Radiohead

Гнус ме е. Повдига ми се от цялата мръсна+мръснишка театралщина наоколо. Втриса ме при досега с префасонираната в етикет/дипломация/модерност страхливост, безхарактерност или по-смелите – многоличност и престореност. От всички светила и костюмари, на които се плаща, за да греят и учат на спретнатост, а вместо това ти надуват радиото до оглушаване.

Главата ми е радио глава. Главата ми е постоянен приемник. Без възможност за диск и касетка.

Идва време, когато повърнатото в устата ше ти се стори по-апетитно от храната, която поглъщаш ежедневно отвън. Тогава си се обкръжил, тогава вече си наясно със системните блокове, тогава знаеш вече кой си, а ако забравиш, просто поглеждаш наляво, после надясно, после пак наляво и като се увериш, че нищо не идва, преминаваш.

Гнус ме е, че съм тук. Гнус ме е, че красивите хора са на майната си, в търсене на оживяло красиво. Гнус ме е, че ме има. Гнус ме е, че мога да различа радиото, защото още нося касетки със себе си. Брр. 

11. until the end starts

link

давам си сметка, че повече си мълча и за първи път така се чувствам добре.

почивам си и събирам.

и се опитвам да (не) обичам.

и ме е страх. разбира се,

10. These streets

– И какво? Пак ли вътрешна емиграция? Скриване в интелектуалната интимност на малката група, за да избягаме от пошлата вулгарност на голямото общество?
– Абсолютно да, така е. Животът сякаш е гъсто населена пустиня. Има само няколко човека около теб, с които крачиш. Защо за Омир, който е възпитал цяла Елада, се твърди, че е бил сляп? Тъкмо заради това. Защото духът винаги противоречи на материята. Общителността разхищава, самотата създава, сублимира. Така че, нормално е по-чувствителният, по-финият човек да избягва скупчването. И голямото общество да го тревожи. Той е обречен да се самовглежда. Да се наранява. Но именно хората, които имат силна рефлексия към света, които светът наранява, именно те оставят най-прекрасни следи.

Калина Андролова в интервю за в-к „Култура“

 

 

These streets – Paolo Nutini