Neptune Rx x3

N1 (june 2018)

​Neptune is turning retrograde. Yes, he does that too, it’s not just Mercury.:D

What to do and what not to do – that’s the question! And I don’t have the answer. I live on Neptune, it’s the core part of my being, it affects me so much, but it affects all of us anyway. 

Neptune is the illusion we need to cope with reality, the blind belief (in God, in good, in love) that there’s something better/higher/lighter, something else. It’s our imagination that makes our childhood as magical as possible. (I loved the ending of „The Florida Project“! That’s Neptune. The beautiful escape, the only way to survive all the suffering, to cope with all the pain.) Neptune is our switch. Not really sure which way is on and which is off. I love dreaming, I’ve spent all my life to this moment doing that and I plan to do so until the end of this life. Escapism is bad, they say, but we all do it, nobody is really present, at least I haven’t met such a person. We humans find/choose our outlets, our gear, our…
When I was 15 I ran away from home for the summer. I had been systematically abused at home and at school for years at this point, I craved for an escape. I worked for a bed and food with some young waiters in a resort town by the sea. I was so lonely I felt ashamed by it. We all became friends. Or what many seems to call „friends“ nowadays that to me is screamingly superficial …

I was swimming during the breaks and dancing the nights away under the influence of cheap alcohol and light drugs. I was trying to silent the screaming pain inside me, but was too young to know how. So I turned to my Se, trasformed myself into a robot (I love Voltron as a metaphor), an empty body, a vessel, my mind was elsewhere and than again with me in the morning. The shame that came with it is the usual shame of someone who knows that he’s playing and not fooling anybody. I’d feel that shame nowadays when the disillusionment comes and I realise I have lied to myself about the qualities and the significance of someone and/or the relationship between us. This happens a lot, 90% of the time, but not very often, because I know how to keep my distance. But once in a while I cross paths with somebody who makes me believe again. It’s reviving. But we know – „What we call the beginning is often the end. And to make and end is to make a beginning. The end is where we start from.“ (T. S. Eliot)


N2 (30.06.2018)

Disillusionment. Love. Standing on solid ground. Internalisation. Dreaming. Believing. Reality check. Love. Idealisation. Lies. Inner thirst for higher existence. Flood. Drought. Coping with addiction. Recovery. Escapism. Blinding. Love. 


N3 (12.07.2018)

The last few weeks really were turmoil for me. I’m telling you – Neptune retrograde 101, by the book. I crave(d) for disillusionment („the“ truth) so bad I went back and deep to check for cracks at the possible starting points of everything uplifting/slightly optimistic/suspiciously good (on the verge of magical and dreamlike). I didn’t want to look at the foundations with these eyes but I need(ed) to in order to free myself, to be able to finally let go of the past and start anew. 

It’s somehow similar to the mixed feelings that run over you as a child when at the end of a long day at the beach you see some other child knock down your sand castle with such rage, levels it to the ground and moves on to the next one on the shore. And you crumble inside, and it takes some time to breathe, and you probably cry or you don’t, and your parents console you but right above your little head exchange their grownup looks of „that’s life“ and „we kept them safe and pure until now“, and one of them mumbles that (because the day under the sun exhausts you). That this is life and you could cry all you want and that’s sad and all but won’t really change a thing. The next day some children (maybe you, or you may skip a day) will build their castles and some others will destroy them, and all you can do is be thankful, because without the latter tomorrow you won’t have a space to build a new one, a better, bigger one (you’ve been through this, you know stuff now). And you can have an ice cream, yes of course.

BOY mode/mood

Take off your shoes now
You’ve come a long way
You walked all these miles
And now you’re in the right place

This is your party
Everyone came
Everyone’s smiling
I’m singing your name

And the nightmares and monsters
Your biggest fears
Seem lightyears away
No, they won’t find you here

I’ll hold your head my dear
Make sure no one’s gonna wake you
Tomorrow you’ll still be here
No matter where your dreams will take you

Do you realize
All the falls and flights
All the sleepless nights
All the smiles and sighs
They brought you here
They only brought you home

Put down this suitcase
This weapon of yours
The struggle is over
You don’t need it no more
You can’t remember longly
You forgot about bored
And nothing’s the same
Since you walked through this door

This roof is a blanket
That’s keeping you warm
Inside the silence
After the storm

I’ll hold your head my dear
Make sure no one’s gonna wake you
Tomorrow you’ll still be here
No matter where your dreams will take you

And you understand
This neverending dance
This fight, a fading sense
Now it all makes sense
It brought you here
It only brought you
Only brought you
Only brought you
Only brought you home

спокоен ставаш, като приемеш пътя, да.))

