Ditto

They say people live with a scent. And they scatter the scent everywhere. When the scent is gone, they die. But some people still have the scent after death. And some people pass on the scent to others. Then it can spread everywhere.

As you told me, I wanted to find out if he was my destination. But I didn’t think it was right. So I let go of him from my heart. And I walked for a long time.

Какво ли още ще се случи?

Advertisements

my little black dress

когато имаш нужда от нещо неангажиращо ума, но отвличащо вниманието.
когато умишлено посягаш към нещо, за което си сигурен, че няма да ти хареса, само за да усетиш погнусата, в унисон с настроението ти.
когато всички хора са си тръгнали от теб, а ти ги мислиш.
когато баща ти е в болница, а твоите действия – неадекватни и безмислени.
когато се припознаваш в екзистенциалистите и се молиш да го няма.
когато телефоните са изключени или извън обхват.
когато инстинктивно заплакваш при „свързване“, а от другата страна рефлексно ти затварят.
когато искаш да се подариш на хора, които не те щат.
когато не се чувстваш намясто в живота, защото ти си дете на смъртта.
когато повече не можеш да се обясняваш.
когато приемеш, че нищо не съществува, ако някой не го забелязва.
когато разбереш, че те няма.

//филмът не е неангажиращ! нищо, че плакатът и началото лъжат така. той е за порастването, приятелството и порастването на приятелството. тежестта и мъката, които го съпровождат. за „разваления телефон“ между уж близките си хора (като в новелата със сладоледа от „Москва, обичам те!“). за мен и моите приятелки. за ева енслър и нейните момичета. за сестринството на пътуващите панталони. за тод и копър. за малките черни рокли, изтъкани от тъги, вини и измълчани думи. онези, които носим под дрехите, от началото до края.

Coffee house & Pasta

 Coffee house

идиотски, палячовски, абсурден хумор

измълчана драма

интересни персонажи и добра игра

страхотна музика

горчив послевкус, въпреки уж щастливия край

 
Pasta

човешки и реалистичен

манджа, е така!:Д

най-приятното интро:

49 일

Добре написан, добре сниман, добре изигран. Нещо такова, с малко по-помпозни Конфузиански думички би изразило в анализа си изстисканото ми откъм живина аз. 

Същинското ми аз се удържаше будно с денонощия, а преди да заспи изпита нужда да благодари на любимите си хора за съществуването им в и извън живота му. Тези, които бяха покрай мен последните месеци, знаят за въздействието на Велимировото „Покаяние“ върху явно нестабилния ми дух. Или, нека се изразя по друг начин, полетът е естественото ми състояние, излизането от орбита и свободното реене без всякаква хипотеза за наличие на граници и гравитация, обаче, ме прави друг човек – по-интензивна мен, по-наситена, концентрирана, плътна, по-звучна и смела, безстрашна, абсолютният максимум на стойността ми. Прекрасно е!

49 дни е първата корейска драма, която гледам. Може би ще си остане и последната (каквото има, случва се), но показателно е едно от малкото неща, които намират място върху стената над главата ми. Ще ми се всичките ми близки да я изгледат, макар да зная, че това няма да се случи или пък по-лошото – не би им допаднала чак толкова. Все едно. Ще науча корейски. Живее ми се на изток. Няма нищо случайно.

49 дни разкрива човешката природа – дуализъм, премълчаване и сълзи. биология, химия, физика… любов и мъдрост.

ПП: soundtrackът е един път!

sum[m]er

Натюрморт с восък

те нямат сетиво за катастрофата:
не се извръщат към Икар,
нито към мен

и между двама ни не подозират разлика

                                                      Марин Бодаков