Нахвърляно над линия

С живота си играем на криеница. Аз го гоня, той ми бяга. И обратното. По друг начин ли се наричаше играта? Все едно е.
Търся в театъра. Винаги идвам по-рано, дори когато закъснявам. Кисна пред входа. Хората са много, прекалено много, шумни, тихи, натрапчиви, невидими, там са. Там са. И аз, и те. Дишаме си въздуха. Мислите ни се бутат, търсят си място, а на столчетата са се свили страховете на четните, настроенията ги разделят. Странно е… Странно е как ми треперят краката, между глезените и пръстите. Сякаш пърхат, ще литнат. Без „сякаш”, летя. Летя над фугите, под чужди стрехи, спомени и глъчка. Падам, не владея приземяването. Усещането е подобно на задоволство, моментално преминаващо в отчаяние. Като над празна купичка крем-карамел.
Напоследък все чакам. Някого, нещо, условията са едни – аз стоя/седя/нещо-средно-между-двете и очаквам, често не дочаквам. Нетърпелива съм. Не вярвам. Никога не съм вярвала, всъщност. Измислям си. Измислям си истории по картинки, които сама рисувам, после сама материализирам, а когато сетне изляза от картината, за да я погледна по-добре, виждам, че е празна. Театърът без публика е само репетиция.
Нищо не е истинско. Само ти познаваш себе си. И всички говорим, мислим и чувстваме на различни езици. Трябва ли да смениш своя с чужд, за да разбираш? 1+1=1*, ново, друго 1, неделимо(освен на себе си).


*1 ябълка + 1 круша = 1 ябълка и 1 круша

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s