монолози

i can’t. i won’t.

[точно тук]

hopeful sign?

 

Вписване

Отдавна не съм се вписвала тук. Отдавна не съм се вписвала. Иронията на живота обаче искрено ме забавлява и извиква усмивката ежедневно. Намачканата хартия в принтера, забравеното вкъщи жирафче с монетки, внезапните спирания на водата сутрин… Напоследък не чувствам, че закъснявам. Наслаждавам се на всеки един момент, мисъл, емоция. Когато се забързам излишно, животът леко ме подръпва отзад, за да изравня темпото на крачката си с това на неговата мисъл. Задъхам ли се и започна ли да чувам ударите вляво в ушите си, костюмиран мъж поправя якичката на ризата си, докато управлява велосипеда си без ръце. Започна ли да следя върховете на обувките си, цъфтяща жена в ханбок притичва с баща си към хотела, докато роднините и приятелите й разпръскват корейските си усмивки по площада. Прекъсвам шума в главата си, за да послушам чуждата китара, а татко носи вкъщи шапчици на жълъди, с които свирим.

Пауза.

Благодаря!))

 

49 일

Добре написан, добре сниман, добре изигран. Нещо такова, с малко по-помпозни Конфузиански думички би изразило в анализа си изстисканото ми откъм живина аз. 

Същинското ми аз се удържаше будно с денонощия, а преди да заспи изпита нужда да благодари на любимите си хора за съществуването им в и извън живота му. Тези, които бяха покрай мен последните месеци, знаят за въздействието на Велимировото „Покаяние“ върху явно нестабилния ми дух. Или, нека се изразя по друг начин, полетът е естественото ми състояние, излизането от орбита и свободното реене без всякаква хипотеза за наличие на граници и гравитация, обаче, ме прави друг човек – по-интензивна мен, по-наситена, концентрирана, плътна, по-звучна и смела, безстрашна, абсолютният максимум на стойността ми. Прекрасно е!

49 дни е първата корейска драма, която гледам. Може би ще си остане и последната (каквото има, случва се), но показателно е едно от малкото неща, които намират място върху стената над главата ми. Ще ми се всичките ми близки да я изгледат, макар да зная, че това няма да се случи или пък по-лошото – не би им допаднала чак толкова. Все едно. Ще науча корейски. Живее ми се на изток. Няма нищо случайно.

49 дни разкрива човешката природа – дуализъм, премълчаване и сълзи. биология, химия, физика… любов и мъдрост.

ПП: soundtrackът е един път!

Простите числа

Последните години са ми трудни. Все повече се отдалечавам от света и хората. В романа на Паоло Джордано познах себе си. За първи път. Не бях прочела края. Казвала съм, не обичам краищата. Обезмислят началата. Не е като в математиката. Отдавна съм далеч от нея, макар да заема по-голямата половина от живота ми досега. Майка ми я прочете преди да си легне, Лора ми се обади при затварянето на корицата. Дразня се, когато някой ми каже прочети/виж/чуй това. Заглавията не са по моята част. Имената също. Твърде теоретично. Винаги търся смисъл. Знаем, никога не е същият.

Година след прочитането, гледах филма. (не зная италиански. качеството на релийзите дълго беше лошо. забравих)

Сетих се за онази шега (не мога да разказвам вицове) как децата/глупакът/пр. гледат един и същи запис безброй пъти с надеждата този път краят да е различен. :Д Точно в такова състояние на неспокойство, вълнение и глуповата надежда връщах назад след всяка реплика, за да видя картината. Идентифицирам се с Матия, ако е важно. А препоръките за изкуство възприемам като акт на споделяне, на себе си, не на парче от другиго.

Лентата е постмодерна. Това принципно ме дразни, няма да обяснявам защо. Силно фрагментарен, дори накъсан, но в случая го преглътнах, дори ми допадна (защото му измислих генерален смисъл). Краят оправя всичко. Защото е всъщност начало.

Да. Мога да чакам до края.

sum[m]er

Натюрморт с восък

те нямат сетиво за катастрофата:
не се извръщат към Икар,
нито към мен

и между двама ни не подозират разлика

                                                      Марин Бодаков

безтегловност

в цвят или да вярваш

скромно. трудно се артикулирам. предстои ми да пиша. поезия и обич, над които Мари шумно се смя и се пули преди няколко нощи. жива съм за пръв път от прекалено дълго време. изхвърлям всички чужди текстове и миризми от лампата, аз вече нямам тяло. хубаво е. сбъдвам се. вярвам.

//пораства (светът ми), смалявам се (по-точно се пазя.)

7. Is this you?

сигурно го чакам от година, а работата по него започва още преди да зная за себе си.

ако можех да пиша, щях да напиша нещо, което да илюстрира или филма, или настроението, което поражда у мен.

