2



Florence + the Machine: Never Let Me Go

Най-сетне край

Любовта е нещо, което засилва изкушението да лъжем. (Янг Куиджа)

игра на светлината
мултиплицира ме по пътя
ветрилото от божи дарове
математически проекции на друго себе си
се блъскат из едничките обувки
аз кой съм и коя е вярната посока
върти на пръста си торба с лимони плътният
и пита.

Шоколад

 

 

Вратата хлопва
По чорапи тичам
Спъвам се във връзките
До шкафа
Клякам
Всички ключове не стават
Свалям фиба от косата си
И играя на разбойници
Ей го, мига примамливо
Шоколадът
Течен е
Разлива се
Събирам го във шепи
Малко е
И пари под езика
Две педи
Приблизително
Оглеждам се за никого
И от гърлото горчивото
Огребвам с палец.

Снимка за спомен

Осмели се да покажеш нежност.* Това е посланието, изскачащо от всеки шоколад, към който погледна. Предизвикателството на случайния билборд, за който съм се обзаложила със себе си, че ще ми посочи верния път или ще повдигне и подкрепи настроението ми. Барни?

//Напоследък „напоследък“ е най-използваната от мен дума. Свиквайте, писането за себе си дисциплинира и възпитава в точно определен вид хигиена, две неща, които ми бягат по, под и между линиите.

Докато гледах „Покаяние“ тази вечер, си мислех. Точка. За света, така бих довършила предното си изречение. Защото театърът (този театър) е свят, в който аз съществувам, в който играта е за удоволствие, не от възпитание или необходимост, а искреността е висша сила. В този свят всичко личи. Какъвто и да е смисълът на това. Не от, на. Виждам, че губя концентрация, както обикновено, затова преминавам нататък.

Спестявам конкретната траектория на мисълта ми, защото не е от особено значение за друг, освен за мен. Крайната точка засяга фотографията. Знаете, че не мога да снимам, примирила съм се. Обаче помня красиво. Помня миризми, цветове, форми, звуци, думи, помня дишането си, помня движението на крайниците, помня изтръпването на гласа. И не можех да си намеря място, подскачах по непознатите улици, умирах да кажа на света какво съм намерила. Не знам дали някога съм се чувствала по-щастлива. Според сегашното мен, от онзи миг започнах да живея. Може би затова плача със сълзи, сякаш нещо от мен, нещо мое си отива бавничко днес. Не искам, но нищо не може да се направи. Освен да си спомняме. Затова обичам снимки. Затова не обичам да се снимам. Затова не умея да го правя?   

ПП: Не мога да си лягам, когато няма какво да сънувам, после дълго не се събуждам и дишам трудно.

*Ани се прибра най-сетне, а съм способна да прегръщам така само след този спектакъл.

Вписване

Отдавна не съм се вписвала тук. Отдавна не съм се вписвала. Иронията на живота обаче искрено ме забавлява и извиква усмивката ежедневно. Намачканата хартия в принтера, забравеното вкъщи жирафче с монетки, внезапните спирания на водата сутрин… Напоследък не чувствам, че закъснявам. Наслаждавам се на всеки един момент, мисъл, емоция. Когато се забързам излишно, животът леко ме подръпва отзад, за да изравня темпото на крачката си с това на неговата мисъл. Задъхам ли се и започна ли да чувам ударите вляво в ушите си, костюмиран мъж поправя якичката на ризата си, докато управлява велосипеда си без ръце. Започна ли да следя върховете на обувките си, цъфтяща жена в ханбок притичва с баща си към хотела, докато роднините и приятелите й разпръскват корейските си усмивки по площада. Прекъсвам шума в главата си, за да послушам чуждата китара, а татко носи вкъщи шапчици на жълъди, с които свирим.

Пауза.

Благодаря!))