КЛЮЧОВЕ

        

        И не забравяйте да дръпнете ключа, ако тръгнете да лягате, че един господ знае кога ще се приберем с баща ви. С тези думи майка ми напускаше дома ни всеки божи ден. Вярно, трудно ставаше сутрин, но на думи и обещания нямаше равна.

                Помня, че още в детските си години се чудех на децата, които носеха цяла връзка ключове в себе си, като излизахме да играем. Един дебел, като от приказките – за входната врата, един обикновен – за апартамента, и още от два до три в различни форми и размери (от брадва и въртолет до триъгълна призма), според зависи броя на вратите и ключалките по тях, които водеха до семейната обител. Не знам, вярно, че по това време в квартала много се крадеше, но това с ключовете не го разбирах. Моят беше един единствен – от обикновените. Входната врата на блока ни през деня не се заключваше, а ключалката за вкъщи стоеше самичка на пост. (Даже шпионка си нямахме, но това не е толкова важно сега.) Ключът ми вършеше успешно цялата работа. Висеше на врата ми на ластик или на връзка за обувки. През лятото, когато слънцето бе по-силно, се случваше ключът да оставя белия си зъбен отпечатък върху изгорялото ми детско тяло. Понеже играехме по цял ден и неизбежно си ходехме на гости, за да се напоим и заситим, често го губех, но и почти толкова често го намирах. Или той ме намираше – с ключовете знае ли човек…

                Не знам виждали ли сте и помните ли подвижните простори, опънати между две жилищни сгради. Да, онези с макаричките, които навиваш като при риболов, за да изтеглиш прането си, надвиснало високо над китните тревисти площи, заедно с дърветата. Представям си как недоброжелателната леля от съседния блок, с която делите простор, освежава бельото си с ново попълнение, или пък как хлапето й е хвърлило око на новата ти тениска с щампа, която переш на ръка с четка за зъби… Та, оставете ги просторите. Беше това време, накратко – началото на 90-те – подово отопление, засиленото застрояване на паркинги и все повече и по-големи ключове по вратовете на децата. Нямахме мобилни телефони, а домашните някак предполагаха да си си у дома, когато ги използваш, та тях автоматично ги изключвахме като вариант. Номерът бе следният – ако сте се разбрали от вчера къде и кога да се видите – ясно, ако ли не – тръгваш да събираш бандата по блоковете. Звъниш на звънеца отдолу, ама с тайния код, да се знае, че не си случаен. Ако няма звънец, викаш. Нямаш часовник, а и не те интересува колко е часът, ако слънцето все още е налично. Викаш, свиркаш (специалната мелодия на бандата, не някакво си просто свирукане), докато някой не излезе на балкона (да, същия онзи балкон с рибарския простор). Ей сега, казват ти и ти мятат ключа си в тревата, за да се качиш за компота от праскови. Естествено, и тази практика си имаше своите недостатъци. Свидетелство за това бяха връвчиците с ключове, накичили дърветата, кажи-речи пред всички блокове, добре, че обичахме да се катерим да берем, я джанки, я череши, черници, ябълки, ехааа… Доволно време беше.

                Дори, ако се върна малко по-назад, имаше и време, в което външните врати на блоковете и портите на къщите не се заключваха. Съвсем сериозно! Можеше спокойно да се скриеш на жумичка в някой вход, а ако успееш и да се качиш до някой от по-горните етажи, можеше като бог да наблюдаваш търсещия и останалите криещи се мравчици. Ихихи, велико, просто велико! Затова и всички по-големи деца се подслоняваха именно в тези тъмни наблюдателни кули. Е, заради това, но също и да си кажат някоя тайна, да си разменят фланелките за заблуда на врага или пък да хапнат нещо набързо у баба си. Общо взето, това с бабата си бе класика.

