The Creek

Note to self:

„I used to be afraid of so many things, that I’d never grow up, that I’d be trapped in the same place for all eternity, that my dreams would forever be shy of my reach, it’s true what they say, time plays tricks on you. one day youre dreaming the next your dream has become your reality and now that the scared little girl no longer follows me wherever I go, i miss her. i do. because there are things that i want to tell her, to relax, to lighten up, that it is all going to be okay. i want her to know that meeting people who like you, who understand you, who actually except you for who you are will become an increasingly rare occurrence Jen, Jack, Audrey, Andie, Pacey and Dawson, these people who contributed to who i am they are with me where ever i go. and as history gets rewritten in smalls way with each passing day my love for them only grows, because the truth is it was the best of times. mistakes were made, hearts were broken, harsh lessons learned, but all that has receded into fond memory now. how does it happen? why are we so quick to forget the bad and romanticizes the good? maybe it’s because we need to believe that the time we spent together actually meant something. that we were there for each other in a time in our lives that defined us all. That time our lives that we will never forget. I can’t swear that’s exactly how it happened. but this is how it felt.“

— Joey

Хилм:Д

пхахахах, беше ми време за рисувано геройче<3

airplanes

Румпелщилцхен / с молив

кърт ми е в краката
не смей да ме наричаш палечка
цветята ми по паметници
лястовици – по стебла

разменям огън срещу дзи
изписвам асфалта да пази трохите
внимавам с игрите, кислородът гори
а в албума остават само ъглите

от детски учебник си правя CV
подвързам го с тиксо и календарени листи
ти как се казваш, ме питат, кажи
джудже съм в гората голяма
танцуващо скришом

Вчерашни приказки

ВЧЕРАШНИ ПРИКАЗКИ
Вишневата градина след Чехов и Азарян  

 „Ние тук се перчим един пред друг,
 а животът си върви, отминава.”
 

         „Животът е сцена”, подобно на Шекспир започва представлението си Крикор Азарян, несъзнателно влизаш в един друг живот, който ти превръщаш в реален[1]. От малка естрада на сцената на Народния се появяват Чеховите персонажи, от живота в театъра, от театъра в живота. Прологът на режисьора продължава със застиване пред чудната красота на Вишневата градина, условно заемаща зрителското пространство в залата.

Градината Азарян избира да остави невидима, отговаряща на всички представи за красиво, приказно, мечтано. Извън сцената, защото в руския език глаголът „съм” няма сегашно време, а само минало и бъдеще – които владеят пространствата на пиесата. Вишневата градина е бъдещето, което копнеем, Вишневата градина е миналото, за което милеем, но тя никога не е сега, заради тиктакането на живота и непреодолимото ни бягане от настигащите ни стрелки, заради несекващите желания и ненавременната слепота към щастие. Режисьорът не крие, че за него вишневата градина е била и завинаги ще остане в театъра, заела зрителските си места. Вишните – бели и попиващи цвета, напъпили и раждащи плода, разлистващи се, закриляйки, оцеляващи на вятъра, промените и времето, жилави дървета, с общ корен и земя.

Прологът завършва с игра на сляпа баба. Раневская, с превръзка на очите, влиза в дома си. Поетичното решение припомня Екзюпери и че не очите са онова, с което виждаме. Не е слухът, чрез който чуваме. Както казва един от персонажите в пиесата, когато умреш, може би те напускат само познатите ти сетива, остава нещо по-силно и могъщо от физическото присъствие. Ами ако успееш да изключиш сетивата си приживе, ако те те изключат, ако смъртта е просто долна граница на вътрешното налягане на живот, точка преди главна буква?

Азарян така умело е прикоткал Чеховото напрежение на сцената, че не въздухът се реже с нож, а сякаш ножове спират дишането. Онова трепетно, същевременно пропито с несигурност, очакване, за някаква, за всякаква промяна, тихичко те приближава с мълчание, нежно те приласкава с твоите собствени мисли, докато обвива все по-плътно ръце около шията ти. Колко тясно е познатото пространство, колко дребен и безсмислен е светът (ти), когато нещо не е наред, когато е отнета/нарушена свободата ти (да бъдеш) и това, което си бил до този момент – нищо не значи за в бъдеще.

