a (w)hole – new world


Днес разбрах защо къщичките в приказките са от сладкиши.
Малко след като си дадох сметка, че цял живот ще съм бездомна.
И нямам сили за каквото и да е, защото май е все едно.
Защо съм прочела толкова много приказки и знам всички филмчета на Дисни наизуст?
Хората, с които мога да създавам светове, са прекалено далеч, териториално и във времето.
А просяците бяха принцове…

I can show you the world
Shining, shimmering, splendid
Tell me, princess, now when did
You last let your heart decide? – не мога да си спомня вече…

I can open your eyes
Take you wonder by wonder
Over, sideways and under
On a magic carpet ride – ама без трикове(евтини или скъпи)?

A whole new world
A new fantastic point of view
No one to tell us no – (замечтава се:Д)
Or where to go
Or say we’re only dreaming – )))

A whole new world
A dazzling place I never knew
But when I’m way up here
It’s crystal clear
That now I’m in a whole new world with you
Now I’m in a whole new world with you

Unbelievable sights
Indescribable feeling
Soaring, tumbling, freewheeling
Through an endless diamond sky

A whole new world
Don’t you dare close your eyes – или да не ги отварям?
A hundred thousand things to see
Hold your breath – it gets better
I’m like a shooting star
I’ve come so far
I can’t go back to where I used to be

A whole new world
Every turn a surprise
With new horizons to pursue
Every moment red-letter
I’ll chase them anywhere
There’s time to spare – въобще защо има часовници?
Let me share this whole new world with you

A whole new world
That’s where we’ll be
A thrilling chase – блъскащи колички?
A wondrous place – да, явно говорим за лунапарк
For you and me – или любовно сънуване)

К. ми предложи да се оженим. Да ми е честито:Д

Let’s get married


:Д<3

благодаря на Б. за видеото!

Черни точки, пунктири и стрелкички за нов ред

В моменти като този съм новородена.
Обичам да пиша по изречение на ред, макар хора, които не харесвам, да го правят.
Дишаме, знаеш.
Между втора и трета сцена на „Когато гръм удари“, си говорим с ехото.
Москов, Свилен, Абаджиева…
Кога хората угасват.
Как гасне човек.
Свършва ли се.
Ясен ли си става.
или
просто
му се доспива
и
ляга.
Точки са, точки, да.
Защо не мога да обичам хората?
Освен отдалече.
Защо не искам да продавам театър?
А плащам, да ме учат да го правя.
Защо си гъчкам думите в стайчета?
Как гъмжат и се настъпват горе.
Тази седмица ми е на Яворов.
Г-жата по литература в гимназията по едно време ме мразеше.
Накрая каза, че съм влюбена в Него.
Валя. Нещо шумно издъхна тогава. Отсъствах.
Аз вярвам, има феи. И глупости на търкалета.
Последните книжки в библиотеката ми са животи.
Кога започнахме да пишем за себе си.
Кога започнахме да се пишем.
Кога започнахме да…
Кога започнахме.
Контрольорите ме свалят от живота. Слизам.
Ще ходя пеш. И боса.
Искам Силвия Чолева да ми преподава.
Живот.
И да не ме спира, когато ми се говори.
Сега съм баба.
Която ще допише детската си пиеса.
А този текст умря.
Да е жив и здрав.

//по криво-или-по-вероятно-недо-разбрания ББ(пхах) – музиката:
Остава – Парите (пуснете си я, че клипове няма)
Амин! Cut!

Zzyzx Rd.

КОГАТО РОЗАТА НЕ Е ТОЧНО РОЗА

„A rose is a rose is a rose is a rose” / Гъртруд Стайн

Откъде ще се знае кога ще се събудиш точно, пита един от персонажите в „Приятнострашно” на Яна Борисова, когато в живота (така сме приели да го наричаме), големите неща се случват непредвидено, можем да добавим. Първобитното вярване в магията на словото е изконният ти спасител. Както древните народи не са изричали имената на злото, за да не се материализира то пред очите им, така персонажите на Яна Борисова, все по-често избират да мълчат. Понякога от страх, друг път от съображение и изкривени човешки разбирания за добрина, в изблик на измислена добронамереност.

