Jenny

Get Up, get up, don’t tell me no!
I need a friend tonight
I’m hard up for loving, don’t take away my pride

Guess I’ve been in love
Was it real love?
Why’d I have to run away
Guess I’ve been in love
Must have been in love and all you wanted me to say is…

Oh I can’t begin
Take me, take me for what I am
You made me feel alright
You give me all your lovin’ but then I run and hide

случайно си го открих, както става с всички хубави неща, вероятно;

Простите числа

Последните години са ми трудни. Все повече се отдалечавам от света и хората. В романа на Паоло Джордано познах себе си. За първи път. Не бях прочела края. Казвала съм, не обичам краищата. Обезмислят началата. Не е като в математиката. Отдавна съм далеч от нея, макар да заема по-голямата половина от живота ми досега. Майка ми я прочете преди да си легне, Лора ми се обади при затварянето на корицата. Дразня се, когато някой ми каже прочети/виж/чуй това. Заглавията не са по моята част. Имената също. Твърде теоретично. Винаги търся смисъл. Знаем, никога не е същият.

Година след прочитането, гледах филма. (не зная италиански. качеството на релийзите дълго беше лошо. забравих)

Сетих се за онази шега (не мога да разказвам вицове) как децата/глупакът/пр. гледат един и същи запис безброй пъти с надеждата този път краят да е различен. :Д Точно в такова състояние на неспокойство, вълнение и глуповата надежда връщах назад след всяка реплика, за да видя картината. Идентифицирам се с Матия, ако е важно. А препоръките за изкуство възприемам като акт на споделяне, на себе си, не на парче от другиго.

Лентата е постмодерна. Това принципно ме дразни, няма да обяснявам защо. Силно фрагментарен, дори накъсан, но в случая го преглътнах, дори ми допадна (защото му измислих генерален смисъл). Краят оправя всичко. Защото е всъщност начало.

Да. Мога да чакам до края.