В края на ноември

Казват, че „добрата детска литература апелира не само към детето във възрастния, но и към възрастния в детето”. С ръка на сърцето можем да определим финландската писателка Туве Янсон като автор на качествени детски произведения. Тя пише: „Една лятна утрин, по изгрев слънце, много, много отдавна срещнах малко момиченце с книга в ръка. Попитах я защо е навън толкова рано, а тя ми отговори, че има твърде много книги и прекалено малко време. И беше абсолютно права.”
„В края на ноември”, осмата и последна книга от поредицата й за муминтроли, разказва историята за трудния път от отчуждението към приобщаването. Тема, добре позната ни, може би дори близка до нас, лична. 

Влизам в „Ателие313” 15 минути преди представлението. Усещането за комуна пропива в кожата ми, отпускам се сред чая, свещите, шумния смях и просто се оставям да бъда. Това ще е най-свободният театър, казвам си и се взирам в сцената, дело на Станислава Кръстева. Вдясно виси опънат хамак, върху него са окачени червен хартиен чадър, жълти пластмасови очила и дебели чорапи. Нещо лежи покрито на преден план, дразни любопитството ми. Отляво е „масичката”.
Героят в спектакъла на Румен Гаванозов е Старчето, което нищо не помни, не помни дори името си и затова се нарича така: „Аз съм Старчето и никой друг!”, категорично заявява. Старчето спи в своето легло-хамак, живее в своето легло-люлка, люлка на живота, люлка на смъртта, напред-назад, напред-назад, между после и сега. Леглото му е приятел, затова и трудно се събужда, често не знае буден ли е или сънува, нерядко се чуди кое е действително и кое – плод на въображението му. Дали мястото е друго или аз съм друг, пита се, оглеждайки дома си, в търсене на любимите краставички, изучавайки всичко отново и отново, спомняйки си, опомняйки се, преоткривайки себе си. Не са в килера, никога нищо в килера.
Знам че ги няма и пак ги търся, тропа по прозореца, който нарича „маса”, и поглежда навън, нещата, които никога няма да забрави. На тях е дал специални имена, те са го съпътствали през цялото му съществуване. Близката река е ручейче, люлякът – вишна, кленът, о, кленът, навсякъде около него. Не всичко си заслужава да се помни, но има и важни неща, мъдро отсича. Старчето не обича промените, но това никак не значи, че е спрял да живее, по цял ден търси – имена, думи. Най-лошо става, когато ми казвате какво да правя. Вече сам ще решавам., заявява с неистовото си желание да бъде чут. Мен някой чува ли ме? Скрит под наметката на преден план Старчето открива „супника” – своята валдхорна. Може би умствената ни памет се губи с годините, но обичта е неизменно запечатана в паметта на тялото. Затова през целия спектакъл Старчето ритмува баси с уста. Музиката е била и продължава да бъде част от него и тялото помни, не забравя. Ти кой си и не ти ли е тясно там, пита собственото си отражението в лъскавата повърхност на инструмента. Срещата в огледалото, диалогът със себе си, „Ти защо не търсиш?”, „Спокойно, приятелю, и аз съм така”. Не, Старчето не може да е кукла! Жив е!
Тръгването прилича на скок. Светлината става по-светла, тъмнината – по-тъмна. Бяла лента се спуска на сцената. Значи това било да плаваш – светът се върти над главата ти, а ти висиш над ръба, отдолу няма дъно.  

„В края на ноември” никой не плаче, „в края на ноември” се случват чудеса, хората се усмихват, спомнят си, напомнят си за важните неща и колко много значи някакво си ручейче, вишна, супник, колко сладки са краставичките, които все не намираш, но продължаваш да търсиш, колко е удобно леглото и прозорецът-маса, на която по-често трябва да се заседяваме. „В края на ноември” се събуждаме от дълга дрямка, „в края на ноември” започваме отново да живеем, защото знаем, че някой ден всичко ще се натроши на думи и после ще изчезне.

Кухите хора

V

Да люшнем танц край бодливата круша
бодливата круша бодливата круша
Да люшнем танц край бодливата круша
в пет часа сутринта.

Между представата
и реалността
между приготовлението
и началото
пада Сянката

             Защото Твое е Царството

Между зачатието
и сътворението
между чувството
и отклика
пада Сянката

             Животът е много дълъг

Между желанието
и утолението
между либидото
и живота
между същността
и въплъщението
пада Сянката

             Защото Твое е Царството

Защото Твое е
Животът е
Защото Твое е Ца

Така приключва светът
така приключва светът
така приключва светът
не с гръм, а хленчейки жално

ТОМАС ЕЛИЪТ

I wish, you bet!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

защото всеки пише за Мечо Пух по-добре от Милн, пък и след „Питър Пан в алено“ съм повече от оптимистична относно поправката на дефектната част от детската класика.

 

 

 

 

 

 

 

 защото:

Мисля си за последния час и
знам – тогава ще имам още 60
минути за това, което трябва.

Никой не знае, че съм

Обзалагам се, че познавате поне една жена, която си купува дрехи с по-малък от нейния размер, поне един мъж, който боядисва косата си, поне един обръснал се на десет хлапак и поне един женен хомосексуалист. Какво обединява всички тези хора? Човешката необходимост от приобщаване и личностната воля за самосъхранение, щастливо прегърнали се в брак по сметка, бих казала.

