Уж докосваме Бога*

Тъжно ми е и искам целият свят да знае. Липсва ми дълбочина, споделеност. И да не трябва да се преструвам, че всичко е наред. Нищо не ми е наред. Боли ме за всички, отишли си от мен хора, въпреки че разбирам. Искам да съществува вечност в иначе уж кратките ни животи. Искам да се сбъдвам. И отново да открия смисъл. И да не ми е така самичко. Мерси, това е.

OST: Остава от детството ми 

* мисля, че имам няколко поста „Оставаме, Гоше“

BOY - We Were Here - album cover

BOY – We Were Here

BOY вадят нов албум този месец!<3
Отново маркират важен етап от живота ми.
Пожелавам си да ги чуя на живо през ноември.

BOY mode/mood

Take off your shoes now
You’ve come a long way
You walked all these miles
And now you’re in the right place

This is your party
Everyone came
Everyone’s smiling
I’m singing your name

And the nightmares and monsters
Your biggest fears
Seem lightyears away
No, they won’t find you here

I’ll hold your head my dear
Make sure no one’s gonna wake you
Tomorrow you’ll still be here
No matter where your dreams will take you

Do you realize
All the falls and flights
All the sleepless nights
All the smiles and sighs
They brought you here
They only brought you home

Put down this suitcase
This weapon of yours
The struggle is over
You don’t need it no more
You can’t remember longly
You forgot about bored
And nothing’s the same
Since you walked through this door

This roof is a blanket
That’s keeping you warm
Inside the silence
After the storm

I’ll hold your head my dear
Make sure no one’s gonna wake you
Tomorrow you’ll still be here
No matter where your dreams will take you

And you understand
This neverending dance
This fight, a fading sense
Now it all makes sense
It brought you here
It only brought you
Only brought you
Only brought you
Only brought you home

спокоен ставаш, като приемеш пътя, да.))

преди години с BOY в ушите обикалях по влаковете на Европа и не говорех много с никого.
сега не бягам вече, спокойна съм, може би малко по-мъдра. всъщност – доста(тъчно))).

//Плутон, който кръжи цял живот по стелиума ми, си казва думата – това за протокола, като се връщам назад:Д

))))))))))))))

чувствам се чудесно.
най-сетне достигнах до тук.
знам с какво ще променя света.
знам какво ще променя.


контекст – чаша с вода, шал на жирафи, филм, който лесно можеш да подминеш, дарик носталжи на честотата на сигнал +, пойни птици в градски шум и съвсем лекия повей на брезата до прозореца ми

//елизабет олсън е прекрасна актриса. да, такава е.

sound: ON (в момента звучи виещата финална част на Гоше, оставаме, Гоше:Д)


едит:
синхроничност ли му казват на това:Д

 

5 години patladjan

Така, така, така, така! (това се повтаря в известна ритмика от „Аз, Сизиф“ на ДТ Пловдив, но и въображението ви ми стига!:Д)

Worpress тъкмо ме уведоми, че днес блогът ми навършва тези така сюблимни 5 годинки. Това, мисля си, е една преходна, но несъмнено значима възраст, затова – отбелязваме с кратичък, но за сметка на това – тържествен пост.
Като стане дума за четене, майка ми обича да се сеща за момента, в който с татко са решили да ме пращат по-отрано на училище. Историята е следната, то дори не е история, а някакъв фрагмент от спомен – аз и татко се возим в симеоновския лифт нагоре. Аз вероятно тъкмо съм навършила 5 и сме избягали от детската (защото тогава така правехме), за да покараме на Спас, но пътят, по подразбиране, е дълъг и скучен и аз чета издрасканото с ключ/щека/маркер по стените на кабинката. е-ба-не. тати, какво е ебане?

Та, нещо такова ме накара да стартирам и този блог. Бях се научила да чета.
Сега, на 5, надявам се да започна да се уча и да пиша.
Колкото повече пораствам, толкова повече спирам да се страхувам.
Знам, че трябва да се занимавам с театър и ще трябва да измисля как това да се случи!
Честити ми 5! Благодаря, че се отбивате и правите преживяването ми тук малко по-нешизофренично!))

