Mash-up Евровизия

http://vocaroo.com/i/s0kbZ0Gnbagg

//едно леко намигане към детската Евровизия, за което възпитано изчаках да дойде времето:Д

Advertisements
dreamcatcher- karenmichel

СЪНОВНИК

Днес започнах 3 текста, но не завърших нито един от тях, затова изрових отново нещо старо, още по-недовършено, което вероятно ще си остане такова, защото бе разпределено в папка „отминали“. Както и да е, ето го парчето. (избирах между него и едни депресарщини, реших, че е по-добре така:Д)

………………………..


А: Мамка им на психоаналитиците.

Б: А? Те пък защо?

А: Мъка, загуба и неочаквани проблеми.

Б: Моля? Къде ги четеш тея работи?

А: В съновника. Ето, слушай сега. Слушаш ли? Ако в съня си разлееш или залееш къщата си с вода, бъди внимателен и предпазлив, защото това вещае мъка, загуба на неочаквани, не, не, загуба И неочаквани проблеми.

Б: Господи…

А: Не, слушай, има още. Колкото количеството на водата е по-голямо, толкова по-големи ще са проблемите ти.

Б: (смее се) И ти се връзваш на това? Не си добре.

А: Ами не съм, я, мъка, загуба И неочаквани проблеми ме чакат. А се събудих в такова чудно настроение. Като никога… Какво ще правя сега?

Б: Каквото щеше да правиш, ако не беше прочела тази малоумна глупост?

А: Не мога.

Б: Защо?

А: Колко стана часът?

Б: Неделя е.

А: Колко стана часът, попитах!

Б: Аз пък ти казах, че е неделя. Какво значение има ча… 11 без 15. Да попитам защо, или?

А: Ох, още час и 15. Не знам как ще ги издържа.

Б: Нищо не разбрах, но и не държа…

А: Искам да ти разкажа съня си, но преди 12 не бива.

Б: Аха, разбирам.

А: Защото може да се сбъдне.

Б: (преглъща смеха си) Толкова ужасен ли беше?

А: Много въздействащ. Сюрреалистичен такъв. Като триизмерна картинка с няколко повтарящи се кадъра. Аз стоя и… (спира се) Не! Ще дочакам 12. Оф, дори вана не мога да си взема сега. По дяволите…

и август си отива

                Точно в средата на кралската градина спря. Застина и се остави на дъжда. Разтърка очите си с показалци. Задържа пръстите си там идея по-дълго, отколкото бе необходимо. Заболя я, щеше да отнеме време, преди зениците да се настроят отново за светлината. Не се побираше в досегашните си дрехи, губеше се в тях от седмици. Пропътува цялото това разстояние с намерението да ги изтърка, прокъса, за да може най-сетне да ги захвърли далече от себе си. Трябваше.

                Година по-късно стоеше до него. Не го поглеждаше, но усещаше, че е там. Смехът, премигванията, въздишките му. Страхуваше се да не си го измисля. Струваше й се, че никога не бе напускала градината. Дъждът все така се стичаше по тялото й. Вените съмнително приличаха на вадички, а ръкавите й вечно бяха мокри.

                Беше взела пример от пътуващите си приятели. Представяше си как вечер отбелязват с флумастер по световната карта прогреса си по завладяването. И тук не – трябваше да казват, стягайки багажа всеки път. За нея мястото бе без значение. Тръгна натам, където имаше къде да я приютят. Замина, за да остане. Но, в крайна сметка, се върна, преди изобщо да бъде усетена липсата й.

                Докато вървеше с нея до вкъщи, я попита дали е имала въображаем приятел. За първи път млъкна. Отново затвори очите си. Побърза да поклати глава. Ами ако си го беше измислила и, знае ли, съзнанието й повече не можеше да удържа заблудата? Често не позволяваше на хората да я докосват, точно по тази причина. Да не остане сама по средата на нищото.