В текста си авторката говори за чупливостта на вътрешния ни свят, за крехкостта му. За богатството му и силата на въображението, преливащо дори в самозаблуда, като единствен фиксатор на своя, удобна , възможно най-защитена действителност.

Събирател на действието Борисова прави градината на Фани, макет за парк, неясно какъв, поради постоянните промени, които героинята внася в него. Асоциациативната пътечка ни повежда през Райската градина. Подобно Ева, изкушаваща Адам с греховна ябълка, Фани привлича обвързания с най-добрата й приятелка Филип. Детската градина, където всичко е на игра, плановете винаги са големи и, разбира се – напълно изпълними, и каквото и да направиш и/ли кажеш – може да мине на шегa, със сигурност съдържа доза несериозност. Такива са отношенията на Фани с брата на Филип – Виктор. Градската градина, която те скрива от шума на бързия полис и внася така отдалеченото спокойствие и за кратко можеш да дишаш. Или дзен градинката, мястото за медитиране, с едничката му цел да успокои ума и да го задържи на едно място.

Градината на Фани е нейният микрокосмос. Вътрешният й свят, който тя се опитва да материализира, за да го види, пипне, помирише, за да не е просто една измислица, за да го има и да го помни. Градината е умалена проекция на една идеална среда. Идеална като намерение, идеална като замисъл, идеална като всяка бленувана нереалност и също като нея – неосъществима.

Условно в градината си Фани среща света. Мястото (доколкото е териториално обособено) става ареал на хората, с които общува. Хора, отличаващи се един от друг, дори хора, с отявлена непоносимост помежду си. Топосът, където съществува Фани, животът в нея и обратното – проявленията й в него. В градината Фани посреща приятелката си Соня, приютява Виктор, съживява Филип. Също като съзнанието, в градината Фани внася ред, точно като подсъзнанието и емоционалната рефлективност – гледните точки се реят в безкрайното пространство на възможностите.

В „Приятнострашно” градината става и синоним на мечта. На мечта, в смисъла й на магнитна спойка в живота на хората. Споделената идея за нещо, което да бъде създадено, самият процес на създаването – те сливат човешките пътеки.

Това е причината Виктор да се влюби във Фани. По-точно да се помисли за влюбен в нея. Силата на една велика идея задрасква безцелността и безпредметното съществувание, тя носи смисъл. Това е ценното, което открива за себе си и Филип. Възможността да посади нещо, да остави свой, въобще някакъв отпечатък върху света, пък бил той и бутафорно дърво в нереализуем макет.

Яна Борисова ни напомня, че взаимоотношенията между хората, независимо приятелство или любов, имат нужда от поддръжка. Точно както собствените ни градини се нуждаят от внимание и грижа, така и общите, в които виреем.

Авторката говори за самотата, фиктивната самодостатъчност и лукавия вятър, който разлиства страниците, тъкмо когато, свикнал с ритъма, си се увлякъл в съдържанието, летивното гориво привършва и ти предстои задължителното време на земята.

В текста неизменна роля има и музиката. Музиката, като условие за себеизразяване, като настройка на душата, като своеобразна човешка партитура.
С изображения емоционалната рефлексия на различните персонажи, душевни отклици под магическата сила на музиката, Борисова умело разделя сцените в пиесата. Тук, насаме, персонажите се откриват. Страхове, желания, огради. Личният свят е почти реален, можеш да го сбъркаш с истински. Но микстурата ни на дух с материя те кара да усещаш дебнещите зверове наоколо, както и да приемаш за нормално присъствието им.

„Приятнострашно” е химн на модерния земен човек, за когото копнежът по красивото е наречен самозаблуда, а самото то – илюзия, химера. „Не се безпокой. Великите неща се случват, ако ще се случат. Случват се.”, уверява ни един от персонажите в пиесата. Е, тук страшното надмогва приятното и го лишава от сбъдване.