Персонажите условно можем да разделим на три групи спрямо отношението на времето в сърцата и умовете им и навън, в заобикалящата ги действителност.

Стопаните на дома – Раневская и Гаев, осиновената им дъщеря Варя и най-възрастният лакей Фирст са хората на миналото. За тях имението е единствената устойчива ценност, едничкото уютно местообитание, донасящо покой. Любов познава детската стая, представена в пиесата и постановката като сърцевината на дома, по люлеещо се дървено конче, привнесено на сцената от режисьора. Същото това конче, символ на детството, Гаев не успява да вземе със себе си при последното напускане на дома. Домът, в който са израстнали стопаните, който е тясно обвързан с всичките им щастливи спомени и белязали ги лоши. Бялата градина, която въпреки годините си остава все същата, съхранила под сенките си всички блянове и спомени, надежди и спокойствие. Това е мястото за връщане на персонажите, домът е мястото им за оцеляване. Там, където часовниците са спрели или се движат назад, където всеки е себе си и не може, няма да се промени. За да подсили интимното усещане на детската стая, Азарян изнася на сцената кукла, която персонажите бавят като бебе докрая на постановката.

Във втората група попадат Аня, Трофимов и Дуняша, с оптимистичните си надежди за бъдещето. Измъкнали умовете и душите си от оковите на всякакви рамки, посели в себе си хвърковатата живителност на свободата, тримата са най-жизнените персонажи в имението. С бляновете и мечтанията за други места, чужди истории, щастливи среди и никакви краища, живот отначало, преливащи радости, наивната девойка, Вечният студент и романтичната слугиня живеят назаем, красиво и стремително. Изгонването от имението за тях е нова стъпка от приключението, наречено живот, предпоставка за хубави промени, нови знания и случки, защото за тях светът е без граници, той е в съзнанието на всеки един, достатъчно е само да се почувства свободен и да го приеме в себе си.

Незасегнати от времето, благодарение на безпроблемните си миграции по хоризонталата и вертикалата на времепространството, биват Лопахин, Епиходов и Пишчик. Обитаващи съвременната си реалност, те са наясно с динамиката на промените и житейския кръговрат. Остава им само да гребат с пълни шепи от благодатните моменти, преди да ги застигне своеобразна зима. Син на крепостен селянин, издигнал се до богаташ, деловодител до живот и помешчик-късметлия, тримата са единствените способни на оцеляване персонажи. Лопахин, беден или богат, ще продължи напред, защото познава живота и в подножието и във върховете на стълбите. За Епиходов не е проблем за чест или лоялност да смени господарите си. Пишчик приема с отворено обятия, и живота в заеми и дългове, и по случайност придошлото охолство. Защото парите са средство, днес ги има, утре ги няма, наличието им не те прави по-благороден, изискан или богат, а липсата им калява и учи какво всъщност е важното. 

Имението бива продадено. Заразени с оптимизъм, залъгващи отчаянието си с илюзорни надежди или просто тихичко свели глава, обитателите напускат дома. По стар руски обичай сядат да починат преди тръгване. Тишина изпълва сцената и пропълзява до дъното на салона, наводнява съзнанието и изтича с времето. Детството в лицето на куклата бива обезглавено, вишневата градина – отсечена, люлеещото се конче –  изоставено, най-близкият родственик на имението – заключен завинаги в него. Фирст среща най-сладката смърт, единствената възможна за него, в дома, в който е израстнал, в единственото пространство, в което е живял. Смъртта и живота, като двете страни на една ключалка, са показани на сцената. Лежащият неподвижно Наум Шопов в ролята на лакея от страната на миналото и малко момче, яздещо кончето – от тази на новото време. Всичко на тоя свят си има край. А краят винаги води начало.

В постановката на Азарян кипи живот. Всеки един от актьорите живее в света на персонажа си, такъв какъвто го вижда през собствения си поглед. Вследствие от вживяването и преживяването им, наблюдаваме спектакъл, изобилстващ от цветни, енергични, силно изразителни кръвни фигури, които на моменти едва се побират на сцената. Пренаситената с изразни средства игра, макар в някои от мизансцените да разсейва зрителя, носи усещането за реален, жив живот. Живот отвъд бутафорията, случващ се поотделно за и във всеки, какафония от шумове, звуци, мисли и думи, под диригенството на едновременни нервност, смях, избухливост и сдържаност.