                В музей тогава почти докосна една картина. Меланхолия на Лукас Кранах. Осветлението правеше неприятни отблясъци върху стъклото в горния ляв ъгъл и протегна ръка, за да направи сянка, искаше й се да види по-добре. Охраната почти я шамароса през ръцете, преди да й обясни като на дете, че не може да пипа. Картината се запечата в съзнанието й. Трите момченца на преден план, решени да прокарат топка през очевидно твърде малък за целта обръч. Простичко. Някои биха го нарекли екзистенциално. Трите момчета с тяхната си, привидно простичка, игра и всичко останало зад тях, заобикаля ги отдалеч, приближава. Отдясно майка им разсеяна, подготвила се е да върне топката през обръча, ако, по някакво чудо на физиката, децата изпълнят едничкото си желание.

                Докосва го накрая. Улавя ръката му и се провесва на нея, като дете на ръцете на баща си. Той се измъква от клопката, а тя отминава. Изчезва, точно както си беше представяла. Незабележимо. Преди да бъде усетена липсата.

…оставете балкона отворен

когато умра, искам всички да пеят и танцуват

да е страшно шумно и да не чуват мислите си

единствено да се усмихват заразително мхм)

 

вместо курсова, вместо курсове…

през пръсти
гледай ги
замерят се със имена
събират на купчинки трупове
планини с недостижими върхове
застилят сянка
чупят вратове
а в тъмното не виждаш
ей
във тъмното не виждаш
чуваш ли

***
чувам ни как си говорим във влака
у теб е храната аз нося вестници
вече по навик бъркам местата ни
ти задържаш гърба ми за всичките мостове

час по-скоро няма сирена и вино
останали са само сирени и вини
разгръщаш вълна аз коприна
покриваме телата си
за да заспим

***
1. всички имена на птици
които никога не си чувал
и едва ли някога ще видиш
играят на калейдоскоп в главата ти
изграждат те
2. не си ти
загледал се във цветове и полети
намислил някакви жита
подобно ягодовите полета
в които чикчирика изкълвано
лятото
3. безокоси не е
име на лечител
никой никъде не го чака
а той идва
идва

генгерлик
1. репетиция за симултантен превод
2. планирано докосване
3. гласът ти

***
тя се скрива в града
така че той да я намери
по-късно му се обажда
а той я пита за времето
с какво се трие тебешир
с какво се призовават гълъби

как да премълча…
а да го кажеш ти

шумен
когато хората притихнат вечер
се оприщва вятърът
на следващия ден заварва същото

(ш)у мен
скелета на тоалетна хартия
пръски по огледалото
тръгнал си е рано
цяла нощ е мислил
какво да изостави
за да личи
че е бързал
заключва ключовете си
по невнимание
хах

the greatest

I hope I am not the only one, but this song makes me think, besides Love in general, that perhaps I’m not supposed to be where I am right now… Maybe I’m supposed to be living another life. I’m not talking about „changing your life“, „start doing things I don’t usually do“… but rather, What if this is not me? Why do I feel like „I“ am not real? That this is someone’s vision and not mine… It sounds silly and crazy, I know… I hope I’m not the only one.
MrISADEO Преди 6 месеца 