преди години с BOY в ушите обикалях по влаковете на Европа и не говорех много с никого.
сега не бягам вече, спокойна съм, може би малко по-мъдра. всъщност – доста(тъчно))).

//Плутон, който кръжи цял живот по стелиума ми, си казва думата – това за протокола, като се връщам назад:Д


чувствам се чудесно.
най-сетне достигнах до тук.
знам с какво ще променя света.
знам какво ще променя.

контекст – чаша с вода, шал на жирафи, филм, който лесно можеш да подминеш, дарик носталжи на честотата на сигнал +, пойни птици в градски шум и съвсем лекия повей на брезата до прозореца ми

//елизабет олсън е прекрасна актриса. да, такава е.

sound: ON (в момента звучи виещата финална част на Гоше, оставаме, Гоше:Д)

синхроничност ли му казват на това:Д


Един кратък, но важен за мен пост.

През 2012 си пуснах пиесата на тема емиграция (даже май работното й заглавие към онзи момент беше такова) на конкурса, организиран от Младежки театър.Текстът е постмодерен, замислен първоначално като колаж от документални текстове (мнения, интервюта) на различни хора – подбрани по занимания, местоположение (в и извън граница, с и без понятие за граници), начин на живот/мислене, темперамент и характерност на езика/изразяването. Няма да проверявам дали Меркурий е бил в ретроградие тогава, само ще кажа, че събрах твърде малко текстове, за да сглобя документалната пиеса, такава каквато си я представях. Затова написах свой текст – фрагментарен, поетичен, МЛАДЕЖКИ, документален, личен, а ла Саракейнски (защото аз така пиша, когато пиша за себе си), навременен. Структурата, смея да твърдя, е доста симпатична, с едни музикални интермедии и много приятни преходи м/у различните епизоди, с възможност за моноспектакъл, но и за струпване от актьори на сцената (и в салона!). В крайна сметка, едно от основните неща, които ме занимават в писането за театър, е напластяването на (и)реалности на сцената, така че – изразните ми средства далеч не са само текст (история/диалог/мъдрости/поезия/етц.) и образ (мизансцен/действия/случване), още в този текст изследвам различните възможности за въздействие на различните сетива, както на актьорите, така и на публиката.

Журито на конкурса беше информирано в подробна авторова бележка, че текстът е work in progress и при евентуална реализация би включил допълнителни текстове на участниците/актьорите в постановката. Журито също така беше запознато с първоначалната концепция за текста ми, която изложих по-горе.

За какво го пиша това тук, като никого не го интересува? Ами, мен ме интересува. Днес попадам на едно интервю с Маргарита Младенова в сайта „Площад Славейков“, което ме информира още с въвеждащата си бележка, че в Сфумато са започнали да реализират този спектакъл. Първо се ядосах на себе си, че така и не успях да се наместя в средите, за да си направя този първи мой отгледан проект, но после се сетих, че проф. Младенова бе един от членовете на именно онова жури, което избра да не оцени по никакъв начин моя текст преди 2 години. Тук ще е любопитно да спомена как от 3-и лица научавах колко сполучлив/интересен/различен е този мой текст, от един от членовете на журито (мой основен преподавател в университета тогава) получих потупване по рамото и изумление за езика, разбира се – уверение, че е бил обсъждан подробно, и обяснението, че не е поощрен, защото не е завършен. Сега, няма нужда да ви обяснявам, че един такъв проект няма как да бъде текстово завършен, преди да бъде разработен режисьорски, но също така, вярвам, няма нужда да обяснявам и как работи потокът на вдъхновението. В случая, аз се радвам, че Сфумато ще направят този проект, дори не един, а цяла програма. Мога само да се надявам да им се получи добре. А кой знае, може в някой друг живот да ме поканят да си го допиша сама.


