48км/ч*

/”Гълъбът” на Шпатова/

Ако животът ти бе побран в книга със 72 страници, с все празните пространства между сцените и бележките под линия, щеше да предъвкваш четенето им с години, зная. Държейки „Гълъбът” в ръце за първи път си мислиш „Какво толкова може да е побрала тази миниатюрна книжка, дръзваща да нарича себе си роман?”. Помпозният отзив на задната корица отблъсква, вместо да събужда любопитството ти. Анотацията провокира дълга и шумна прозявка. Жонатан е скучен, саможив, страдалец. Той е като гласа във високоговорителите на гарите, шуми си сам за себе си, там е, чуваш го, не го разбираш, не се и опитваш, но прекрасно знаеш какво (ти) казва. Не говори на теб, само на себе си. Като всички хора.

Текстът на Зюскинд е само повод, удобна причина, за поредния експеримент на Десислава Шпатова. Режисьорката не рови за истории и неизречени думи в „Гълъбът”, тя създава един паралелен свят, антипод на Жонатановия, подвижен, жизнен, жив, и ги сблъсква на сцената.
Полето на действие на спектакъла Венелин Шурелов е решил като черно-бяла кухня.  Черно-бяла като живота, черно-бяла като света, черно-бяла като човека отвътре-навън, от начало и край. Кухня, където (се) забъркваме, цапаме, опитваме и мием, всеки ден – ново начало. В тази кухня се вихри безмълвната Снежина Петрова, докато Владо Пенев ентусиазирано разказва историята за Жонатан. Надянал белите си ръкавици придава усещането за стерилност, примесено с тайнствеността на магьосничеството и въображаемата реалност на мим. Виртуоз, който свири цял живот една и съща вариация на съществуване, но държи, има  нужда да разкаже историята си докрай, да я изживее отново, сякаш само тя му се е случила. А Тя (Снежина Петрова) – другата, същата, тя мълчи, тя се движи, танцува, готви, празнува, смее се, плаче.

– Искам да ти кажа. Искам да се разкажа на теб. Чуй ме! Моля те, чуй ме! – сякаш отчаяно крещи в магнетофона Той.
– Остави. Живее ми се сега. Действай. Не говори. Думите не хранят. – недвусмислено му показва.

За мегахерците на всяко дишащо човешко същество, за едночестотните ни скали на приемане, за желанието да се прелееш някому и невъзможността, поради тесните затворени пространства. Разбрах, че не мога без хора. Срещите, осъществени единствено в тишината, споделеното мълчание на две крещящи птици, които заедно не могат да летят, а сами – се страхуват от другите, почти толкова, колкото от себе си. Общуването е на четири очи, които не гледат едни в други, разбирането – на две усти, които не говорят. Честотата на тишината е последната станция на споделеност.

Смисъл няма. Не е сготвен. Подобно текстовете на Зюскинд, спектакълът на Шпатова не поднася смлени думи, не ти подава чаша истина и чиния с формулирани послания, той мълчи, шава, мирише.
„Ароматите имат способността да убеждават по-силно от думите, външността, емоциите и волята/желанията. Настойчивата сила на миризмата не може да се отстрани, тя влиза в нас, като дъх в дробовете ни, изпълва ни, напоява ни, насища. Няма лек за това.”(„Парфюмът”)
Ухае на… ухае… ухае на топло. Гладен ли си? За какво си гладен? По-голяма стая? Прозорец? Спокойствие? Себе си? Какво ще ядем – надежди или страховете си? Цял живот се готвим. Какви ще бъдем след вечерята?

Гълъбът, разправят, носел мир,
вещаел текстове при идване,
окото му причало на точка,
а го използвали за пращане на
                                                запетаи.

„Гълъбът” в Народния не е на Зюскинд, „Гълъбът” е черно-бялата поезия на Шпатова, която няма нужда да си служи с думите, но те сами летят от нея. Вкусно е, дразни кората и кора, нагарча и пари, така си говори.

*средната скорост на питомен гълъб в полет

Advertisements

7 thoughts on “48км/ч*

  1. от известно време се опитвам да напиша коментар, който да изразява емоциите, които този текст предизвика, но думите не успяват да изрисуват достатъчно убедителна картина. затова пиша нещо скучно с надеждата идеята за възхищението и едва забележимата усмивка, изразяваща радостта от нещо красиво по много интимен начин, да бъдат прозрени зад посредтвената обвивка….

    Like

  2. пишеш прекрасно, но недостъпно до обикновения човек.а ние сме болшинството… докосни мен, просто човекът! обичам те!

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s