първо ми хареса – защото го очаквах
после ме подразни – защото не ме слуша, защото ми отговаря, защото се мръщи и цупи, защото мълчи
началото и няколко снимки по-нататък не довеждат смисъл накрая.

защото краища не трябва да има (връщам се към себе си)
защото да говориш понякога е трудно, защото да обичаш отвътре не е достатъчно, защото винаги нараняваш най-близките си хора, защото мечтите ти не са се осъществили, защото капацитетът ти е отишъл на вятъра, защото миналото те застига и мислено ти дава началото, защото можеше да се случи по друг начин, защото съжаляваш, защото друг ти е виновен, защото не можеш да имаш света, защото понякога нямаш избор, защото всичко се променя, защото не можеш да планираш живота.

ако търсите история, конфликт, какъвто изискват разни разбирачи, не гледайте. личните неща остават лични, не са за пред камера, само за двама, маркират се в снимки зад финалните надписи, които всъщност поставят въпроса, „това ти ли си?“. с отговора започва началото.

//критичната ми природа не ми позволява да пропусна да отбележа колко идиотски са повечето коментари и разчитания на филма, на които попаднах. още веднъж – филмът провокира дискусия (дали вътрешна или външна – вие решавате), не мотивира поведение, а пита „ЗАЩО“. защо всички онези по-горни „защото“, защо не сме достатъчно силни, защо мълчим, защо чакаме, защо си тръгваме, защо (не можем да) обичаме.

ПП: Мишел и Райън са страхотни, което се подразбира.

2. Fuck everybody. Amen.

Everything is more complicated than you think. You only see a tenth of what is true. There are a million little strings attached to every choice you make. You can destroy your life every time you choose. But, maybe you won’t know for twenty years, and you may never ever trace it to its source. And, you only get one chance to play it out. Just try and figure out your own divorce. And, they say there is no fate, but there
is: it’s what you create. And, even though the world goes on for eons and eons you are only here for a fraction of a fraction of a second. Most of your time is spent being dead, or not yet born. But, while alive, you wait in vein wasting years for a phone call or a letter or a look from someone or something to make it all right. And, it never comes, or it seems to but it doesn’t really. So, you spend your time in vague regret or
vaguer hope, that something good will come along, something that will make you feel connected, something to make you feel whole, something to make you feel loved. And the truth is I feel so angry. And the truth is I feel so fucking sad. And the truth is I’ve felt so fucking hurt for so fucking long. And, for just as long I’ve been pretending I’m okay, just to get along. Just for… don’t know why, maybe because, no one wants to hear about my misery because they have their own. Well… Fuck everybody.Amen.

//да си го имам и тук. филмът е голям.

постмодерно соло да бе

Това не е есе, нито думи, които Тя ми казва. След дълги паузи и от многото преглъщане, знаеш, съдържанието ни избуява, бута се, подобно непознат, минаващ през живота ти, поздравява те учтиво на разминаването в коридора, взел е само вещите ти, сега не можеш да си вещ, нито в единичен, нито в двоен смисъл. Когато изреченията започват, като среди на една кратка история, можеш ли с откъсвания и изрязване да промениш и двата края едновременно, като снежинка от хартия или нещо друго снежно и хартиено?

Защо някой казва за Мая Новоселска – страшен талант, обаче, натъртва, без самочувствие си за никъде? Защо този някой го казва на мен? За всяка Мая ли има Теди и доколко важни са изобщо имената? 

Какво е общуване, колко е общо и дали контакт е само част от заглавието на научнофантастичен филм? Дали да ползваш италик, дали да научиш италиански, дали да правиш любов или война, дали просто да четеш за тях, да гледаш. Да преговорим, да обобщим, да не обобщаваме, да разделим, да се делим, така, гледай колко сме обединени, този ще седне до този, този до този, този до този, тези не могат, и те не, да, този го преместваме тук, този оттатък, готово, усмивка, наздраве.

Пари. Гео Милев с фенерчетата? Ха! Искаме пари да светим, да ни светят, обаче скъпо, осветителни дизайнери, гримьори, повече гримьори! И понеже знаем всичката история дотук, не ни пука за сегашното, ‘ми много ясно, можем да се храним с крушо-грейпфрути, да летим до краища, да минем през Милано, да гледаме това, да чуем онова, да седнем, да се ръкуваме, да станем, да си ходим.

Очилата, шала, вечер… синко, това е кръговратът, тук серднете. а мухите? А мухите?

Целият. Целият. Целият. казвам го баааавно, със странна нежност, може би дори леко отнесено. провлачвам – целият. не дъвча дъвки. стига ми.

//саундтракът търпи забележки, не ми се обяснява…

ПП: изкуство сега е да оцелееш, изкусно, без т-та.

ти как мислиш?