ПП: Няма да си пускам текста още тук. Защото все още се надявам някога да види сцена, а и като текст за четене не би бил кой знае колко интересен за никого.
ПП2: На конкурса на Младежки театър през 2012 г. отличие печели пиесата „Времева болест“ от Иван Димитров (чийто мениджър е драматургът на театъра и член на журито Кремена Димитрова, който факт посочвам чисто информативно). Пиесата можете да прочетете в сборника с пиеси на автора.

//През 2012 участвах в два конкурса за драматургия, т.к. бях фокусирала дипломната си работа върху работата на тези конкурси, които извеждат във фокуса едни текстове, които определят като добрата съвременна българска драматургия, но в действителност, тези текстове рядко са подходяща основа за сцена, т.е. – не са достатъчно театрални, да речем, но това е само един възможен недостатък. Исках да видя как функционират отвътре тези конкурси, каква обратна връзка дават (отг. – никаква!), изкушавах се да пиша за повтарящите се фигури в различните журита, но ми беше напомнено, че не искам да си правя врагове, след като нямам стабилен (никакъв) гръб в тези среди, нито пък преди да съм завършила:Д Все едно, това е без значение сега, когато безполезната кафява диплома стои измежду абсурдистите в библиотеката ми:Д Дочух, че в Младежки театър си търсят някакви хора, информацията не е стигнала пряко до мен, нито пък знам точно какви хора си търсят. Факт е, че имам/х амбицията да реализирам младежки театър в България, такъв, какъвто не съществува у нас, който да привлича (в продължително време!) тийнейджърската публика – с нов език, нови форми, същите, техните си теми, но адекватно случващи се, а не по проекти, спуснати от министерството или да отбием номер. Но това като че ли е в миналото. Днес не вярвам, че мога да съществувам в театралната ни действителност. Не съм актриса.

can you feel my heart

правя тестове за матури, защото все някой трябва да се тревожи.
отчитам времето по другите и никога по себе си.
в този запис свиря непозната за мен песен на една детска класическа китара, докато децата от другата страна на стената репетират песен за дълбокото море, а някой нервно разтребва из кухнята. точно като сега, половин година по-късно, когато отпивам вода от любимата си зелена чаша, разтърквам бавно очите си и преравям в търсене на бъдеще.

I’m scared to get close and I hate being alone.
I long for that feeling to not feel at all.
The higher I get, the lower I’ll sink.
I can’t drown my demons, they know how to swim

да. (въздиша в усмивка)

wake me up

|пан и ка|
пан и ка играели на въртележката
пан и ка се гъделичкали и гонели
подскачали на пръсти до площадката
наопаки танцували и пеели
веднъж я завъртели толкоз силно
че тя сърдита ги запратила в периферията
после се катурнала и туп-та-руп
всички паднали по дупе
големите веднага я занесли на поправка
а двамата си постояли малко вкъщи
ако погледнат през прозореца ще видят,
че навън монтират нови люлки

терсене ми е
че ви пуснах с обувки
да поливате цветята
терсене ми е
за стъпките, следите
търсене ми е
и кофата, парцала

оставя ми бележка:
подостри моливите
събрали сме писалките
в саксия за да не държим кутии
на най-горния рафт
(протягам поглед
ужасно високо е)
– Клиш е,
отвори (не тропа по прозореца с пръсти)
при теб забравих ключовете си за вкъщи
а по всяка вероятност ще вали
– или пък… (последното преглъща)
или пък… задръж ги
не издържам
пускам се
не е меко
такова го помня
шумящо оранжево
ръцете се удрят в земята
а, да, влагата
всичко е същото
да стана
да се изтупам
ей сега
още минутка

крокодилът (в главата) ми

„In Between“ – short movie


смраднята от забравено пране
приканва от вратата
не влизай
плочките са счупени
таванът е за мазане
не се лъжи по светлината
някъде забравена е лампа

всичко умира и няма тъга

всичко умира и няма тъга
изряза ноктите си три пъти
вятърът разнесе облаци
олющената кожа
оформя купчинки до книгите
покрива думите
а корабите плават плават
независими от времето

Дисперсия 2011