Saudade

В Бразилия днес отбелязват деня на saudade. Да беше само ден))

Wikipedia

Mash-up Евровизия

http://vocaroo.com/i/s0kbZ0Gnbagg

//едно леко намигане към детската Евровизия, за което възпитано изчаках да дойде времето:Д

Alexi Murdoch – Wait

A cappella, my love!

Не е тайна, че музиката е константата в живота ми.
Винаги съм искала да пея в хор (случвало ми се е само спорадично, което никак не (ми) е достатъчно), а от няколко години си мечтая и да режисирам такъв. Да. Ще!))

слушайте и се усмихвайте сега:

 

ПП: открих, че в продължение на 4 години NBC са въртяли реалити за акапелни групи. ще умра! нашите… медии кога ще програмират нещо (1 само), което да стимулира развитието на култура, дори не се питам.

Wonderwall/Wrecking ball

//наскоро обясних:Д

Chasing dragons

 

The morning has no sympathy
It just screams across the room
Making light of everything
Taking you
And now I’ve got a creature on my mind
Go chase your dragon and I’ll chase mine

They say time is just one long straight line
And they can deaden a girl while she’s still alive
Well, man, we’ve had one hell of a ride
Go chase your dragon and I’ll chase mine

I know I know I know I know
The sweeter it gets the deeper you go
I don’t think we’re coming back this time
Man, go chase your dragon and I’ll chase mine

Now there’s nothing left to say that’s true
So forget about me and I’ll forget about you
Well I’m going to find a way to catch that sun
And then I’ll leave you behind my beautiful one

I see fire

интересно ми се струва как от време на време решавам да запиша 1-вото си изсвирване на някоя песен, която никога не съм пяла или пък слушала доброволно, но пък за сметка на това се е въртяла доволно дълго време около ушите ми, заради други хора. случаят е такъв. нищо че нямам техника вкъщи, обичам да си пея, а явно и да пускам музикални интермедии между симулациите на дейност в блога:Д хубави дни!))

))))))))))))))

чувствам се чудесно.
най-сетне достигнах до тук.
знам с какво ще променя света.
знам какво ще променя.


контекст – чаша с вода, шал на жирафи, филм, който лесно можеш да подминеш, дарик носталжи на честотата на сигнал +, пойни птици в градски шум и съвсем лекия повей на брезата до прозореца ми

//елизабет олсън е прекрасна актриса. да, такава е.

sound: ON (в момента звучи виещата финална част на Гоше, оставаме, Гоше:Д)


едит:
синхроничност ли му казват на това:Д

 

Един кратък, но важен за мен пост.

През 2012 си пуснах пиесата на тема емиграция (даже май работното й заглавие към онзи момент беше такова) на конкурса, организиран от Младежки театър.Текстът е постмодерен, замислен първоначално като колаж от документални текстове (мнения, интервюта) на различни хора – подбрани по занимания, местоположение (в и извън граница, с и без понятие за граници), начин на живот/мислене, темперамент и характерност на езика/изразяването. Няма да проверявам дали Меркурий е бил в ретроградие тогава, само ще кажа, че събрах твърде малко текстове, за да сглобя документалната пиеса, такава каквато си я представях. Затова написах свой текст – фрагментарен, поетичен, МЛАДЕЖКИ, документален, личен, а ла Саракейнски (защото аз така пиша, когато пиша за себе си), навременен. Структурата, смея да твърдя, е доста симпатична, с едни музикални интермедии и много приятни преходи м/у различните епизоди, с възможност за моноспектакъл, но и за струпване от актьори на сцената (и в салона!). В крайна сметка, едно от основните неща, които ме занимават в писането за театър, е напластяването на (и)реалности на сцената, така че – изразните ми средства далеч не са само текст (история/диалог/мъдрости/поезия/етц.) и образ (мизансцен/действия/случване), още в този текст изследвам различните възможности за въздействие на различните сетива, както на актьорите, така и на публиката.

Журито на конкурса беше информирано в подробна авторова бележка, че текстът е work in progress и при евентуална реализация би включил допълнителни текстове на участниците/актьорите в постановката. Журито също така беше запознато с първоначалната концепция за текста ми, която изложих по-горе.