Започнах с Веселка и ще завърша с Веселка:

„… ако знаех, че от камък ще се раждам
всяка сутрин, всяка вечер, всеки ден,
ако знаех, че в очите ми ще дращят
песъчинките от вчерашния мен,

ако знаех, че ще моля за окови,
а в оковите ще търся свобода,
ако знаех, че крилете си ще срежа,
за да вдишам аромата на калта,

ако знаех, че живеейки умирам,
а умирайки ще плача да съм жив,
ако знаех, че безсмисъла ще нося
във сърцето си като оцъклен стих,

ако знаех само,
само, ако знаех,
само мъничко,
ей толкова дори,
щях във камъка
живота си да смажа,
за да помня, че
не знаех,
че боли…“

can you feel my heart

правя тестове за матури, защото все някой трябва да се тревожи.
отчитам времето по другите и никога по себе си.
в този запис свиря непозната за мен песен на една детска класическа китара, докато децата от другата страна на стената репетират песен за дълбокото море, а някой нервно разтребва из кухнята. точно като сега, половин година по-късно, когато отпивам вода от любимата си зелена чаша, разтърквам бавно очите си и преравям jobs.bg в търсене на бъдеще.

I’m scared to get close and I hate being alone.
I long for that feeling to not feel at all.
The higher I get, the lower I’ll sink.
I can’t drown my demons, they know how to swim

да. (въздиша в усмивка)

I SEE YOU PHIL

 

Никога досега не бях се заглеждала (усмихва се тихо на думата) в Брайловото писмо. braille nude poster white eyeКато деца с най-добрите ми приятели си измисляхме писмености, на които си оставяхме тайни писма и бележки. С времето усложнявахме все повече знаковите системи, за да има повече нива на пропускливост и да държат „големите“ и „враговете“ (които често означаваха едно и също) далеч от тайните ни мисии и мисли.

Спомням си как една вечер, след като бяхме сварили известна доза от бурканите с компоти (или бяха с лютеница), се качихме в тях, за да вечеряме. Родителите ни също бяха близки, така че това беше нещо съвсем естествено. Чичо Митко бе единственият, който мажеше филиите със смес от кетчуп и майонеза. Той бе и единственият, който се бе заел да разгадае тайния ни език. Вечерта беше дълга, а с края й падна и крепостта на цялата ни неприкосновеност. Не помня какво последва в комуникацията помежду ни, но с годините започнах (не)съзнателно да измислям все по-прости (максимално опростени откъм форма и знаци, стилизирани, графични) езици, натоварени с все повече и по-лични(неразгадаеми) значения. PROJECT - FIREСъзнавам, че такава е и поезията ми понякога (почти винаги), че (чуждите) езиците пречат на общуването, че всичко се губи в превода, че аз се изгубвам, преди да (до)стигна до другия…

Съвсем наскоро с брат ми прекарахме една нощ в интензивно производство на плакати (участвах най-вече от солидарност) и за пореден път осъзнах колко важно, т.е. трудно, е да се изразиш ясно и да бъдеш разбран.

В момента вниманието ми е фокусирано върху изследване на 5-те сетива. Първо (ще) е зрението. А този пост тук (заедно с телесната матрица по-горе) е нещо като визуален борд за предстоящия текст и неговия път от знака до значението.

//ето накрая и една малка игра на думи, която ми хрумна със заглавието:
i see you phil
къде си се скрила
защо си се скрил

Friday meds – much ado

Странно е, защото навлизайки сериозно (изкушавам се да напиша научно, но няма да разберете шегата:Д) в изкуството, започнах да възприемам себе си като концептуален артист (педантичен по подразбиране), а същевременно с това твърдо вярвам в божествената му природа, или с други думи – липсва ми онази егоцентричност на Автор/Създател/Бог, присъща на мнозина (мнозина е хубава дума, римува се с прозина, което именно ще направя сега:Д). Та, мисълта ми бе друга – достигам до парадокс за себе си – кое е по-… (ще си спестя епитета засега), та, кое е по – рационалното или емоционалното/първичното/неосъзнатото начало в изкуството. Истината е, че рациото ни/ме отдалечава от другите, всяка една нова мисъл е модулация на действителността, т.е. една нова (не)действителност, като линк в линк в линк в линк в линк (схващате идеята) в линк в линк в линк в линк в линк в линк в линк в линк… За вас/мен е ясно, че мрежата(смисловата, идейната, етц.) съществува, но вие/аз/творецът/изразителят е единственият прокси сървър, който може да ПРЕВЕДЕ зрителя/читателя/реципиента до първоизточника/ядрото/Началото. Само напипвам нещо тук, начинът ми на изразяване в случая е крайно ънфрендли, съзнавам. Затова само ще добавя – когато спя пиша най-добрите си неща, когато правя първи опити, те излизат най-сполучливи, въпреки всичко… спестено (време, усилия, смисъл).

