Една от най-близките ми приятелки ми каза, че съм фар. Ти си фар, каза, от онези – морските, как им викаха? Не се сещам да имат някакво специално име – отговарям й. А, имаха, имаха, настоява… ама не мога да се сетя.
И аз не мога да се сетя кога сме разговаряли за последно. Не по телефона, подпийнали или потънали в илюзорните си проблеми. Ей така, истински, както говоря сега с вас.
Не ми харесва да съм фар… Да напътствам и сигнализирам отдалеч на лодките за съществуващ бряг, от който… от който да се пазят. (пауза) Да ме заобикалят. (пауза)
Колко по-добре бих се чувствала в ролята на светофар. Ще оставям хората да ме изчакват, докато си променя настроението, докато не ги пусна… да отминат. В мои ръце ще стои решението кой кога ще пропусна или не, кой, кога и накъде ще премине. Забрави! Сигурно през 90% от времето ще мигам в жълто, та да привлека внимание. Всички ще свирят един през друг, докато се появи регулировчик или пуснат отново движението. Мамка му, как ми се е схванал гърба само. (разтрива се, раздвижва тялото си)
……………………….
//фрагмент от текст за театър
subиране 