Пази се от другите, извиква баща ми и рязко превърта волана на блъскащата се количка, в която сме се сгушили. Те ще гледат да се удрят в теб и докато успеете да се измъкнете след катастрофата, времето ви вече ще е свършило.
Колко мъдрост има в баща ми, мисля си. Колко живот съдържа една проста игра… Взирам се в случващото се под прозореца на автобуса. Челото ми отдавна се е отпечатало върху стъклото, държа очите си отворени насила, за да избегна събуждането от граничния полицай. Навън едно семейство, може би две, изнасят всичко от вана си и го оставят на земята. Децата се прозяват, свличат се в обятията на майките си, в коленете на бащите. Не чувам какво си говорят, струва ми се, че мълчат. Отива им да мълчат. Буркани с лютеница, пластмасови бутилки с прозрачна течност, диня. Купчина одеяла, чувам как зъбите ми започват да тракат и отмествам поглед. За минута потъвам обратно в дрямката. Спя на предната седалка на колата, прегръщам колана, стискам го здраво, сякаш се държа за него, да не падна. Ти внимателно изваждаш от жабката паспортите ни. Не ме докосваш, защото знаеш, че ще се събудя. Отварям очи. Уважаеми пътници, след 10 минути ще направим кратка почивка. Семейството с вана вече пътуват към дома си. Да ги последваме, щях да ти предложа, изглеждат така, сякаш знаят къде отиват. Ти се засмиваш и пак се събуждам. Пътуването ще е дълго.
subиране 