сигурно го чакам от година, а работата по него започва още преди да зная за себе си.
ако можех да пиша, щях да напиша нещо, което да илюстрира или филма, или настроението, което поражда у мен.
първо ми хареса – защото го очаквах
после ме подразни – защото не ме слуша, защото ми отговаря, защото се мръщи и цупи, защото мълчи
началото и няколко снимки по-нататък не довеждат смисъл накрая.
защото краища не трябва да има (връщам се към себе си)
защото да говориш понякога е трудно, защото да обичаш отвътре не е достатъчно, защото винаги нараняваш най-близките си хора, защото мечтите ти не са се осъществили, защото капацитетът ти е отишъл на вятъра, защото миналото те застига и мислено ти дава началото, защото можеше да се случи по друг начин, защото съжаляваш, защото друг ти е виновен, защото не можеш да имаш света, защото понякога нямаш избор, защото всичко се променя, защото не можеш да планираш живота.
ако търсите история, конфликт, какъвто изискват разни разбирачи, не гледайте. личните неща остават лични, не са за пред камера, само за двама, маркират се в снимки зад финалните надписи, които всъщност поставят въпроса, „това ти ли си?“. с отговора започва началото.
//критичната ми природа не ми позволява да пропусна да отбележа колко идиотски са повечето коментари и разчитания на филма, на които попаднах. още веднъж – филмът провокира дискусия (дали вътрешна или външна – вие решавате), не мотивира поведение, а пита „ЗАЩО“. защо всички онези по-горни „защото“, защо не сме достатъчно силни, защо мълчим, защо чакаме, защо си тръгваме, защо (не можем да) обичаме.
ПП: Мишел и Райън са страхотни, което се подразбира.
subиране 