Най-ярко изпъкват образите на Лопахин и Любов Андреевна, основно представящи двете страни на явния конфликт в пиесата, в постановката – равнопоставени, достоверно противоречиви, в един и друг момент печелещи емпатията на зрителя.

Деян Донков изнася на сцената на Народния един пълнокръвен Лопахин. Персонажът в изпълнение на Донков е пъстър, жив, вътрешно и външно динамичен. Актьорът превежда зрителя през неравните интериорни и екстериорни пространства на новобогаташа, позволявайки му да огледа и познае света му, оставяйки го да съпреживява заедно с него. Изпълнението на Донков впечатлява с палитрата си от настроения и наситени със съдържание смислови паузи. В богата първична партитура от вътрешна несигурност, свенлива, смутена колебливост и едва напъпило самочувствие, Донков илюстрира Лопахин в непрестанно лутане от едно емоционално състояние в друго, чертае градацията на образа до неговата кулминационна точка, намираща изражението си в спонтанен френетичен танц на актьора.

Раневская, в лицето на Мария Каварджикова, следва подобна игрова динамика. Актрисата извежда драматичния образ на помешчицата, прескачайки между две полюсни емоционални състояния – привидно спокойствие и неконтролируема мелодраматичност. Демонстрираща персонажа с престорена живост, високи маниери и гостоприемна приветливост, Каварджикова играе с маските на образа, развързвайки го до тотални нервни сривове, последвани от сръчна, елегантна овладяност. Основен способ за онагледяване на неудобство зад паравана от сдържаност става насиленият преекспониран смях, изпълващ сцената със смущение и неловки мълчания.

Смехът в играта и на двамата водещи актьори – преглътнати гняв и плач, изразена несигурност пред неформулирано щастие, е изведен като лайтмотив в постановката, сякаш поясняващ смисъла на посочения от Чехов комедиен жанр на творбата. В резултат, публиката достига катарзис, встрани от депресивното чувство за неблагоприятна предопределеност на живота, отчайваща безпомощност и космична човешка нищожност. Това прави спектакъла на Азарян, освен смислово издържан и дълбок, поносим и приятен за гледане, лесно достигащ до всички, докосващ и с приятен послевкус.

Има причина Чехов да е един от най-поставяните автори в света и тя се таи в непреходността на творчеството му. Чеховите текстове са общочовешки, без да разказват епични истории, надчовешки, без да създават герои, нечовешки, защото остават безсмъртни. Светът на Чехов не е този на думите, действията и показността, светът на Чехов е подтекстовият, междуредов, неудобно и неловко измълчан и сдържан крясък… за живот. Живот, който Азарян успява да събуди в зрителя, разкривайки пред него края на картините в тесни рамки за дишане и незнайната, но може би съществуваща, свобода на паспартуто.

В дългата тишина на сбогуването, чувам приятелски шепот в ума си: Добре дошъл на този свят. Спокойно, чак утре ще си вчерашен. А дотогава имаш цял един живот… да бъдеш.


[1] Крикор Азарян за театъра в „Умно село”, БНТ, 31.01.2010г.

 

 

ART

НЮАНСИ НА БЯЛО
(„Изкуство” на Ясмина Реза) 

 

„Какво е изкуство?”, в духа на Дерида започваше часовете си учителят ми по изобразително изкуство в гимназията. Мигновено настъпваше пълна тишина. Тогава той настаняваше погледа си върху хоризонта след прозореца и заговаряше на най-различни странични теми, сякаш на себе си, без опити да се обяснява, без необходимост да бъде разбран, нито чут. От момента на говорене до биенето на звънеца, всеки един от присъстващите в класната стая беше свободен да прави, каквото си пожелае. В резултат, помещението оживяваше в многоцветна волна програма от думи, четки, форми и звуци, любопитно заиграващи се едни с други, заедно създаващи светове без рамки, линии и ключове, всемир от разнородни микрокосмоси в едно.

И сега не мога да дам точна дефиниция на „изкуство”, а и не мисля, че е необходимо. В едно съм сигурна – изкуството се случва в онази стая и е много лична работа.