                Моята живееше на първия етаж до Долната, точно в епицентъра на всички случвания. Приятелите ми знаеха, че ако притичат бързо между двата люлякови храста, хванат се за джанката или пък просто стъпят на перваза на мазето, веднага се озовават на северната бабина тераса, която водеше към спалнята. Открехваш вратата, минаваш през спалнята, покрай библиотеката, хола, ето те в коридора, голямо огледало, входната, излизаш и пак имаш достатъчно време спокойно да обиколиш блока и да успееш да се заплюеш. Терасата на баба ми бе любимо място за мнозина. Дори когато имах да довършвам някакви домашни или на някого не му позволяваха да стои навън, тя бе добро спасение. Докато една вечер ужасно много ми се пишкаше. Връщахме се от Алеко и от изгарянето на лицето ми ме втрисаше. Подпирах се върху крака на татко, докато той търсеше ключа от баба. Молех се да стане по-бързо и затова вратата веднага се отвори, беше заради молбата ми, със сигурност. Чухме как нещо падна на пода и двамата бързо огледахме около себе си. Бяха три кибритени клечки, пречупени на половина при отключването на вратата – запазеният знак на кварталната банда. Естествено, първо видях, че ми го няма колелото. Чисто нов бегач, който дядо ми беше донесъл преди няма и седмица. Още не беше пробван, чаках специален повод, а и, както казва мама – обичам да си пазя нещата. Като цяло не ми беше много ясно какво се бе случило, но за колелото дълго плаках. Ако знаех само, че това ще бъде първият от много подаръци, които няма да успея да отворя… Не знам дали е истина или си измислям, но ми харесва да си представям, че всички от площадката заедно сме плакали, когато дядо реши да сложи решетки на всички прозорци и да затвори терасата в клетка. Помня, че сам го направи, заваряваше цяла неделя, докато с татко перяхме килими зад блока, а вкъщи полицаите събираха отпечатъци. Почина си от 2 до 4, разбира се, защото така правят възпитаните хора, но тогава очите му сълзяха най-много. Каза, че е от чесъна в таратора, но аз знаех, че е тъжен заради терасата. Той бе от онези хора, които вече не съществуват и може, от време на време, само да чувате за тях, хората с отворена тераса на първия етаж. И в този момент бе принуден да се затвори с решетки, да си окачи плътни завеси, които да използва, да оставя някоя от лампите светната, когато излизат да вечерят с баба навън и други инак излишни чалъми. Всички знаеха, че Кибритопродавачката, така го нарекоха полицаите, беше синът на съседите от третия етаж, но това явно нямаше значение.Затварянето на една тераса сложи края на света – такъв, какъвто го познавахме. Тя беше само първата от много, тогава ключарите изкараха някакви курсове и започнаха да правят от щурите ключове, хората се затвориха зад 100 врати, а някой по-напредничав се възползва от масовата паника и измисли охранителните системи. Точно тогава един багер отри жълтото кълбо от Долната площадка и ние, децата, като хамстери го изтъркаляхме до игрището на Горната. Не след дълго спряхме да използваме просторите. Никой не посмя да отреже въжетата, просто се ограничихме в трите тесни реда по балконите си и перяхме по-начесто. Тежестта на повечето нови ключове прокъсваше джобовете на късите ни гащички, а някои оставяха и цветни петънца по блузите. За това най-често ни овикваха майките ни, които перяха последствията.

                И не забравяйте да дръпнете ключа, ако тръгнете да лягате, че един господ знае кога ще се приберем с баща ви. Чувам я да го казва вече години, след като си е отишла. Така и не сменихме вратата – още е същата – обикновена без шпионка, с една единствена ключалка. Макар да имам няколко ключодържателя в себе си, ключът ми си стои самичък нейде из джобовете. Отключвам на баща ми, брат ми е вече вкъщи. Преди сън прибирам прането от терасата, проверявам вратата и бавно издърпвам ключа.

