48км/ч*

/”Гълъбът” на Шпатова/

Ако животът ти бе побран в книга със 72 страници, с все празните пространства между сцените и бележките под линия, щеше да предъвкваш четенето им с години, зная. Държейки „Гълъбът” в ръце за първи път си мислиш „Какво толкова може да е побрала тази миниатюрна книжка, дръзваща да нарича себе си роман?”. Помпозният отзив на задната корица отблъсква, вместо да събужда любопитството ти. Анотацията провокира дълга и шумна прозявка. Жонатан е скучен, саможив, страдалец. Той е като гласа във високоговорителите на гарите, шуми си сам за себе си, там е, чуваш го, не го разбираш, не се и опитваш, но прекрасно знаеш какво (ти) казва. Не говори на теб, само на себе си. Като всички хора.

Текстът на Зюскинд е само повод, удобна причина, за поредния експеримент на Десислава Шпатова. Режисьорката не рови за истории и неизречени думи в „Гълъбът”, тя създава един паралелен свят, антипод на Жонатановия, подвижен, жизнен, жив, и ги сблъсква на сцената.
Полето на действие на спектакъла Венелин Шурелов е решил като черно-бяла кухня.  Черно-бяла като живота, черно-бяла като света, черно-бяла като човека отвътре-навън, от начало и край. Кухня, където (се) забъркваме, цапаме, опитваме и мием, всеки ден – ново начало. В тази кухня се вихри безмълвната Снежина Петрова, докато Владо Пенев ентусиазирано разказва историята за Жонатан. Надянал белите си ръкавици придава усещането за стерилност, примесено с тайнствеността на магьосничеството и въображаемата реалност на мим. Виртуоз, който свири цял живот една и съща вариация на съществуване, но държи, има  нужда да разкаже историята си докрай, да я изживее отново, сякаш само тя му се е случила. А Тя (Снежина Петрова) – другата, същата, тя мълчи, тя се движи, танцува, готви, празнува, смее се, плаче.

– Искам да ти кажа. Искам да се разкажа на теб. Чуй ме! Моля те, чуй ме! – сякаш отчаяно крещи в магнетофона Той.
– Остави. Живее ми се сега. Действай. Не говори. Думите не хранят. – недвусмислено му показва.

За мегахерците на всяко дишащо човешко същество, за едночестотните ни скали на приемане, за желанието да се прелееш някому и невъзможността, поради тесните затворени пространства. Разбрах, че не мога без хора. Срещите, осъществени единствено в тишината, споделеното мълчание на две крещящи птици, които заедно не могат да летят, а сами – се страхуват от другите, почти толкова, колкото от себе си. Общуването е на четири очи, които не гледат едни в други, разбирането – на две усти, които не говорят. Честотата на тишината е последната станция на споделеност.

Смисъл няма. Не е сготвен. Подобно текстовете на Зюскинд, спектакълът на Шпатова не поднася смлени думи, не ти подава чаша истина и чиния с формулирани послания, той мълчи, шава, мирише.
„Ароматите имат способността да убеждават по-силно от думите, външността, емоциите и волята/желанията. Настойчивата сила на миризмата не може да се отстрани, тя влиза в нас, като дъх в дробовете ни, изпълва ни, напоява ни, насища. Няма лек за това.”(„Парфюмът”)
Ухае на… ухае… ухае на топло. Гладен ли си? За какво си гладен? По-голяма стая? Прозорец? Спокойствие? Себе си? Какво ще ядем – надежди или страховете си? Цял живот се готвим. Какви ще бъдем след вечерята?

Гълъбът, разправят, носел мир,
вещаел текстове при идване,
окото му причало на точка,
а го използвали за пращане на
                                                запетаи.

„Гълъбът” в Народния не е на Зюскинд, „Гълъбът” е черно-бялата поезия на Шпатова, която няма нужда да си служи с думите, но те сами летят от нея. Вкусно е, дразни кората и кора, нагарча и пари, така си говори.

*средната скорост на питомен гълъб в полет

93% проза

поетите не могат да се нарекат
риби рицари ромеовци и фантазьори
не могат да ти викат
принцесо курво крехка и съкровище
не могат да крещят за
хоризонти граници различия пердета
не могат да броят (до три)

Vodpod videos no longer available.

 

al niente

кресчендото в гласа ти чупи
перилата на хипоталамуса
тик-так на мъжката душа
вибрира камертон в устата ти
кажи го

кажи кажи кажи кажи го
2, 3, 1, 2, 3, 3, 3, 1, 2, 3,
боцкаш се с окситоцин
дали помага
танцуваш валс и пак си ти
напред назад сега тогава

Snow, snow, snow:)

We’ll do it all
Everything
On our own

We don’t need
Anything
Or anyone

If I lay here
If I just lay here
would you lie with me and just forget the world?

