Никой не знае, че съм

Обзалагам се, че познавате поне една жена, която си купува дрехи с по-малък от нейния размер, поне един мъж, който боядисва косата си, поне един обръснал се на десет хлапак и поне един женен хомосексуалист. Какво обединява всички тези хора? Човешката необходимост от приобщаване и личностната воля за самосъхранение, щастливо прегърнали се в брак по сметка, бих казала.

„Искам да общувам. Искам да общувам! Ис-кам да об-щу-вам! Да об-щу-вам. Да общувам. Искам…” това крещят персонажите в постановката на Сънински. Персонажи са, макар да ви се сторят по-истински от хората около вас, по-себе-си от теб самия.

Много идеи прехвърчат от сцената и връзват кончета в съзнанието ни, но една е темата, която неумолимо дълбае в резката между мен и теб. Теб, когото всички си мислят, че познават, и мен, който щеше да бъдеш, ако ги нямаше другите. Това твое аз, чиято каишка отвързваш , пускайки го свободно да си играе, да се играе в Интернет.

Въоръжени с клавиатура влизат под кодови имена: Платон (Иван Бърнев) – 14-годишен тийнейджър, Сладка хапка (Вяра Коларова) – жена над средна възраст, Филипа (Георги Спасов) – адвокат, в дисхармония с пола си, и Сиренето (Красимир Недев) – семейно обвързан. На тъмната сцена, там, където никой не ги вижда, те нямат нужда от маска, за да бъдат други, не се нуждаят от костюми и престорен глас, да ги превърне в нещо, различно от това, което са в действителност. В копнежа си по несбъднатото в живота, с носталгията по отминалата младост, непримирили се с природните закони, насаме със самотата, героите на Пъркинс влизат в чата. Там, където не само ще говорят, а и ще бъдат чути, виртуалната реалност, която най-точно отразява живата и внася привидното усещане за сигурност и защитеност. Нереализирани проектообрази на четиримата се материализират на сцената. Тийнейджърът е сладкодумен и начетен философ, пенсионерката е млада палава хубавица, Филип е жена, а Сиренето – търсен мачо. Престорени ли са? Може би фалшиви?

Писали ли сте някога чернова? Ако имаше такива безплатни опити и в живота, щяхте ли решително да рис(к)увате в червено с перманентен маркер всяка важна стъпка, без да сте наясно с последствията и развръзката? С този довод оправдаваме и четиримата персонажи. Магическото „ако” се проявява като опознавателна симулация в дербите на необвързващия, безобиден разговор в Мрежата, пробна обиколка, своеобразна репетиция за живот. Интернетът става машина на времето, машина на мястото, родилен дом, в който сами се из(г)раждаме, платно, по което раздираме бялото и изчезват следите от гума. Там Платон се живее в аванс, Сладка хапка и Сиренето връщат и променят миналото, а Филип освобождава Филипа. Страхът от отхвърляне в обществото е страх, пораждащ предпазливост, страх, всяващ несигурност. В него се раждат демоните, там се събуждат чудовищата, които ни култивират в буркани, които ни спират да бъдем. „Когато изядеш лъжата, остава голата истина.” и обратното.

„Никой не знае, че съм куче” не отговаря на питания, той задава въпроси. „Защо в Интернет хората не са това, за което се представят?” А защо в мрежата рибата прави последни отчаяни опити да се запази жива?

Играта, като бягство от себе си, играта, като бягство към теб, в дълбините на нищото, където мълчи непопитано никому знайното нещо. Можеш да бъдеш какъвто поискаш, можеш да бъдеш дори себе си, в мрежата(на живота), преди да бъдеш „изяден”, в Мрежата, където никой не знае, че си.


no need to run and hide

Advertisements

9 thoughts on “Никой не знае, че съм

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s