До това заключение ме довежда и френската драматуржка Ясмина Реза, която пише пиесата си „Изкуство” за и към свой приятел. Около заглавната тема, авторката чертае тази за приятелството, щрихира междуличностните и вътрешни човешки отношения и проблеми, нюансира светове, настроения, думи.

         Какво съдържание влага Реза в понятието, озаглавило пиесата й, можем да се опитаме да разберем, изхождайки от езика, през вътрешните си светоусещания, до конкретиката на драматургичния текст.

         В ранните години на 13-и век под art се разбират умения, в резултат от обучение и практика. От гръцки език идва значението за верен, правдив, цялостен, завършен, от арменски – създавам, от немски – способ.

Лев Толстой определя изкуството, като средство за комуникация между хората. Дефиницията му се приближава най-близо до усещането за изкуство в пиесата на Реза.

Персонажи в текста са трима приятели, които сякаш ги свързва единствено времето, което са преживели заедно. За да портретира нагледно персонажите си, отвъд думите, драматуржката отбелязва в ремарките по една картина в дома на всеки. Платната, като нарисувани от Базил Хоуърд, разкриват в дълбочините си основни характеристики на собствениците си. 

Драматургичният конфликт се завърта около новата покупка на Серж – бяло платно на Антриос за 200 000. Картината става обект и повод за разговори и монолози, в които всеки от персонажите изразява мнението си за изкуството, а по този начин – за себе си и взаимоотношенията си.

Марк е краен индивидуалист, той винаги е контра, сам срещу света, традиционалист, не понася и не може да търпи промени. На моменти се държи грубо и собственически, но това се дължи на първичната му природа и, може би, по детски наивистичната му представа за света, хората и връзката им с него самия. Той сякаш споделя мисълта на Екзюпери, че ставаш завинаги отговорен за това, което си опитомил.

Картината в дома на Марк изобразява пейзаж, гледан от прозорец. Сама по себе си, тя подсказва, че персонажът предпочита да гледа света от вътрешно, сигурно пространство, през своите стъкла и рамки. В драматургичното действие Марк продължава да следва тази линия на първосигнален и откровен в думите и действията си човек и приятел. Той не скрива неодобрението си от неоправдано скъпата, по негово мнение, покупка на Серж. Марк описва закупуването на картината като проява на снобария, разкриваща силното желание на Серж да се впише във висшето съвременно общество, да се хареса на новите си изтънчени приятели. Невъздържаното поведение на Марк, изсипващ порой груби обиди срещу приятеля си, са същински изблик на ревност спрямо Серж. Приятелството Марк определя като неразрушима връзка между двама души, напълно достатъчни си един на друг, затова новите интереси на Серж към изкуството го карат да излиза от кожата си. Възприел новата страст на приятеля си, като запълване на празнина във взаимоотношенията им, Марк се чувства недостатъчен, несигурен в себе си, в устоите си, в най-скъпото за него – приятелството.

Платното на Серж е бяло. Поне такова е на пръв поглед. Ценителят, обаче, възприема картината на Антриос като гениално творение на модерното изкуство. В свой коментар той отбелязва, че причината Марк да вижда платното като просто бяло се дължи на нежеланието му да погледне нещата, встрани от собствените си разбирания. Серж е горд с картината си, а оценката на собственика на галерия, който е готов да я откупи за по-висока цена, засилва убеждението му в ценността на творбата.

Серж е модерен човек, държи да е в крак с времето си, част от тенденциите, да се вписва в средата, високата среда.  Влечението му към изкуството, определено от Марк като снобизъм и насилствена поза, Иван отбелязва като дългогодишно и характерно. Серж намира бялото платно за детайлно и емоционално въздействащо. Актът на показване на докосналото го откритие пред приятелите му, е своеобразно разкриване, споделяне на красиво, обогатяващо чувство. Ако за Марк е важно приятелите му да споделят неговото мнение, като единствено правилно, то за Серж с по-голяма важност е споделеността, като разкритие и ключе за евентуална отсрещна реакция. Той е убеден в стойността на картината си, но е заинтересован и от мненията на приятелите си за въздействието на платното у тях, защото възприятията към дадена творба, са ярък израз на вътрешния свят на гледащия.

