Страшни смешки, смешни страшки, имам гъдел, скринът ти е прашен.

18:30 пред театъра, ще нося винен шал, ти вземи усмивката си.)
Джейн се изчерви. Настройваше се за срещата им от седмици, но сега, когато бе само на някакви си 2 часа разстояние от дългоочакваната вечер, уравновесеността й я напускаше, дланите й започнаха да се потят, а краката едва я удържаха в борбата с гравитацията. Разсъдъкът й инстинктивно/моментално стартира играта на котка и мишка между може и ще, между искам и е. Изконната рулетка – червено и черно, в която всеки замъглен женски мозък залага срещу реалността, на фантазията. За Джейн бе всичко или нищо. Като доказан оптимист, тя очакваше т.Ф да съвпадне с т.Р още тази вечер, поне тази вечер.
– Този път ще стане. Всичко ще е такова, каквото трябва да бъде, подобно розовите романи, не, като във филм с Мег Райън, само че никой няма да умира. Да, ще мине като по вода. Само да не завали… Не, няма да вали! Ще си взема чадър, за всеки случай. Или пък не, няма да си взема, колко романтично ще е, хванати за ръка тичаме, ситните капки ни мият, мокрят лицата ни, ние се смеем, стой, имаш капчица, и ме целува, все едно за първи път, блъскаме си носовете, кикотим се, крием се под стряхата на някой вход, докато чакаме трамвая, вече ми липсваш, колко дълго се разделяме. – отвори очи и срещна погледа си в огледалото над тоалетката – Какво клише, Джейн, какво клише, толкова си розова, чак километрични лиги се влачат по земята от брадичката ти. – опита да се вразуми и върне размекнатия си до неузнаваемост акъл в нормалното му агрегатно състояние. Безуспешно. Беше повалена от мъглява болест, пулсът – ускорен, блясъкът в очите сякаш пари, вероятно все симптоми на кристално чисто щастие.
Стана от табуретката. С два пируета и подскок се приземи пред гардероба, отвори тържествено двете му крила, сграбчи всички закачалки и с видимо усилие ги хвърли върху леглото. Дълго избира облеклото си, премерено, изискано, фино, женствено, но не предизвикателно. Облече и съблече всички дрехи по няколко пъти. След половин час бе готова. Спря се на червена ленена рокля на бели точки, до коляното, с принцески ръкави, в косата си приюти зелена фибичка. Усмихна се на себе си и излезе на улицата. Градът й се стори тесен за всички тези бръмчащи наоколо хора.
– Хората биват два вида – философски започна да размишлява Джейн – които неистово се мъчат да привлекат внимание към себе си и такива, които не искат дори да почукваш по черупката им. И нито едните не са си самодостатъчни, едните са по-откровени, другите – не до смърт, до живот уплашени. Страх ли те е от такава мишка? Ха-ха. Мигна! – прихна да се смее на детската шега. – А толкова ги… толкова ни е страх от другите, почти колкото от себе си. – продължи наум.
18:45. Намери се на точния адрес. Огледа се. Не го видя. Набра номера му:
– Ало.
– Къде си? – изпревари я.
– Пред театъра. Ти къде си?
– Пред театъра. Не те виждам.
– Стига шеги, моля те. Кажи ми къде си, без игрички.
– Джейн, не си играя, ето ме, точно отляво на входа съм.
– Къде? – избута хората около себе си и се изкачи по стълбите.
– Над главата ми пише ДТ „Пловдив”.
– Пловдив? – извика едва и сигналът прекъсна. – Хахахахаха – пусна истеричния си смях, обърнала поглед към небето. – Какво гледате? Театърът е вътре! – Заваля. Джейн събу безкрайно неудобните си обувки и запристъпва между зяпналите я минувачи. – Театърът е вътре. Мхм. Вътре в нас. Без билети, все се намира кой да гледа. Мамка му.

風神

морската вода се разпиля из стаята ми
усмихвам се вежливо на лирическия аз
пуловер от мъгли навлича мен намята ме
и царството на мъртвите е царство мраз
пакетчета от чай наливат миглите и
вятърът ухажващ водната по мидите
е ехо с твоите поеми вятър без да знае
силата си вятър който не познава точките
вятър на въздишките разбулващ пристана
преповтарящ сричките без мисли вятър
вятър дето сваля кожата черешова  вятър
като мине счупва времето вятър спомен
вятър дар вятър истина вятър в клоните на
минзухар притисна ме престорен вятър