НЕ

УЧИТЕЛЯТ 

 

Учителят влиза в класната стая. Учениците са заели местата си. Учителят рита кошчето за боклук, взема го, обръща го и сяда на него.

 

Учителят:

Това не е училище.

Вие не сте ученици.

Аз не съм тук, за да ви уча.

Вие не сте тук, за да се учите от мен.

 

Учениците (помежду си): Използва обърната психология, четох за това в един от учебниците на баба ми. Иска да правим точно обратното на това, което ни казва. Т.е. трябва да си стоим кротко и тихо. (пауза) Да, предполагам, кимането е добра идея.

 

Учениците кимат все едно следят думите на Учителя, като подскачаща по пода топка.

 

Учителят:

Дишането не се учи.

Не се учи дишането.

Учи се не дишането.

 

Учениците: Не разбираш какво казва? (хихика се) Мълчи си тогава.

Учителят: Като някой каже „разбирам”, вие ще отвръщате с „да-да”. (на себе си) За да разберем значимостта на отрицанието. (високо) Разбрахте ли?

Учениците: Да-да.

Учителят: Чудесно.

 

 

II

 

Учениците се движат свободно из стаята. Събират се на различни групи и се прегрупират, образувайки фигури.

 

Учителят е седнал по турски върху бюрото си. Бръсне се. Вратата на стаята се отваря, в колона по една влизат жени с различна възраст, етнос, социално положение, всяка с повито бебе на ръце. Отделят ритмични звуци, като при задъхване заради умора, които заедно изграждат бийтове, в чиито такт се движат майките. Без да се обръща към тях, Учителят поема едно по едно децата, присвивайки се в множество, видимо неудобни пози, които да му позволят да задържи бебетата в себе си. След като бебетата в обятията му започват да преливат и едно-две изпадат, той се отказва от опитите си, взема бръснача от ръцете на едно от децата и продължава с бръсненето.  

 

Бебето: Да-да.

 

 

ЛОТАРИЯ / ТОТО / ЖРЕБИЙ

 

Учителят е седнал на стола си и удобно кръстосал крака, чопли кожичките около ноктите си. Отпред, върху преподавателската маса, е кошчето за отпадъци. Учениците бъркат в него, докато всеки си извади по едно листче.

Учениците: Господине, готови сме.

Учителят (след дълга пауза) : Добре, вървете си тогава.

Учениците: Не, приключихме с номерата.

Учителят (след още по-дълга пауза) : *смях*  

Учениците: Подредили сме се както трябва.

Учителят: И как трябва?

Учениците: По номера.

Учителят: Аха…

Учениците: Едно, на мен ми се падна номер 1, затова съм седнал на първия стол. На него му се падна 15 и трябваше да седне на осмия чин отляво, на нея…

Учителят (прекъсва го) : А той защо седи прав в ъгъла? Няма ли място за него?

Учениците: Има, обаче… Падна му се твърде голям жребий.

Учителят: Разбирам.

Учениците (в хор): Да-да.

Учителят: Е, случва се. Да видим сега. Всички станете и нека всеки отиде да седне до приятелчето си.

Учениците се прегрупират. Видимо са по-спокойни и щастливи.

Учителят: А сега нека всеки седне до този, когото харесва.

Учениците се споглеждат, колебаят се. Учителят ги окуражава. Сядат на новите си места. Неудобно им е.

Учителят: Сега…

 

Влиза Директора, в крачка шумно довършва външен разговор.

 

Директора: Предадоха ми, че сме назначили нов преподавател, та между закуската и обяда реших да ви прегледам.

Учителят: Разбирам.

Учениците (заедно): Да-да.

Директора: Научили сте ги на съгласие. Браво! (пауза) Дайте сега да ги изпитаме! Какво е това? (взема от листчетата с номерца, останали в кошчето за боклук) О, томбола! Колко вълнуващо.

Учителят: Оставих ги да си запазят номера, за…

Директора: И сте ги поставил на мястото им. Чудесно! Ще ги изпитам. (на Учителя) Номер 6 за 2-ка. (смее се)  Номер 6!

