(начало на) нещо

Лежим на земята и дишаме тежко. Вече не ревем, изтощили сме се. Ръцете, с които сме скрили лицата си, са потни. Само тогава миришат така. Когато нищо вече няма смисъл и болката е толкова голяма, че думите не стигат и затова мълчим, скимтим или се молим това да е последното ни вдишване. Помня аромата. Не прилича на нищо друго. В онези моменти, в които спокойно можеш да се въргаляш по пода, без да ти пука, че си омазан в сополи, а слюнката ти се стича от полуотворената уста по дрехите и полепва по всичко наоколо. Ти само искаш да умреш. Да изчезнеш. Тихичко се молиш, ако все пак има Бог, да ти позволи най-сетне да си идеш. Свиваш се в отраснал ембрион и повтаряш наум със стиснати клепачи – нека умра, нека умра, нека умра.

                След като вече не можеш да мислиш, започваш да чистиш. Измиваш всички следи – първо най-видимите, онези по теб оставяш за после.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s