Изчегъртано под ноктите


срамувах се от имената на черниците
гледах все по-често в краката
цедях милителните
не остана живо котенце

някой зае колелото ми
за три или четири кибритени клечки
късно за хората
не ми се прибираше
дядо облече прозорците в клетки
излъгани спряха да гледат света

след това се научих да сричам
обувките ми покараха връзки
не ги настъпвай
не в калта

оттогава стоя на червено
срещу мен се люлее просторът
преструвам се, че петната ме викат
червената точка на бялата рокля
и полетата, щамповани с ягоди
и юнак без рана не може
и костилките не са за ядене

аз ще играя, само кажи правилата

няма да излизам
няма да излизам
няма да излизам
няма я
ще ти се обадя
няма да изляза
не
не мога

след тези дни водата започна да струва
ключовете болезнено натежаха и белязаха шията
вратите родиха ключалки, за които се грижеха
и спряха да връщат бонбони и дъвки с хляба

това беше началото на
това беше началото на
това беше
началото
на
началото на това беше
беше началото на това
това началото беше на
на това беше началото
началото беше това на
на началото това беше
беше на началото това
това беше началото на

първия ден след ваканцията.

With arms outstretched


<3

//…

Do what you wish

свободна (колко да е свободна) интерпретация на тема Auryn, или Златин, или какво-значение-има-как-наричаме-нещо

 след критична анкета не боядисахме розите в червено

//заради снега, бълхите и уютния мързел не прилича на нищо; да им е простено:Д

 приемам предложения за soundtrack, временно ще сложа:

Риби

люспите, останали за послепис
ударните под яката
утаените на дъното стрелки
са последното си ястие
делят се със остатък

устните ни се докосват
жадни, милващи ръба на чашата
очите свличат се и ни солят
кипящата вода е само наша

късмета или залъка
избирай
ти беше, аз бях
заседна ми в завоите на тялото
прости ми
летеше, летях

сега изтичаме с главите лук
морим и давим се с пипера
огнедишаме прегракнали напук
събуждаме се да закусим на вечеря

и сити, пресяли се на люспи тук
пак дъвчем си езиците до кърваво
открили, че и солта ни става за памук
не сме нито последни, нито първите.

Вместо пожелание

С теб мога да мълча за светове, луни (ще ги измисляме, ще има), да си чертая карти, които да ни губят, но да ги следваме творчески. Измислила съм те в широка рокля, балерина под диезите на вятъра, държиш я, да не литне, да не литнеш. Понякога трябва. Не трябва, налага се, другите подобни, безподобни думи,  просто е хубаво. Да, за хубаво е! С теб мога да гледам Бертолучи и кафе, кафе и Бертолучи. И сънищата да ревнуват. Някой въздъхна, че няма сродни души. Избирам си да се душа по влакове и пловдици и да умирам, когато тръгването вече не значи прибиране. Ако имах дневник, името ти щеше да е подчертано с цветна химикалка. Ако драсках по дърветата и пейките за спомен, о, да, щеше да те има. Когато някой значи, чакането не е точно зима. Когато те няма, всъщност те има. И всичко добива смисъл. Обичам те!

Греби и вярвай! Шепи и мечти… и точен ветропоказател!))

blablablablablablabla

eros is eros is eros is eros…

rose is a rose is a rose is a rose
а тя никак не обича рози
киселината й е опак буквализъм
познава азбуката а не може да я казва

//Дават „Убийство по учебник“, а Райън е един от най-добрите актъори, които съм виждала. По дяволите!

Пролет

Изхвърлената кърпичка в пералнята
увисналите листи на простора
съсирените езера и млякото
в фонтаните кристалните кълбета
тежащи на ухото и мъгливата
закуска слепва пръстите преглъщаш.

//Уморих се да слушам струнното адажио на Барбър, затова се наказвам с него.

‘се зони

мерим си животите в лета
а смъртите, изгнилото – във зими
всеки път боли след полета
иначе земята за какво ни е, кажи ми

поспри, не късай живите цветя
преди да свържеш пътешественика
……………………………………с корена
и две, и три, и сто лета
зимата остава млада, гола, непокорна.

//Стриндберг ме кара да се чувствам зле. Днес съм особено стара.