Иван е най-незабележителният в приятелското трио. Той никога не изразява собствено мнение, винаги се съгласява с някого или мълчи, опитва се да ги сдобрява, да привнася мир. Реакцията на Иван след покупката на Серж  е израз на разбирането му за приятелството и изобщо погледа му върху хората. Той не намира нищо лошо в картината, нито в цената й, стига тя да прави Серж щастлив.

Платното в дома на Иван приятелите му определят като „цапаница”, преди да съобразят, че е рисувано от баща му. Иван е човек на уюта. Той оценява приятелството си със Серж и Марк по-високо от всичко останало в живота. Готов на компромиси, Иван по-често премълчава себе си, за да предотврати или потули спор, кавга, с едничкото стремление да запази взаимоотношенията с приятелите си здрави. Той е зоркият пазител на хармонията между тримата.

Непремерената откровеност на Марк, привидно относно картината, отприщва война с отдавна задържани думи между приятелите. Обладани от ревност, гняв и обида, Марк и Серж разкриват болката си от действията и думите на другия, нападайки, наранявайки го. С примирителните си действия Иван се намесва в спора, който прелива в крайно откриване на персонажите, мненията и ценностите им. Всякакви маски на учтивост, дипломация, тактичност, биват свалени и остава бялото платно, готово да приеме нови форми и цветове.

Необходимо ли е някакво специално ниво на обучение, за да създаваш изкуство, или житейските уроци са напълно достатъчни? Дали творческият процес е също толкова значителен, колкото готовия завършен продукт, или, може би, дори повече? Трябва ли дадено произведение да поражда една и съща тема в съзнанието на наблюдаващите го, за да бъде окачествено като изкуство? Това са част от загатнатите въпроси на Ясмина Реза.

Според Марк изкуството е добре познатото, онова, което харесваш, и за което знаеш, че няма да те изненада, нито ще се промени с времето. Изкуството е всичко, на което си дарил сърцето си, нито повече, ни по-малко, напълно достатъчно е. Иван не се интересува от изкуство, но е способен истински да обикне всичко, което допада на любимите му хора.  

Серж призовава приятелите си да се вгледат добре и да видят реалните неща в монохроматичната картина, нещата, които не се улавят на изкуствена светлина. Като приятелството – не се получава насила, нито наужким. Вече наясно с огорчението на Марк, Серж му позволява да рисува върху бялото платно, с което показва, че и за него приятелството е по-ценно от която и да било картина.

Истината е, че не зная как свършва пиесата на Реза. Някой е откъснал последните страници, за да ги запази, вместо доказателство, или да ги изгори, защото много е боляло, а може би се намесило и времето. Харесва ми да вярвам, че не съществуват случайности. Приемам липсващите страници като символ на абстракцията в текста, но отвъд думите, където всеки сам избира своя край и път до него.

Колкото до изкуството, като възможна точка от хоризонта, при всеки досег с него, съществото ми се озовава пак в онази необятна класна стая. Там, където всичко съществува паралелно, и е въпрос на избор какво ще видиш и чуеш.

Текстът на Ясмина Реза (п)оставя след себе си бяло платно с въпросителни във всеки един от нас. За изкуството, за изкуството на общуването, за изкуството на приятелството, за изкуството като обобщителна метафора за човешкия свят – нюансиран, субективен, бял. Върху бяло се рисува най-добре, а и флумастрите не се отмиват трудно, но колкото и да чертаеш по чуждите платна, остава вечна истината на приятелството, дори наопаки, същественото е невидимо, невидимото е същественото.

 

How much?


Последните ми неща тук стоят в „чернови“, виждам червена точка пред себе си, на 2 съм и се уча да говоря, на 4 се мъча да слушам, на 6 „планирам“ е непозната дума, 10 и вземам решения, на 12 съм вече момиче и преставам да играя, на 13 не вярвам в себе си, до 17 не се побирам, после се запознаваме, създаваме свят, пазим се, не се губим, на 20 гледам назад и опитвам да го проектирам на върха на пътеката, боде, пука се, издиша в маранята, крие се в мъглявина, жумя. Дали винаги някой ни търси?