I don’t quite know
How to say
How I feel

Those three words
Are said too much
but not enough

If I lay here
If I just lay here
would you lie with me and just forget the world?

Forget what we’re told
Before we get too old
Show me a garden that’s bursting into life

Let’s waste time
Chasing cars
Around our heads

I need your grace
To remind me
To find my own

If I lay here
If I just lay here
would you lie with me and just forget the world?

Forget what we’re told
Before we get too old
Show me a garden that’s bursting into life

All that I am
All that I ever was
Is here in your perfect eyes, they’re all I can see

I don’t know where
Confused about how as well
Just know that these things will never change for us at all

If I lay here
If I just lay here
would you lie with me and just forget the world?

Fine, but I can’t listen to hands

ровя се в душите на поетите
или във думите, ако намираш разлика
държа и пренавивам времето
с лявата ръка съм леко непохватна

 

изпуснах го
моментът при чемширите
родени само за оформяне
и да горчат при вдишване

тори ги всеки ден от май до август
поддържай в тялото приятна влажност
леко ги кастри, ако шават неправилно
и пръскай от хладно до хладко 
                                         при засушаване

 
трето лице множествено число всякакво време
в градинари и растения човекът спи не дреме

римите избягаха
със
ритмите излязоха
алкалоиди
ни
спасяват
и
морят
горчи ми.

The Fall


*друг линк

Norah Jones - "The Fall"

1. Chasing Pirates – Хуууук, беше дотуууук!
2. Even Though – има серийни крадци на сънища
3. Light As a Feather – in the sunny weather
4. Young Blood – old body? old mind?
5. I Wouldn’t Need You – if I didn’t love you
6. Waiting – Годооо, идвай, мамка ти!
7. It’s Gonna Be – alright
8. You’ve Ruined Me – на песъчинки, които се подреждат бавно, боцкат, а са меки стъкълца по(д) кожата
9. Back To Manhattan – reality? home?
10. Stuck – in life/library
11. December – о, Нора, обичам те!)
12. Tell Yer Mama – че я обичаш! Обичам те, мамо! Не ми чети блога!:Д
13. Man Of The Hour – Тих-тах:Д

17.11.2009.

Нахвърляно над линия

С живота си играем на криеница. Аз го гоня, той ми бяга. И обратното. По друг начин ли се наричаше играта? Все едно е.
Търся в театъра. Винаги идвам по-рано, дори когато закъснявам. Кисна пред входа. Хората са много, прекалено много, шумни, тихи, натрапчиви, невидими, там са. Там са. И аз, и те. Дишаме си въздуха. Мислите ни се бутат, търсят си място, а на столчетата са се свили страховете на четните, настроенията ги разделят. Странно е… Странно е как ми треперят краката, между глезените и пръстите. Сякаш пърхат, ще литнат. Без „сякаш”, летя. Летя над фугите, под чужди стрехи, спомени и глъчка. Падам, не владея приземяването. Усещането е подобно на задоволство, моментално преминаващо в отчаяние. Като над празна купичка крем-карамел.
Напоследък все чакам. Някого, нещо, условията са едни – аз стоя/седя/нещо-средно-между-двете и очаквам, често не дочаквам. Нетърпелива съм. Не вярвам. Никога не съм вярвала, всъщност. Измислям си. Измислям си истории по картинки, които сама рисувам, после сама материализирам, а когато сетне изляза от картината, за да я погледна по-добре, виждам, че е празна. Театърът без публика е само репетиция.
Нищо не е истинско. Само ти познаваш себе си. И всички говорим, мислим и чувстваме на различни езици. Трябва ли да смениш своя с чужд, за да разбираш? 1+1=1*, ново, друго 1, неделимо(освен на себе си).


*1 ябълка + 1 круша = 1 ябълка и 1 круша

грип

средният ми мозък се вълнува
капе
кабърчета са надупчили таблото за обяви
за домове и сбъднати желания
кърви
в петък вечер лепнат пръстите
наздраве
хербаризирам се в думи, които не изричам
между сънища

целувката на Мона Лиза

първо: Мона Лиза не целува,
тя те хапе.
тръпчинките ти заприличват
на отшелници, оазиси в мечтите
на някое от другите момичета,
стопаджии в лунапарка.
на затворено ключалка
е гласът ти, с думите по него.
лепне. лепнат. лепнеш.
запомни от мен:
усмихнатите устни не целуват.
дразни ги, раздери до кисело,
тогава притвори очите си
и се мисли за победител.

The way her love is