Friday meds – much ado

Странно е, защото навлизайки сериозно (изкушавам се да напиша научно, но няма да разберете шегата:Д) в изкуството, започнах да възприемам себе си като концептуален артист (педантичен по подразбиране), а същевременно с това твърдо вярвам в божествената му природа, или с други думи – липсва ми онази егоцентричност на Автор/Създател/Бог, присъща на мнозина (мнозина е хубава дума, римува се с прозина, което именно ще направя сега:Д). Та, мисълта ми бе друга – достигам до парадокс за себе си – кое е по-… (ще си спестя епитета засега), та, кое е по – рационалното или емоционалното/първичното/неосъзнатото начало в изкуството. Истината е, че рациото ни/ме отдалечава от другите, всяка една нова мисъл е модулация на действителността, т.е. една нова (не)действителност, като линк в линк в линк в линк в линк (схващате идеята) в линк в линк в линк в линк в линк в линк в линк в линк… За вас/мен е ясно, че мрежата(смисловата, идейната, етц.) съществува, но вие/аз/творецът/изразителят е единственият прокси сървър, който може да ПРЕВЕДЕ зрителя/читателя/реципиента до първоизточника/ядрото/Началото. Само напипвам нещо тук, начинът ми на изразяване в случая е крайно ънфрендли, съзнавам. Затова само ще добавя – когато спя пиша най-добрите си неща, когато правя първи опити, те излизат най-сполучливи, въпреки всичко… спестено (време, усилия, смисъл).

//този запис е чудесна илюстрация към горното.:Д ясно защо:Д

ВДЪХНОВЕНИЯ

//в тази публикация ще си събирам вдъхновенията по категории, за да не се губят във времето и пространството;

 

09.04.2014

красиви кратки видеа //от Теди. говорихме си за двете очи на фотографа – едното – съсредоточено навън, а другото – притворено, към себе си. за мултимедията като екстериорна действителност на персонажите ни и т.н.

http://www.kinfolk.com/films/


10.04.2014

 Valeria Docampo – илюстрации

ValeriaDocampoLaValleeDesMoulins2

http://valeriadocampo.com


05.05.2014

Eiko Ojala – илюстрации

reachers-1

http://www.ploom.tv/


21. 06. 2014

Kumi Yamashita – инсталации/рисунки (сенки, перспектива, експериментални техники)
Shadow Art By Kumi Yamashita4

http://www.kumiyamashita.com/


 

Paolo Nutini – Caustic Love

Няма да е преувеличено, ако кажа, че чакам този албум от близо 5 години. При все, че вниманието ми е съсредоточено предимно върху съвременните артисти, рядко намирам някого, който ми говори, или по друг начин – такъв, който ми отговаря (на темите, идеите, вкусовете, настроенията… дори формата, която, уви, продължава да ми е особено важна във всяка една проява на изкуство). Е, Паоло Нутини обаче е именно от изключенията, заради които си струва да чакаш артистът да преживее края на любовта и да вземе цялото му необходимо време, за да сублимира енергията си в творчески кофичка и лопатка, с които да ти построи най-защитения и деликатен замък, дори не в близост до брега, а на едно от миниатюрните островчета, които се формират при отлив на 50-ина метра във водата на любимия ти морски залив.

Казват, че след счупване (прилив в нашата метафора) човек никога не може да е същият. И слава Богу! Иначе щяхме да играем цял живот около един и същи, до болка познат замък, който дори нямаше да си спомняме как, кога и с кого сме измислили. Затова метафората с точно пясъчния замък ми е толкова любима – защото обхваща едновременно и времето, и замъка. А албумът на Паоло е толкова различен от старите му неща, че е хубаво, че и ние вече не сме същите.

CAUSTIC LOVE /tracklist/
Paolo Nutini - Caustic love - Cover1. Scream (Funk My Life Up)
2. Let Me Down Easy
3. Bus Talk (interlude)
4. One Day
5. Numpty
6. Superfly
7. Better Man
8. Iron Sky
9. Diana
10. Fashion
11. Looking For Something
12. Cherry Blossom
13. Someone Like You

Iron Sky ще си остане любимото ми парче от този албум, може би защото бе първото, което чух и харесах, което с месеци въртях в ушите си, може би заради речта на Чаплин от „Великият диктатор“, вместо бридж и интермедия, а може би просто защото дойде в подходящ за мен момент. Точно като албума сега. Време е!

