но 76 мина 3 пъти, което е много. Такситата от 2 станаха 3, после пак 2, сега отново са 3, едното се върна от курса си (същото е, не можеш да го сбъркаш, оттук се вижда, че е  нелегално). Синият е стъпил на върха на тротоара, ръбчетата на обувките му почти докосват улицата. Сега ми хрумва, че в последните окръжности, той може би говори и по телефона. Пътеката съвсем бавно пресича мъж в черно. Твърде е висок и затова се е привел леко напред. Върви зад баба с торба от Билла и три тийнейджърки, които се държат за ръце. Черният мъж докосва Синия и раменете му най-сетне си застават на мястото. Такситата отново стават 2, редицата от пешеходци се нарежда на поредната червена светлина, едно Харли задминава велосипедист, момче набързо се сбогува с приятелката си и търчи, за да догони автобуса, а Синият мъж, час по-късно, заедно с Черния си другар навлиза в парка.

Оттеглям се и аз. Омесвам хляб. Приготвям вечеря – всички зеленчуци от хладилника, нарязани на ситни кубчета с много магданоз и чесън. Изяде се. Ако съдя по тъмнината навън, всички са легнали. 1:19. Проверявам кръстовището, преди да ги последвам. Такситата са се извили по ръба на тротоара, минава и заминава почистващ камион. Подлезът бълва групи от хора, говорят с шофьорите, избират коли. Неизбраните се пренареждат. Това е същинска игра, от онези в телефоните, с които да си губиш времето. Кордон полицейски коли. От тази гледна точка, като ги гледам как се задминават по Канала, все посягам към стрелките, та да не се блъсна в някого.  Минават единствено жълти коли, автобус за гараж. Момче, облечено в черно, което пресича бързо екрана по дължината на Цариградско. Освободени хора бавно танцуват през булеварда, по диагонал. Друг, в синьо (поглеждам, и аз нося синьо) чака послушно на светофара. Пресрещат, подминават го. Коли няма, но той чака. Има и такива хора. Група младежи се прибират от Борисова. Не е една, няколко са. Едната преминава на червено пустото платно, другите чакат или се сбогуват. Една двойка се целува и изостава назад. Остават на ъгъла, между такситата. Няма значение какво си говорят. Самотен младеж минава след тях и потъва в подлеза. Друга двойка с куче навлиза към парка. Колоездачи се изчакват от двете страни на шосето. Групата се скрива надясно. Мъж в черно пресича наобратно. Висок и приведен е, но не мога да го различа. В картината отново няма хора (ако не броим шофьорите, които са в колите си, дори не са излезли, за да разговарят). Без да искам паузирам видеото и след секунди вече всичко е различно, колите, които чакаха на светофара вече скриват задниците си отляво. Очите ми започват да се уморяват. Постоянно нещо се случва, дори когато нищо не се. Жълт камион пресича към Плиска, момиче се прибира от Борисова, такситата са 7, едно тъкмо си тръгна. Две нови идват от Левски, една червена спортна, може би ферари, черна лъскава ги следва. Светофарът за минута мига в жълто и няколко коли се надпреварват, за да минат. Още две таксита, три, 1 зелена и една черна кола. Аварийки или отражение на светофар се вижда в перспектива. Двама души се прибират от Борисова. Други двама ги пресрещат. Прегръщат се, той я целува. Носи бяло, тя – черно. Целуват се дълго, едва ли говорят. Не пресичат шосето, значи ще вземат такси. Тя тръгва, той се колебае, изчаква го, обръща се, подава му ръка. Отнякъде се появяват куп коли, докато ги гледам, хората изчезват. Човек в бял суичър и качулка влиза отдясно. Спира, навежда се и вдига нещо. Мотае се наляво-надясно, обикаля едно от такситата, говори с шофьора. Понечва да тръгне, но се връща, ето вече си тръгва. Оглежда останалите, вероятно всички са ментета или се пазари, понеже е изпил парите си. Спира при първия от редицата, говори му и сетне се отдалечава към неоновите отблясъци на билбордите, изчезва. Знам, че има още хора в парка. И колите все пристигат. Светофарите отново са изключени. Към такситата пристигат хора. От Борисова към Паметника. Такситата са 5, 3 на светофара вдясно. Едно потегля, друго се нарежда. Линейка прави ляв завой. Единият шофьор отпрашва, вероятно ще закуси нещо мазничко на Попа. Едно момиче отиде към парка, но я изпуснах. Едно момче е на няма и минута от нея. Колона черни и сиви коли. Защо са в колона? Двама младежи пресичат платното напряко, от време на време докосват ръцете си, тогава единият малко се забавя. Група от 3-ма надясно, още 2-ма зад тях, един наляво, ето още един. Още едно такси напуска стоянката. Харесва ми, че заради светлините билбордът е невидим, това е някаква светлинна цензура. 5 таксита вдясно и един мотор. Едно отбива и се нарежда на първото място. Двойка се прибира от парка. Спират се пред пустото платно. Той се съблича, тя се намята. Сенките им са образували петно като сърце, какво клише и все пак… Последното такси е оставило малко дистанция от другите 3, опа, един се нареди зад него. Две двойки, двама колоездачи бутат колелата си, една жена с торба пресича без да чака. Друг велосипедист пресича кръстовището напук на всички правила. Едно такси изчаква всички пешеходци на завоя и отпрашва. Ще ми се да видя как всички се прибират вече, да изчакам, докато нищо вече няма в картината и да мога съвсем спокойно да заспя. Още 5 коли се нареждат отдясно. Такситата са вече 3. Двама залитащи пресичат подтичвайки. Такситата останаха 2. Първото в редицата прилича на онова от по-рано, нелегалното. Още 3-ма, не, 4-ма, 5-ма, 6 се прибират от парка. Един отива натам, дано се прибира към Младост. Къде отиват всички тези коли? Вярно, че е петък вечер. Колоездач преминава светофара на задна гума. 4-ма души от ляво надясно. 5-ма са, не виждам добре. Скупчват се отсреща. Предното такси приближава задното такси. Задното такси се отмества с още метър. Още хора и още коли. Решавайте къде отивате! Представям си какво е да си таксиджия. Един от групата договаря нещо с шофьора, не виждам да се качва, но колата потегля. Минава камион на „Титан“, друга жълта заема мястото й, а, ето и още едно нелегално, познава се лесно, пробва да паркира, но не се получава, точно на пешеходната. Този е начинаещ шофьор. Маневрира на 10-ина метра пред първия и криволичейки връща назад. Хората къде изчезнаха? Компютърът ми внезапно спира. Успявам да го рестартирам, но не го дочаквам, лягам и

Това е един експериментален текст, който записах преди известно време , докато наблюдавах картината на една от уличните камери в София в продължение на няколко часа. В случая това ми занимание се явяваше нещо като изследване за един от персонажите, които развивам. Действително, темата за наблюдението не е от вчера. Тук ме вдъхнови ролята на спортните коментатори по време на мач и, съответно – изходната точка се измества от това да бъдеш наблюдаван. да знаеш, че си наблюдаван, etc. към това да бъдещ наблюдаващ и още по-далеч, да препредаваш информацията (възможно най-пълно) другиму.
Тези дни го отворих наново и ми се стори доста сполучлив, по свой си начин, заради това (и Алекси Сокачев вчера:Д) реших да го споделя и тук.