48км/ч*

/”Гълъбът” на Шпатова/

Ако животът ти бе побран в книга със 72 страници, с все празните пространства между сцените и бележките под линия, щеше да предъвкваш четенето им с години, зная. Държейки „Гълъбът” в ръце за първи път си мислиш „Какво толкова може да е побрала тази миниатюрна книжка, дръзваща да нарича себе си роман?”. Помпозният отзив на задната корица отблъсква, вместо да събужда любопитството ти. Анотацията провокира дълга и шумна прозявка. Жонатан е скучен, саможив, страдалец. Той е като гласа във високоговорителите на гарите, шуми си сам за себе си, там е, чуваш го, не го разбираш, не се и опитваш, но прекрасно знаеш какво (ти) казва. Не говори на теб, само на себе си. Като всички хора.

Текстът на Зюскинд е само повод, удобна причина, за поредния експеримент на Десислава Шпатова. Режисьорката не рови за истории и неизречени думи в „Гълъбът”, тя създава един паралелен свят, антипод на Жонатановия, подвижен, жизнен, жив, и ги сблъсква на сцената.
Полето на действие на спектакъла Венелин Шурелов е решил като черно-бяла кухня.  Черно-бяла като живота, черно-бяла като света, черно-бяла като човека отвътре-навън, от начало и край. Кухня, където (се) забъркваме, цапаме, опитваме и мием, всеки ден – ново начало. В тази кухня се вихри безмълвната Снежина Петрова, докато Владо Пенев ентусиазирано разказва историята за Жонатан. Надянал белите си ръкавици придава усещането за стерилност, примесено с тайнствеността на магьосничеството и въображаемата реалност на мим. Виртуоз, който свири цял живот една и съща вариация на съществуване, но държи, има  нужда да разкаже историята си докрай, да я изживее отново, сякаш само тя му се е случила. А Тя (Снежина Петрова) – другата, същата, тя мълчи, тя се движи, танцува, готви, празнува, смее се, плаче.

– Искам да ти кажа. Искам да се разкажа на теб. Чуй ме! Моля те, чуй ме! – сякаш отчаяно крещи в магнетофона Той.
– Остави. Живее ми се сега. Действай. Не говори. Думите не хранят. – недвусмислено му показва.

За мегахерците на всяко дишащо човешко същество, за едночестотните ни скали на приемане, за желанието да се прелееш някому и невъзможността, поради тесните затворени пространства. Разбрах, че не мога без хора. Срещите, осъществени единствено в тишината, споделеното мълчание на две крещящи птици, които заедно не могат да летят, а сами – се страхуват от другите, почти толкова, колкото от себе си. Общуването е на четири очи, които не гледат едни в други, разбирането – на две усти, които не говорят. Честотата на тишината е последната станция на споделеност.

Смисъл няма. Не е сготвен. Подобно текстовете на Зюскинд, спектакълът на Шпатова не поднася смлени думи, не ти подава чаша истина и чиния с формулирани послания, той мълчи, шава, мирише.
„Ароматите имат способността да убеждават по-силно от думите, външността, емоциите и волята/желанията. Настойчивата сила на миризмата не може да се отстрани, тя влиза в нас, като дъх в дробовете ни, изпълва ни, напоява ни, насища. Няма лек за това.”(„Парфюмът”)
Ухае на… ухае… ухае на топло. Гладен ли си? За какво си гладен? По-голяма стая? Прозорец? Спокойствие? Себе си? Какво ще ядем – надежди или страховете си? Цял живот се готвим. Какви ще бъдем след вечерята?

Гълъбът, разправят, носел мир,
вещаел текстове при идване,
окото му причало на точка,
а го използвали за пращане на
                                                запетаи.

„Гълъбът” в Народния не е на Зюскинд, „Гълъбът” е черно-бялата поезия на Шпатова, която няма нужда да си служи с думите, но те сами летят от нея. Вкусно е, дразни кората и кора, нагарча и пари, така си говори.

*средната скорост на питомен гълъб в полет