КОЛИСТИ

made up wordsЗаписа си го в тефтера, щеше да го провери в речника по-късно, когато се прибере у дома. Колисти, що за дума – помисли си и отбеляза страницата с флаера на постановката. Осветлението вече беше изгасено, повечето мобилни телефони – също. Неговият правеше изключение, очакваше съобщение за по-късна среща и затова го постави в тих режим, както и съзнанието си. Обикновено така използваше театъра – като почивка за сетивата си. Заслужена, повтаряше си всеки път, когато се настаняваше в салона.

Историята не го интересуваше, важното бе да не е неговата. Съвсем скоро заспа в инак извънредно неудобния стол. Начинът му на живот го бе научил да се чувства добре във всяка среда и при всякакви условия. Беше писател, така че не сънуваше по време на сън. Спането му приличаше на малко по-дълго притваряне на очи, дори не можеше да го нарече дрямка, просто едно мигване.

Фабулата се разгръщаше на сцената вече близо час и половина. Любов се роди и умря. Смениха се всички сезони. По няколко пъти. Животът изтече и само един забравен Фирст остана да стои и пази изоставената къща. Телефонът в джоба на якето му изръмжа 2-3 пъти. Мъжът тренирано го извади и също толкова елегантно го върна на мястото му. Срещата се отменяше. Публиката се изправи на крака и го остави да лежи свит измежду гора от ликуващи тела.

Излезе последен от театъра. Изчака всички да се облекат, да минат през тоалетната. Придаде си вид, че чакаше някого. Всъщност, през по-голямата част от времето той изглеждаше по този начин – в очакване на нещо запланувано. Странно, защото избягваше да прави планове.

Едва пристъпил входа, който времето набързо бе превърнало в изход, мъжът извади телефона си и изтри съобщението. За секунда прелисти контактите си и избра друг номер. После бързо закрачи към най-близкото кино. Непознатата дума остана в тефтера му.

МОЖЕ БИ УТРЕ

Винаги съм живял с едно усещане, че всеки момент нещо много важно ще ми се случи. В началото си мислех, че е временно. Някакво такова – никакво, ще дойде и ще си замине. Ама тц. Не ще! Стоя си аз и всеки ден се будя с мисълта, че днес е Денят, след минути вече няма да съм същият, всичко ще е друго! Не светът, де… животът ми – той ще се преобърне и най-сетне всичко ще си застане на мястото. Дам… Това усещане така плътно е полепнало по мен, че постоянно съм в очакване. Като да чакаш парти изненада за рождения си ден, нали се сещате – хем трябва да е изненада, хем цял ден мислиш какво да облечеш, какви бонбони да купиш, такива работи. А дори не си сигурен дали някой се е сетил да ти организира изненадата. Така де, за теб е ясно, че я искаш, ама какво става, ако рожденият ти ден вземе, че се падне в сряда или пък съвпадне с някое по-значимо обществено събитие – я нов повод за протест, я някой-друг велик концерт? С твоя каръшки късмет никога не можеш да си сигурен!

Като си бил малък вашите не са празнували рождения ти ден. До едно известно време дори не знаеше кога си се родил. После ЕГН-ето ти подсказа, де, но като попита вкъщи дали може да поканиш няколко съученичета на торта, майка ти ти направи знак да мълчиш, бързичко усили телевизора и продължи да стърже моркови на масата. След 10-ина минути те извиква в рекламата да дойдеш да обядваш супа топчета, „Но искам пълна тишина!“ – заръчва ти и ти мълчиш и кусаш, кусаш и мълчиш. „Кусам“ е красива дума, мислиш си, после спираш да мислиш, защото рекламата свършва и майка ти надува телевизора. Ето я Наталия Симеонова! Разпознаваш я от малък, по едно време даже мислеше, че ви е някаква роднина. Може да не сте празнували рождения ти ден, но нейния – със сигурност! Не го пропускахте! 10-и февруари! Точно на твоята дата!

