Zzyzx Rd.

КОГАТО РОЗАТА НЕ Е ТОЧНО РОЗА

„A rose is a rose is a rose is a rose” / Гъртруд Стайн

Откъде ще се знае кога ще се събудиш точно, пита един от персонажите в „Приятнострашно” на Яна Борисова, когато в живота (така сме приели да го наричаме), големите неща се случват непредвидено, можем да добавим. Първобитното вярване в магията на словото е изконният ти спасител. Както древните народи не са изричали имената на злото, за да не се материализира то пред очите им, така персонажите на Яна Борисова, все по-често избират да мълчат. Понякога от страх, друг път от съображение и изкривени човешки разбирания за добрина, в изблик на измислена добронамереност.

В текста си авторката говори за чупливостта на вътрешния ни свят, за крехкостта му. За богатството му и силата на въображението, преливащо дори в самозаблуда, като единствен фиксатор на своя, удобна , възможно най-защитена действителност.

Събирател на действието Борисова прави градината на Фани, макет за парк, неясно какъв, поради постоянните промени, които героинята внася в него. Асоциациативната пътечка ни повежда през Райската градина. Подобно Ева, изкушаваща Адам с греховна ябълка, Фани привлича обвързания с най-добрата й приятелка Филип. Детската градина, където всичко е на игра, плановете винаги са големи и, разбира се – напълно изпълними, и каквото и да направиш и/ли кажеш – може да мине на шегa, със сигурност съдържа доза несериозност. Такива са отношенията на Фани с брата на Филип – Виктор. Градската градина, която те скрива от шума на бързия полис и внася така отдалеченото спокойствие и за кратко можеш да дишаш. Или дзен градинката, мястото за медитиране, с едничката му цел да успокои ума и да го задържи на едно място.

Градината на Фани е нейният микрокосмос. Вътрешният й свят, който тя се опитва да материализира, за да го види, пипне, помирише, за да не е просто една измислица, за да го има и да го помни. Градината е умалена проекция на една идеална среда. Идеална като намерение, идеална като замисъл, идеална като всяка бленувана нереалност и също като нея – неосъществима.

Условно в градината си Фани среща света. Мястото (доколкото е териториално обособено) става ареал на хората, с които общува. Хора, отличаващи се един от друг, дори хора, с отявлена непоносимост помежду си. Топосът, където съществува Фани, животът в нея и обратното – проявленията й в него. В градината Фани посреща приятелката си Соня, приютява Виктор, съживява Филип. Също като съзнанието, в градината Фани внася ред, точно като подсъзнанието и емоционалната рефлективност – гледните точки се реят в безкрайното пространство на възможностите.

В „Приятнострашно” градината става и синоним на мечта. На мечта, в смисъла й на магнитна спойка в живота на хората. Споделената идея за нещо, което да бъде създадено, самият процес на създаването – те сливат човешките пътеки.

Това е причината Виктор да се влюби във Фани. По-точно да се помисли за влюбен в нея. Силата на една велика идея задрасква безцелността и безпредметното съществувание, тя носи смисъл. Това е ценното, което открива за себе си и Филип. Възможността да посади нещо, да остави свой, въобще някакъв отпечатък върху света, пък бил той и бутафорно дърво в нереализуем макет.

Яна Борисова ни напомня, че взаимоотношенията между хората, независимо приятелство или любов, имат нужда от поддръжка. Точно както собствените ни градини се нуждаят от внимание и грижа, така и общите, в които виреем.

Авторката говори за самотата, фиктивната самодостатъчност и лукавия вятър, който разлиства страниците, тъкмо когато, свикнал с ритъма, си се увлякъл в съдържанието, летивното гориво привършва и ти предстои задължителното време на земята.

В текста неизменна роля има и музиката. Музиката, като условие за себеизразяване, като настройка на душата, като своеобразна човешка партитура.
С изображения емоционалната рефлексия на различните персонажи, душевни отклици под магическата сила на музиката, Борисова умело разделя сцените в пиесата. Тук, насаме, персонажите се откриват. Страхове, желания, огради. Личният свят е почти реален, можеш да го сбъркаш с истински. Но микстурата ни на дух с материя те кара да усещаш дебнещите зверове наоколо, както и да приемаш за нормално присъствието им.

„Приятнострашно” е химн на модерния земен човек, за когото копнежът по красивото е наречен самозаблуда, а самото то – илюзия, химера. „Не се безпокой. Великите неща се случват, ако ще се случат. Случват се.”, уверява ни един от персонажите в пиесата. Е, тук страшното надмогва приятното и го лишава от сбъдване.

Изчегъртано под ноктите


срамувах се от имената на черниците
гледах все по-често в краката
цедях милителните
не остана живо котенце

някой зае колелото ми
за три или четири кибритени клечки
късно за хората
не ми се прибираше
дядо облече прозорците в клетки
излъгани спряха да гледат света

след това се научих да сричам
обувките ми покараха връзки
не ги настъпвай
не в калта

оттогава стоя на червено
срещу мен се люлее просторът
преструвам се, че петната ме викат
червената точка на бялата рокля
и полетата, щамповани с ягоди
и юнак без рана не може
и костилките не са за ядене

аз ще играя, само кажи правилата

няма да излизам
няма да излизам
няма да излизам
няма я
ще ти се обадя
няма да изляза
не
не мога

след тези дни водата започна да струва
ключовете болезнено натежаха и белязаха шията
вратите родиха ключалки, за които се грижеха
и спряха да връщат бонбони и дъвки с хляба

това беше началото на
това беше началото на
това беше
началото
на
началото на това беше
беше началото на това
това началото беше на
на това беше началото
началото беше това на
на началото това беше
беше на началото това
това беше началото на

първия ден след ваканцията.