Стават ученикът на шестия стол, ученикът с номер 6, ученикът до номер 5 и още няколко ученика, които смятат, че номер 6 им отива, че ги привлича по някакъв начин, че са свързани с него.

Директора: Ама какви са тея паради сега? Да стане един, не мога да ви изслушвам всичките!

Учениците подемат манифест на Цара, не хорово, всеки следва своя ритъм от различно начало.

Директора: Я си научете мястото, пък после се изказвайте. Аман.

 

 

 

 

НЕЧЛЕНОРАЗДЕЛНИТЕ

//на поправка по математика

 

Разнородна група ученици.

Някои са в нещо като транс и говорят сами на себе си/мислят на глас. Поотделно на никой нищо не му се разбира, когато сетне се включат и останалите, ясно се различава членоразделна реч:

 

We want to change the world, we want to change the world, we want to change the world…

 

Повтарят го като мантра, с градация на екстатичността до състояние на пълна хипноза.

Вратата на стаята рязко се отваря. Влиза Директора. Ритъмът/хармонията са нарушени и отново всеки шуми за себе си.

 

Директора: Чудесно, все на мене идиотите.

Учениците се надпреварват със звукове, в опит да се догонят един друг.

Директора: Шшт!

December,

ушета на риза сведени погледи шал напрежение тихо по мъничко думи смях който не можеш да глътнеш рисунки така как е сега улица плочки петнадесет стълби завеси клепачи а днес как си корици моливи други общи работи шапки столове студено тя и кафето и малкия пуловер въпроси симфония за пръсти 11 радиатор

la-da-da-la-la-la-la-la-da

постмодерно соло да бе

Това не е есе, нито думи, които Тя ми казва. След дълги паузи и от многото преглъщане, знаеш, съдържанието ни избуява, бута се, подобно непознат, минаващ през живота ти, поздравява те учтиво на разминаването в коридора, взел е само вещите ти, сега не можеш да си вещ, нито в единичен, нито в двоен смисъл. Когато изреченията започват, като среди на една кратка история, можеш ли с откъсвания и изрязване да промениш и двата края едновременно, като снежинка от хартия или нещо друго снежно и хартиено?

Защо някой казва за Мая Новоселска – страшен талант, обаче, натъртва, без самочувствие си за никъде? Защо този някой го казва на мен? За всяка Мая ли има Теди и доколко важни са изобщо имената? 

Какво е общуване, колко е общо и дали контакт е само част от заглавието на научнофантастичен филм? Дали да ползваш италик, дали да научиш италиански, дали да правиш любов или война, дали просто да четеш за тях, да гледаш. Да преговорим, да обобщим, да не обобщаваме, да разделим, да се делим, така, гледай колко сме обединени, този ще седне до този, този до този, този до този, тези не могат, и те не, да, този го преместваме тук, този оттатък, готово, усмивка, наздраве.

Пари. Гео Милев с фенерчетата? Ха! Искаме пари да светим, да ни светят, обаче скъпо, осветителни дизайнери, гримьори, повече гримьори! И понеже знаем всичката история дотук, не ни пука за сегашното, ‘ми много ясно, можем да се храним с крушо-грейпфрути, да летим до краища, да минем през Милано, да гледаме това, да чуем онова, да седнем, да се ръкуваме, да станем, да си ходим.

Очилата, шала, вечер… синко, това е кръговратът, тук серднете. а мухите? А мухите?

Целият. Целият. Целият. казвам го баааавно, със странна нежност, може би дори леко отнесено. провлачвам – целият. не дъвча дъвки. стига ми.

//саундтракът търпи забележки, не ми се обяснява…

ПП: изкуство сега е да оцелееш, изкусно, без т-та.

ти как мислиш?

Young at heart

Don’t you know,
that it’s worth,
every treasure on Earth,
to be young at heart?


по-коледно ми е изпълнението на Бинг, заради което (днес) го предпочитам,
но ето ви и Франк:

Now what?

what now?

//напоследък повече рисувам, отколкото говоря/пиша – за протокола

No buts