Cap!

за
МАЛКА ПИЕСА ЗА ДЕТСКА СТАЯ

„Това се случва в едно ментално, духовно и чувствено пространство, което не е реално, но понякога ти се струва, че истинският ти живот е именно там… Място, което имаш право да обитаваш.”, казва Галин Стоев в интервю за в. „Капитал” по повод пиесата на Яна Борисова. Какво представлява детската стая? Какво е значението й? Какво сме оставили там и какво може да ни накара да се върнем обратно в нея?

Детската стая е първото убежище, малката цветна крепост, с миризма на мляко и цвят на бонбони, в която е събран целият ти път, преди да стигнеш тук. В детската стая отваряш очи, откриваш света за първи, втори, трети път, отново и отново, всеки път отначало, проглеждаш. Там се учиш да четеш и пишеш, да различаваш добро от лошо. Там рисуваш, насън, наяве, мечтаеш за приключения и срещи с чудати същества, битки с пирати, карти на заровени богатства, какъв искаш да станеш като пораснеш… В детската стая няма вещи, там всички неща са съкровища, а всички съкровища – неща. Детската стая е олтар на въображението, мечтите и осъществимите желания, детската стая е като майката, тя винаги е там за теб, пази те и те обича.

Сепаре в заведението на Лора… Това място е забранено за случайни посетители, въвеждат ни в пиесата първите ремарки. То е неприкосновена, лична, тайна обител, в която съществуват персонажите на Жана, Лора, Филип и Додо – четирима приятели от училище, които се събират тук веднъж месечно, в петък, за да играят Играта. Каква е играта и как точно се играе не става ясно, а и не е от особена важност за нас. Класическото определение на Хьойзинха я описва отлично: играта е действие или занимание, извършвано доброволно, ограничено във времето и пространството, изискващо спазването на доброволно приети, задължителни правила, които по своята същност са самоцелни и придружени от чувство на напрежение и радост, от съзнание за „нещо различно” от „всекидневния живот”. Срещите в петък са ритуал, всеки носи нов карнавален костюм, играят, снимат се, танцуват. Всяка година, всеки месец, в петък. Толкова. Единственото условие към играчите е да не ги пропускат. Какво би станало, ако пропуснат веднъж, те не знаят, затова не го правят, не им се рискува, защото винаги има един първи петък, след който вече няма да бъде забранено.(отсъствието, да те няма) А както казва Филип за Играта, това, че е „със сигурност”, я прави с огромна стойност.

 
Игровият процес е своеобразна реанимация за персонажите. Измислили Играта като на игра в детството, за тях тя е като кутия за спомени. Докато играят, те разглеждат снимки, стари снимки, на които всички се усмихват, красиви снимки, от преди, преди животът да ги застигне с неподозирана сила и да ги събори на земята. Играенето е необходимата профилактика, жизненото зареждане с живот, единственият им начин да запазят детето в себе си будно възможно по-дълго. 

Действието в пиесата е ситуирано в нашия съвременен, модерен свят. Персонажите са професионално реализирани, социално успели хора – писател, собственик на заведение, адвокат и актьор. На пръв прочит съвсем обикновени хора, които срещаме всеки ден по улиците на града. Само на пръв прочит.

Езикът, който Яна Борисова използва/избира за героите си, е този от приказките. Където можеш да се обръщаш към приятел с „малка прекрасна фея”, репортерът е „един човек с микрофон”, а най-важният въпрос е „какво най-много обичаш на света”. Малката стая е топос, в който избуява фантазията, където въображението с такова майсторство рисува свят, така изящен, че ти се струва по-жив от реалната действителност. А Жана, Лора, Филип и Додо се опитват да бъдат деца – свободни, чисти, откровени. Поне в петък, в малката стая.

 
Животът навън, същинската игра, за която има милион писани и неписани правила, но упътване липсва. Времето извън стаята влияе на персонажите. На Додо вече не му се нрави Играта да е единственото сигурно нещо в живота му и тук възниква конфликтът. Вън Додо е срещнал Сара, много по-различна от него, сериозна. Тя е проявила желание за брак, той й е предложил и сега подготвят сватбата. Сара е външният фактор, който се появява изневиделица и започва да „мъти водите” на играчите. Свикнали, израснали, сраснали един с друг, те се противят на всякакви промени. Страхът от калното дълбоко на живота, страхът от непознатото и новото, другото, е затворил приятелите един в друг, всеки в себе си. По отделно несамодостатъчни си, заедно сформират общество, нещо твърдо и сигурно, върху което да се облягат при нужда, но толкова крехко и неустойчиво, подобно човешка пирамида, че и най-лекият вятър у някого сгромолясва с трясък края. Приятелство.

Ерих Кестнер казва, че „човек е само онзи, който остава дете, дори когато порасне.” В този смисъл Жана, Лора, Филип и Додо дори с годините не са се отказали от опитите си да запазят човешкото в себе си. Макар светът да ги е променил, те упорито продължават да играят. Връщането в стаята става все по-трудно, възрастните нямат време(за губене), те са заети, сериозни, занимават се с важни неща. Възрастните са се пригодили да живеят навън, да наричат мечтите си цели, да затварят дните си в графици, да плануват края на всяко приключение, да не предусещат, да не си представят, да знаят. И, разбира се, времето е заключило спомена за детската стая нейде на тъмно, а играта е неразбираемо блясъче в прашните снимки. Това порастване отлагат персонажите на Яна Борисова. В Додо е успяла да се промъкне сянката на съмнението, той се е докоснал до външния свят, видял е, че не е толкова страшен, почти е станал част от него. „Трябва да вляза в човешки образ все някога, нали?” Езикът му се променя, представата за какво трябва да представлява животът, какъв трябва да е неговият образ в него, за задачите, с които трябва да се занимае. За него е ясно едно, ще опита да се откаже от Играта и да влезе в живота.

Ако потърсим значение в името на персонажа, асоциацията с птицата Додо би била, освен удобна, и уместна. „Додо е един от най-ранните примери на животно, изчезнало поради действията на хората и по тази причина е често използван символ на изтребването на видовете.” В „Малка пиеса за детска стая” едно дете избира да порасне, а „порастването значи да забравиш”, както пише Бари в „Питър Пан”. Да си тръгнеш от мястото, където всеки прави каквото си иска, да заключиш детската стая. Никак не е лесно, но сигурността, че някой остава в нея, да я чисти и пази, че ще е там, ако някога решиш да върнеш, помага.

„Малка пиеса за детска стая” е текст за порастването и играта ни на криеница с него. За страха от света навън и промените, които носи вътре. За скъпоценността на малките неща и инак простичката думичка „приятел”, която значи свят, убежище и обич, завинаги, там някъде, в детската стая, където те пази и чака да се прибереш на топло.


Днес си харесвам текста.)

Advertisements

One thought on “Cap!

  1. cap! Има го и любимият ми топос, и „трябва“, и „сериозен“… и текстът от теб :) И аз харесвам днешния ти текст!

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s