//този запис е чудесна илюстрация към горното.:Д ясно защо:Д

Paolo Nutini – Caustic Love

Няма да е преувеличено, ако кажа, че чакам този албум от близо 5 години. При все, че вниманието ми е съсредоточено предимно върху съвременните артисти, рядко намирам някого, който ми говори, или по друг начин – такъв, който ми отговаря (на темите, идеите, вкусовете, настроенията… дори формата, която, уви, продължава да ми е особено важна във всяка една проява на изкуство). Е, Паоло Нутини обаче е именно от изключенията, заради които си струва да чакаш артистът да преживее края на любовта и да вземе цялото му необходимо време, за да сублимира енергията си в творчески кофичка и лопатка, с които да ти построи най-защитения и деликатен замък, дори не в близост до брега, а на едно от миниатюрните островчета, които се формират при отлив на 50-ина метра във водата на любимия ти морски залив.

Казват, че след счупване (прилив в нашата метафора) човек никога не може да е същият. И слава Богу! Иначе щяхме да играем цял живот около един и същи, до болка познат замък, който дори нямаше да си спомняме как, кога и с кого сме измислили. Затова метафората с точно пясъчния замък ми е толкова любима – защото обхваща едновременно и времето, и замъка. А албумът на Паоло е толкова различен от старите му неща, че е хубаво, че и ние вече не сме същите.

CAUSTIC LOVE /tracklist/
Paolo Nutini - Caustic love - Cover1. Scream (Funk My Life Up)
2. Let Me Down Easy
3. Bus Talk (interlude)
4. One Day
5. Numpty
6. Superfly
7. Better Man
8. Iron Sky
9. Diana
10. Fashion
11. Looking For Something
12. Cherry Blossom
13. Someone Like You

Iron Sky ще си остане любимото ми парче от този албум, може би защото бе първото, което чух и харесах, което с месеци въртях в ушите си, може би заради речта на Чаплин от „Великият диктатор“, вместо бридж и интермедия, а може би просто защото дойде в подходящ за мен момент. Точно като албума сега. Време е!

ПРОШКА

Ненавиждам празниците. Особено религиозните. Още преди майка ми да е набрала номера ми, научавам, че днес е Прошка. Отварям Уикипедия и чета надолу. Младите обикалят домовете на по-възрастните си близки и им искат прошка. Простено-прости. „Простено“ пък е задължителният отговор – гласи общообразователният текст. „Днес трябва да си искаме прошка“, помня думите на майка си. Императивът ми е особено любима форма, но в религията, уви, без него не може. Замислям се. В този ми живот никой никога не ми е искал прошка. А доста гадости са ми се случили, а доста гадости са ми ги случили. Предполагам, че е божествено да се прощава. Е, аз пък не се мисля за бог. Съзнавам човешката си природа, с всичките й слабости и несъвършенства. И все пак, от това ме боли. Кое това? Дори не мога да го назова. Може би несвързаността (на всички и всичко), липсата на логика (в поведението и чувствата ни)… Всъщност няма значение.

Не разбирам понятието прошка, идеята ми е ясна, за мен тя представлява само това – идея, някаква утопия (за мир), илюзия (за щастие), като всичката останала красота, която си измисляме, за да живеем по-добре (със себе си).

Какво значи да простиш? – Да го преживееш? Да забравиш? Ако се случи така, значи е минало, значи вече го няма (причинителят на тежестта, самата тежест, чувството), изтрил си нещо, надживял си го, избягал си или то си е тръгнало, вече не е част от теб и настоящето. В този смисъл да простиш значи да престане нещо да има значение за теб. А истинските/смислените неща никога не губят значението си. Прошката е пълен булшит.

тук ще повторя Сара Кейн:

-Майната ти. Майната ти. Майната ти, за това, че ме отблъскваш с отсъствието си, майната ти, за това, че ме караш да се чувствам като лайно, майната ти, за това, че изцеди любовта и живота от жилите ми. Да го начукам на баща си за това, че ми прецака живота завинаги, да го начукам на майка си, задето не го напусна, но най-вече, да ти го начукам, господи, задето ме накара да обичам някой, който не съществува.

Вероятно не мога да прощавам, защото всичко си спомням. А може би, защото преди да помолиш за прошка, следва да достигнеш момент на осъзнаване (на грешката) и разкаяние, които егото, егоизмът и себелюбието не позволяват.
– Простено – Прости
– пРошко – пРошко, тука момче! Тука!