За какво го пиша това тук, като никого не го интересува? Ами, мен ме интересува. Днес попадам на едно интервю с Маргарита Младенова в сайта „Площад Славейков“, което ме информира още с въвеждащата си бележка, че в Сфумато са започнали да реализират този спектакъл. Първо се ядосах на себе си, че така и не успях да се наместя в средите, за да си направя този първи мой отгледан проект, но после се сетих, че проф. Младенова бе един от членовете на именно онова жури, което избра да не оцени по никакъв начин моя текст преди 2 години. Тук ще е любопитно да спомена как от 3-и лица научавах колко сполучлив/интересен/различен е този мой текст, от един от членовете на журито (мой основен преподавател в университета тогава) получих потупване по рамото и изумление за езика, разбира се – уверение, че е бил обсъждан подробно, и обяснението, че не е поощрен, защото не е завършен. Сега, няма нужда да ви обяснявам, че един такъв проект няма как да бъде текстово завършен, преди да бъде разработен режисьорски, но също така, вярвам, няма нужда да обяснявам и как работи потокът на вдъхновението. В случая, аз се радвам, че Сфумато ще направят този проект, дори не един, а цяла програма. Мога само да се надявам да им се получи добре. А кой знае, може в някой друг живот да ме поканят да си го допиша сама.

 

ПП: Няма да си пускам текста още тук. Защото все още се надявам някога да види сцена, а и като текст за четене не би бил кой знае колко интересен за никого.
ПП2: На конкурса на Младежки театър през 2012 г. отличие печели пиесата „Времева болест“ от Иван Димитров (чийто мениджър е драматургът на театъра и член на журито Кремена Димитрова, който факт посочвам чисто информативно). Пиесата можете да прочетете в сборника с пиеси на автора.

––-
//През 2012 участвах в два конкурса за драматургия, т.к. бях фокусирала дипломната си работа върху работата на тези конкурси, които извеждат във фокуса едни текстове, които определят като добрата съвременна българска драматургия, но в действителност, тези текстове рядко са подходяща основа за сцена, т.е. – не са достатъчно театрални, да речем, но това е само един възможен недостатък. Исках да видя как функционират отвътре тези конкурси, каква обратна връзка дават (отг. – никаква!), изкушавах се да пиша за повтарящите се фигури в различните журита, но ми беше напомнено, че не искам да си правя врагове, след като нямам стабилен (никакъв) гръб в тези среди, нито пък преди да съм завършила:Д Все едно, това е без значение сега, когато безполезната кафява диплома стои измежду абсурдистите в библиотеката ми:Д Дочух, че в Младежки театър си търсят някакви хора, информацията не е стигнала пряко до мен, нито пък знам точно какви хора си търсят. Факт е, че имам/х амбицията да реализирам младежки театър в България, такъв, какъвто не съществува у нас, който да привлича (в продължително време!) тийнейджърската публика – с нов език, нови форми, същите, техните си теми, но адекватно случващи се, а не по проекти, спуснати от министерството или да отбием номер. Но това като че ли е в миналото. Днес не вярвам, че мога да съществувам в театралната ни действителност. Не съм актриса.

5 години patladjan

Така, така, така, така! (това се повтаря в известна ритмика от „Аз, Сизиф“ на ДТ Пловдив, но и въображението ви ми стига!:Д)

Worpress тъкмо ме уведоми, че днес блогът ми навършва тези така сюблимни 5 годинки. Това, мисля си, е една преходна, но несъмнено значима възраст, затова – отбелязваме с кратичък, но за сметка на това – тържествен пост.
Като стане дума за четене, майка ми обича да се сеща за момента, в който с татко са решили да ме пращат по-отрано на училище. Историята е следната, то дори не е история, а някакъв фрагмент от спомен – аз и татко се возим в симеоновския лифт нагоре. Аз вероятно тъкмо съм навършила 5 и сме избягали от детската (защото тогава така правехме), за да покараме на Спас, но пътят, по подразбиране, е дълъг и скучен и аз чета издрасканото с ключ/щека/маркер по стените на кабинката. е-ба-не. тати, какво е ебане?

Та, нещо такова ме накара да стартирам и този блог. Бях се научила да чета.
Сега, на 5, надявам се да започна да се уча и да пиша.
Колкото повече пораствам, толкова повече спирам да се страхувам.
Знам, че трябва да се занимавам с театър и ще трябва да измисля как това да се случи!
Честити ми 5! Благодаря, че се отбивате и правите преживяването ми тук малко по-нешизофренично!))

Започнах с Веселка и ще завърша с Веселка:

„… ако знаех, че от камък ще се раждам
всяка сутрин, всяка вечер, всеки ден,
ако знаех, че в очите ми ще дращят
песъчинките от вчерашния мен,

ако знаех, че ще моля за окови,
а в оковите ще търся свобода,
ако знаех, че крилете си ще срежа,
за да вдишам аромата на калта,

ако знаех, че живеейки умирам,
а умирайки ще плача да съм жив,
ако знаех, че безсмисъла ще нося
във сърцето си като оцъклен стих,

ако знаех само,
само, ако знаех,
само мъничко,
ей толкова дори,
щях във камъка
живота си да смажа,
за да помня, че
не знаех,
че боли…“