В началото не я понасяше Наталия, та тя ти бе отнела празника! Не, че не харесваше балони сърчица! Не, че не харесваше песента на Любо Киров, с която майка ти разпяваше гласа си сутрин! Не, даже напротив, ама нали за пред момчетата, някак не вървеше… Така и не усети кога започна да се заседяваш пред телевизора с майка ти, двамата захласнати в историите за чужди изненади и обяснения в любов!

Обичам те! Не плачи, наистина те обичам! Вярно, никога не съм го казвала, но ето ни сега по телевизията! Виж колко е хубаво само! Всички ни гледат, защото се обичаме. Ние се обичаме, а те ни гледат! Какво по-прекрасно от това? Ще те целуна сега, а ти се усмихвай, нали миличък? За да влезем и ние в шапката! После ще пуснат реклами, тогава аз ще се снимам с Наталия, а ти ще идеш да се изпикаеш в тоалетната на телевизията. Накрая ще ни подарят подаръци – някой романтичен уикенд, или пък скъпи кремове срещу косопад и гъбички. И всички ще ни пляскат и ще се усмихват, специално са наели публика! А майка ти ще си умре от кеф, така де, ще й стане хубаво!

И нали ви казвам, от тогава до сега винаги съм живял с едно усещане, че всеки момент нещо много важно ще ми се случи. В началото си мислех, че е временно, но ето, не ще да ме изостави. И сега е с мен. Вървя от работа към вкъщи и нещо ме подпира под лъжичката. Днес вече ще се случи, предусещам го! Интересът към предаването е голям, много хора чакат, а и докато се подготви, нали… Но не, днес ще да е! Ето, телефонът ми звъни! Знаех си!

– Ало, да. Аз съм! Наталия? Пейо?

Майка ми е. Разбира се.

– Здравей, мамо. Добре съм. Кажи, какво има?
Всеки ден се обажда… Да ме подсетела, че е събота. Като че ли не знам!

И ето, най-сетне, прибирам се вкъщи. Изхлузвам настрана обувките. Хвърлям якето към закачалката. По-късно ще го вдигна. Остават само няколко секунди до началото. Мятам се като вратар върху матрака си – с петна от храна, но от мемори пяна, тъкмо него рекламират по телевизора. Преговарям репликите заедно с актьорите, като модерен каубой превъртам дистанционното и стрелям продължително върху бутона за звука.

– Добър вечер, любими мои романтични зрители – чете от аутокюто си Наталия, а аз най-дебилно и напълно непринудено съм се ухилил и плавно изпружвам крака в контрашпиц. Може би утре! Да, утре вече ще се случи!

||||||||||||||||

най-любимите си книги
подаряваш
поверяваш на някого
забравяш със времето
разпадат се от многото прелистване
подпират уж за малко масата
попиват най-случайно чая
изоставяш ги при местене
или някой скришом ти ги взима
без да пита ще ти трябват ли

знаеш ли как се оглеждаш за някого
когото никога не си срещал
как подслушваш всички звуци
за да разпознаеш нечии думи и глас
как си забърсваш скришом обувките
облизваш си устните
поглеждаш часовника
ако знаеш кажи ми навреме
да не държа дълго чая
да не отварям още меда

4км

4км преди дъжд
е като да се загубиш в чуждо тяло
и да останеш вътре
докато то само не те изхвърли
като чуждо за чуждото си тяло
готово

Because the heart’s a fool
A stranger to the room
Because the love has grown
I had to leave you alone

And if you’re gonna go, go with happiness

//The Swell Season – Go With Happiness

поет

поет

поемам го в ръцете си
и в думите
и в мислите
поемам го и мисля си
поет ангажимент ли ще е или риск
поемам го и казвам тихичко
накъде е тръгнал този път
дали със него да вървя
някъде е тръгнал този път
но тъй отдавна е поет
и ето ме стоя
не мърдам
късно е