Radiohead

Гнус ме е. Повдига ми се от цялата мръсна+мръснишка театралщина наоколо. Втриса ме при досега с префасонираната в етикет/дипломация/модерност страхливост, безхарактерност или по-смелите – многоличност и престореност. От всички светила и костюмари, на които се плаща, за да греят и учат на спретнатост, а вместо това ти надуват радиото до оглушаване.

Главата ми е радио глава. Главата ми е постоянен приемник. Без възможност за диск и касетка.

Идва време, когато повърнатото в устата ше ти се стори по-апетитно от храната, която поглъщаш ежедневно отвън. Тогава си се обкръжил, тогава вече си наясно със системните блокове, тогава знаеш вече кой си, а ако забравиш, просто поглеждаш наляво, после надясно, после пак наляво и като се увериш, че нищо не идва, преминаваш.

Гнус ме е, че съм тук. Гнус ме е, че красивите хора са на майната си, в търсене на оживяло красиво. Гнус ме е, че ме има. Гнус ме е, че мога да различа радиото, защото още нося касетки със себе си. Брр.