Телефонът изсвирва и всеки път скачам на крака и се затичвам към него, сякаш си ти. Не си ти. Теб отдавна те няма, но и за миг не преставам да усещам присъствието ти. Като кубче в стомаха. Все едно някое бебе не е успяло да напасне фигурата на празното пространство, но с някакво упорито вълшебство съумява да я побере все някъде. Кубът е така идеален, в пъти по-практичен от сферата, различимо по-удобен и нагледен. Върти се при издишване и вдишване, по двете оси. Ъглите му почти изящно пронизват тъканта на душата ми, закачливо драскат сърцето ми и като латерна пренавиват твоя глас. Не го чувам, но знам, че звучи. Някъде, за някого.
Вървя по улиците, като в пашкул от въобразена мантия. Опитвам да се взирам само в краката си. Измислила съм си, че тя ме пази. Когато срещна нечий поглед, ръкавица, китка, рамо… и се забравям. Започвам да залитам. Да им измислям имена. Да построявам домовете ни. (Тук кубчето добре ми служи.) Лакирам ноктите си. Ходя по изложби. Пия вино. Усмихвам се на разни непознати. И говоря. Някакви по-сложни изречения, наблъскани със запетаи, които нямам никаква представа как да наредя. Приличат на немски. Започваш съвсем от никъде и никой не дочаква края.
Това ме плаши. Страхувам се, че не мога да обичам другиго. Страхувам се, че мога да обичам другиго. Започвам да се уморявам и не знам дали ще я опазя, дали ще съумея, дали ще те дочакам.
А дори не знам дали те няма. Не знам присъствам ли в календара ти. Дали изобщо ползваш календари. И номера ти нямам. Ти имаш моя. Пазиш ли го. Понечваш ли да се обадиш посред нощ, след някой по-вълнуващ ден, когато ти е тъжно или имаш с какво да се похвалиш. Понякога готвя за теб. Сервирам ти. Разговарям. Сутрин става почти невъзможно да изчегърташ засъхналата в чинията вечеря. Научих колко бързо се разваля млякото. И значи всеки миг е време. Косата ми порасна. Смених и част от гардероба си. А, да, парфюмът ми е друг. Не знам дали ще ме познаеш. Аз теб те виждам всеки ден. Понякога и ти говоря. Не ме поглеждат. Стряскат се. Каква ли е причината да си отидеш?

лунно, вероятно.

Имам твърде много свободно време за мислене.
Не ме взеха за работа. Не съм достатъчно ценна.
Поизгубена съм.
Правят ми се хиляди неща.
И ме е страх. И чакам някакви завръщания.
Истината е, че съм лигава, крехка, уязвима, че не мога да се разделям, че съм като дете, което не иска, не може да пусне играчката, защото тя е светът му… (пауза)
Неприятно пораснала съм. Към онези най-неприятни неща, като премълчаването, самоконтрола и откровено тъпия (няма по-подходяща дума) страх… от всичко. Пф.
Преди месец усетих, че владея света си. Сега чувството е малко по-различно, мирише на леща, на земя, сухо е някакси, мъртво. Дори думите ми бягат. Тогава – от красиво, от прехласване, от крайно възхищение и същинско, пълно, сочно вдъхновение и чиста радост, сега – от падането. Заеквам. Заеквам в ума си и инстинктивно разтърсвам глава, за да се изгоня от там.

Имам още много да вървя. А напоследък мразя лятото. Наистина. Идва ми точно като зимата за другите. И водата ме напряга. Не зная. Нещо ще се случи. В това съм сигурна. Измислям си, че ще е хубаво. Сутрин си вярвам.

//саундтракът ми е същият от предния пост. обещавам да си изтрия глупостта, когато намеря за добре;
на прочелите се извинявам;

День танцев с привидениями

Не е тайна, че използвам http://www.kalen-dar.ru подобно хороскоп:Д

Днес ми позна, макар да е за утре предска/пожеланието. Това е:Д

И поздрав за Габриела, да допълним саундтрака от последния месец:Д

//неслучайно не съм си писала нищо за „Покаяние“ в блога. трудничко ми е, не че ми е невъзможно. има време, ще узрее:Д

Lie

всичко наоколо не се разпада. поезията е навсякъде. от пръстите на краката до снежната стряха и всичките покриви. аритмията понякога не е само неритмия. не съм доктор. безритмия приближава зад каишката, на каишката, с каишката, до каишката. трябва да се радвам. рационално щастлив съм, за дето съм жив и останалите -||-. по половинка човек с разперени ръце, правят двама души с по една ръка. сметката ми излиза, влиза горчиво, разджапва по мокрите подове, изтупва палтото и сяда до главата ми, вдига краката си, ляга, понякога сяда, често е права, по-често лежа, не сънувам, нечтая, нито чета, нито се тая, все тая е.

едип избожда очите си. друг му ги избожда. или трети. с иглата на йокаста. или двете. проп чете и говори за приказки и никой не му казва копче. по-добре копче, отколкото ципче. от сенките не идва светлина. когато облечеш безсмъртното за някого никога никъде никого не го мори, не го морят вълни, докато се обясняваш за няма нищо и какво било, за да е както трябва, а най-малко ти е до това, защото не ти е за нищо, не си и доникъде.