these things take forever

//Bright Eyes – First Day Of My Life

I SEE YOU PHIL

 

Никога досега не бях се заглеждала (усмихва се тихо на думата) в Брайловото писмо. Като деца с най-добрите ми приятели си измисляхме писмености, на които си оставяхме тайни писма и бележки. С времето усложнявахме все повече знаковите системи, за да има повече нива на пропускливост и да държат „големите“ и „враговете“ (които често означаваха едно и също) далеч от тайните ни мисии и мисли.

Спомням си как една вечер, след като бяхме сварили известна доза от бурканите с компоти (или бяха с лютеница), се качихме в тях, за да вечеряме. Родителите ни също бяха близки, така че това беше нещо съвсем естествено. Чичо Митко бе единственият, който мажеше филиите със смес от кетчуп и майонеза. Той бе и единственият, който се бе заел да разгадае тайния ни език. Вечерта беше дълга, а с края й падна и крепостта на цялата ни неприкосновеност. Не помня какво последва в комуникацията помежду ни, но с годините започнах (не)съзнателно да измислям все по-прости (максимално опростени откъм форма и знаци, стилизирани, графични) езици, натоварени с все повече и по-лични(неразгадаеми) значения. Съзнавам, че такава е и поезията ми понякога (почти винаги), че (чуждите) езиците пречат на общуването, че всичко се губи в превода, че аз се изгубвам, преди да (до)стигна до другия…

Съвсем наскоро с брат ми прекарахме една нощ в интензивно производство на плакати (участвах най-вече от солидарност) и за пореден път осъзнах колко важно, т.е. трудно, е да се изразиш ясно и да бъдеш разбран.

В момента вниманието ми е фокусирано върху изследване на 5-те сетива. Първо (ще) е зрението. А този пост тук (заедно с телесната матрица по-горе) е нещо като визуален борд за предстоящия текст и неговия път от знака до значението.

//ето накрая и една малка игра на думи, която ми хрумна със заглавието:
i see you phil
къде си се скрила
защо си се скрил

Розови полета

2

Florence + the Machine: Never Let Me Go

Вписване

Отдавна не съм се вписвала тук. Отдавна не съм се вписвала. Иронията на живота обаче искрено ме забавлява и извиква усмивката ежедневно. Намачканата хартия в принтера, забравеното вкъщи жирафче с монетки, внезапните спирания на водата сутрин… Напоследък не чувствам, че закъснявам. Наслаждавам се на всеки един момент, мисъл, емоция. Когато се забързам излишно, животът леко ме подръпва отзад, за да изравня темпото на крачката си с това на неговата мисъл. Задъхам ли се и започна ли да чувам ударите вляво в ушите си, костюмиран мъж поправя якичката на ризата си, докато управлява велосипеда си без ръце. Започна ли да следя върховете на обувките си, цъфтяща жена в ханбок притичва с баща си към хотела, докато роднините и приятелите й разпръскват корейските си усмивки по площада. Прекъсвам шума в главата си, за да послушам чуждата китара, а татко носи вкъщи шапчици на жълъди, с които свирим.

Пауза.

Благодаря!))

 

Кро-асана

Това е книжката, посветена на Мари и предназначена за неин подарък, ако някога я видя отново:Д

Не, сериозно, пожелавам си всичко да е наред. Нека бъде Хармония!

Средства за летене

1. новите ми обувки:

2. Калина в действие:

3. предстои)

노란색

Paper