сещам се

оставих го да лежи в храстите
да пука бели топченца с петата си
и да ме чака
незнанието

 

снимки

помниш ли на въртележката
как всеки си избира конче карета или танк
така е и сега
някой събира монетите
а ти се въртиш
и въртиш
и въртиш
вживяваш се и махаш за снимка
и махаш
и махаш
до края на времето
от филмчето излизат може би една-две
които различаваш
снимани приклекнали със притаена бленда
и най-бързата скорост
при която си способен
да не мърдаш
тях няма да ги окачиш
те дълго ще се проявяват
в тъмната ти стаичка

 

gravity 2.0

вярвам ти
само не и за тъгата и смъртта
те се следват по петите
като полета и земята
като потапянето и глътката въздух
за каквото тъгуваш то следва
а след смъртта му – отново тъгата
и ако това не е вечност
и ако това не е истина
не е истина

 


всичко отиде на кино
аз и ти какво ще гледаме

 

преходна стая

лежа неподвижно между иреалности
някой отваря вратата
чувам минава навътре
пак отваря вратата
извървява същия път
отново нахлува към непознатата вътрешност
и никога не се връща не излиза обратно
първо си мисля как изобщо го прави това
след време разбирам че всеки път е друг

 

Й
и винаги е кратко
когато носи короната си

Radio’n’active

//харесва ми как никога не изговарям докрай думите:Д

ПРОШКА

Ненавиждам празниците. Особено религиозните. Още преди майка ми да е набрала номера ми, научавам, че днес е Прошка. Отварям Уикипедия и чета надолу. Младите обикалят домовете на по-възрастните си близки и им искат прошка. Простено-прости. „Простено“ пък е задължителният отговор – гласи общообразователният текст. „Днес трябва да си искаме прошка“, помня думите на майка си. Императивът ми е особено любима форма, но в религията, уви, без него не може. Замислям се. В този ми живот никой никога не ми е искал прошка. А доста гадости са ми се случили, а доста гадости са ми ги случили. Предполагам, че е божествено да се прощава. Е, аз пък не се мисля за бог. Съзнавам човешката си природа, с всичките й слабости и несъвършенства. И все пак, от това ме боли. Кое това? Дори не мога да го назова. Може би несвързаността (на всички и всичко), липсата на логика (в поведението и чувствата ни)… Всъщност няма значение.

Не разбирам понятието прошка, идеята ми е ясна, за мен тя представлява само това – идея, някаква утопия (за мир), илюзия (за щастие), като всичката останала красота, която си измисляме, за да живеем по-добре (със себе си).

Какво значи да простиш? – Да го преживееш? Да забравиш? Ако се случи така, значи е минало, значи вече го няма (причинителят на тежестта, самата тежест, чувството), изтрил си нещо, надживял си го, избягал си или то си е тръгнало, вече не е част от теб и настоящето. В този смисъл да простиш значи да престане нещо да има значение за теб. А истинските/смислените неща никога не губят значението си. Прошката е пълен булшит.

тук ще повторя Сара Кейн:

-Майната ти. Майната ти. Майната ти, за това, че ме отблъскваш с отсъствието си, майната ти, за това, че ме караш да се чувствам като лайно, майната ти, за това, че изцеди любовта и живота от жилите ми. Да го начукам на баща си за това, че ми прецака живота завинаги, да го начукам на майка си, задето не го напусна, но най-вече, да ти го начукам, господи, задето ме накара да обичам някой, който не съществува.

Вероятно не мога да прощавам, защото всичко си спомням. А може би, защото преди да помолиш за прошка, следва да достигнеш момент на осъзнаване (на грешката) и разкаяние, които егото, егоизмът и себелюбието не позволяват.
– Простено – Прости
– пРошко – пРошко, тука момче! Тука!