http://www.ukuleleroadtrips.com/
в Youtube
просто е ненормално як, както и албумът му за България!<3
завиждам за идеята (открих интервюто с него в Обекти, докато ровех из Гугъл за алтово укулеле:Д) и благодаря за вдъхновението и доброто настроение!))
чуйте албума и подкрепете пътуването на Бен;
усмихнато,
Т.
/
/
<3.
9gag – This Teacher Taught His Class A Powerful Lesson About Privilege
http://crosspoint.mediabg.eu/?p=15715
//на линка можете да чуете първата част;
………………………………………………………………
1.
Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.
Тук е, тогава си казахме, тук е – и спряхме,
и заличихме следите, преди да навлезем.
Повече бяхме,
все по-малко оставаме.
Често изчезва по някой, но нали затова бяхме тръгнали.
Най-напред с къси почивки, а после до капване
там вървяхме по тази празна голяма земя от безмълвие.
Всеки сам в своята тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там –
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.
Тъй вървяхме
по тази празна земя на миражи
и един по един си избирахме място и мисия.
Откъде сме дошли сме забравили даже,
а какви сме били е опасно да мислим.
Все по-малко оставаме,
а не сме и очаквали инак.
Инак все повече ставаме,
а така и очаквахме.
Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни –
каквито ни скимне
в тази празна, голяма, безмълвна земя,
където оставаме.
2.
Това е мястото,
избраното от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно във пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен е от мрака на тревите.
Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и още отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.
Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.
Тук,
от безмълвието призован,
безмълвието призовавам,
заклевам го
и вслушвам се в безмълвното му ехо.
Тъй затаява в себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестовете чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.
Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.
защото смисълът на всичко е да се приемем и обичаме;
ето и саундтрак))
Не е тайна, че музиката е константата в живота ми.
Винаги съм искала да пея в хор (случвало ми се е само спорадично, което никак не (ми) е достатъчно), а от няколко години си мечтая и да режисирам такъв. Да. Ще!))
слушайте и се усмихвайте сега:
ПП: открих, че в продължение на 4 години NBC са въртяли реалити за акапелни групи. ще умра! нашите… медии кога ще програмират нещо (1 само), което да стимулира развитието на култура, дори не се питам.
Времето днес
е хубаво, като всяко време.
Мястото също, както всяка родина.
Нямало ме е колкото
едно лято,
една загуба завинаги,
един плач в съня,
едно лутане в плача.
Тополата като че ли се е изместила,
едва-едва наляво.
И е по-рехава, есен е.
И гнездото е празно.
Променят се нещата, ето, мога
премълчаваното да говоря.
Само че не искам. Цело-
мъдрие, ненакърнена цялост,
твой е този
лек глас,
светъл.
//от „Тънка книжка“ на Екатерина Йосифова
Така, така, така, така! (това се повтаря в известна ритмика от „Аз, Сизиф“ на ДТ Пловдив, но и въображението ви ми стига!:Д)
Worpress тъкмо ме уведоми, че днес блогът ми навършва тези така сюблимни 5 годинки. Това, мисля си, е една преходна, но несъмнено значима възраст, затова – отбелязваме с кратичък, но за сметка на това – тържествен пост.
Като стане дума за четене, майка ми обича да се сеща за момента, в който с татко са решили да ме пращат по-отрано на училище. Историята е следната, то дори не е история, а някакъв фрагмент от спомен – аз и татко се возим в симеоновския лифт нагоре. Аз вероятно тъкмо съм навършила 5 и сме избягали от детската (защото тогава така правехме), за да покараме на Спас, но пътят, по подразбиране, е дълъг и скучен и аз чета издрасканото с ключ/щека/маркер по стените на кабинката. е-ба-не. тати, какво е ебане?
Та, нещо такова ме накара да стартирам и този блог. Бях се научила да чета.
Сега, на 5, надявам се да започна да се уча и да пиша.
Колкото повече пораствам, толкова повече спирам да се страхувам.
Знам, че трябва да се занимавам с театър и ще трябва да измисля как това да се случи!
Честити ми 5! Благодаря, че се отбивате и правите преживяването ми тук малко по-нешизофренично!))
Започнах с Веселка и ще завърша с Веселка:
„… ако знаех, че от камък ще се раждам
всяка сутрин, всяка вечер, всеки ден,
ако знаех, че в очите ми ще дращят
песъчинките от вчерашния мен,
ако знаех, че ще моля за окови,
а в оковите ще търся свобода,
ако знаех, че крилете си ще срежа,
за да вдишам аромата на калта,
ако знаех, че живеейки умирам,
а умирайки ще плача да съм жив,
ако знаех, че безсмисъла ще нося
във сърцето си като оцъклен стих,
ако знаех само,
само, ако знаех,
само мъничко,
ей толкова дори,
щях във камъка
живота си да смажа,
за да помня, че
не знаех,
че боли…“
//и чак е обяснено, като за малоумни. какво повече може да иска човек:Д
subиране 