„Искам да общувам. Искам да общувам! Ис-кам да об-щу-вам! Да об-щу-вам. Да общувам. Искам…” това крещят персонажите в постановката на Сънински. Персонажи са, макар да ви се сторят по-истински от хората около вас, по-себе-си от теб самия.

Много идеи прехвърчат от сцената и връзват кончета в съзнанието ни, но една е темата, която неумолимо дълбае в резката между мен и теб. Теб, когото всички си мислят, че познават, и мен, който щеше да бъдеш, ако ги нямаше другите. Това твое аз, чиято каишка отвързваш , пускайки го свободно да си играе, да се играе в Интернет.

Въоръжени с клавиатура влизат под кодови имена: Платон (Иван Бърнев) – 14-годишен тийнейджър, Сладка хапка (Вяра Коларова) – жена над средна възраст, Филипа (Георги Спасов) – адвокат, в дисхармония с пола си, и Сиренето (Красимир Недев) – семейно обвързан. На тъмната сцена, там, където никой не ги вижда, те нямат нужда от маска, за да бъдат други, не се нуждаят от костюми и престорен глас, да ги превърне в нещо, различно от това, което са в действителност. В копнежа си по несбъднатото в живота, с носталгията по отминалата младост, непримирили се с природните закони, насаме със самотата, героите на Пъркинс влизат в чата. Там, където не само ще говорят, а и ще бъдат чути, виртуалната реалност, която най-точно отразява живата и внася привидното усещане за сигурност и защитеност. Нереализирани проектообрази на четиримата се материализират на сцената. Тийнейджърът е сладкодумен и начетен философ, пенсионерката е млада палава хубавица, Филип е жена, а Сиренето – търсен мачо. Престорени ли са? Може би фалшиви?

Писали ли сте някога чернова? Ако имаше такива безплатни опити и в живота, щяхте ли решително да рис(к)увате в червено с перманентен маркер всяка важна стъпка, без да сте наясно с последствията и развръзката? С този довод оправдаваме и четиримата персонажи. Магическото „ако” се проявява като опознавателна симулация в дербите на необвързващия, безобиден разговор в Мрежата, пробна обиколка, своеобразна репетиция за живот. Интернетът става машина на времето, машина на мястото, родилен дом, в който сами се из(г)раждаме, платно, по което раздираме бялото и изчезват следите от гума. Там Платон се живее в аванс, Сладка хапка и Сиренето връщат и променят миналото, а Филип освобождава Филипа. Страхът от отхвърляне в обществото е страх, пораждащ предпазливост, страх, всяващ несигурност. В него се раждат демоните, там се събуждат чудовищата, които ни култивират в буркани, които ни спират да бъдем. „Когато изядеш лъжата, остава голата истина.” и обратното.

„Никой не знае, че съм куче” не отговаря на питания, той задава въпроси. „Защо в Интернет хората не са това, за което се представят?” А защо в мрежата рибата прави последни отчаяни опити да се запази жива?

Играта, като бягство от себе си, играта, като бягство към теб, в дълбините на нищото, където мълчи непопитано никому знайното нещо. Можеш да бъдеш какъвто поискаш, можеш да бъдеш дори себе си, в мрежата(на живота), преди да бъдеш „изяден”, в Мрежата, където никой не знае, че си.


no need to run and hide

Страшни смешки, смешни страшки, имам гъдел, скринът ти е прашен.

18:30 пред театъра, ще нося винен шал, ти вземи усмивката си.)
Джейн се изчерви. Настройваше се за срещата им от седмици, но сега, когато бе само на някакви си 2 часа разстояние от дългоочакваната вечер, уравновесеността й я напускаше, дланите й започнаха да се потят, а краката едва я удържаха в борбата с гравитацията. Разсъдъкът й инстинктивно/моментално стартира играта на котка и мишка между може и ще, между искам и е. Изконната рулетка – червено и черно, в която всеки замъглен женски мозък залага срещу реалността, на фантазията. За Джейн бе всичко или нищо. Като доказан оптимист, тя очакваше т.Ф да съвпадне с т.Р още тази вечер, поне тази вечер.
– Този път ще стане. Всичко ще е такова, каквото трябва да бъде, подобно розовите романи, не, като във филм с Мег Райън, само че никой няма да умира. Да, ще мине като по вода. Само да не завали… Не, няма да вали! Ще си взема чадър, за всеки случай. Или пък не, няма да си взема, колко романтично ще е, хванати за ръка тичаме, ситните капки ни мият, мокрят лицата ни, ние се смеем, стой, имаш капчица, и ме целува, все едно за първи път, блъскаме си носовете, кикотим се, крием се под стряхата на някой вход, докато чакаме трамвая, вече ми липсваш, колко дълго се разделяме. – отвори очи и срещна погледа си в огледалото над тоалетката – Какво клише, Джейн, какво клише, толкова си розова, чак километрични лиги се влачат по земята от брадичката ти. – опита да се вразуми и върне размекнатия си до неузнаваемост акъл в нормалното му агрегатно състояние. Безуспешно. Беше повалена от мъглява болест, пулсът – ускорен, блясъкът в очите сякаш пари, вероятно все симптоми на кристално чисто щастие.
Стана от табуретката. С два пируета и подскок се приземи пред гардероба, отвори тържествено двете му крила, сграбчи всички закачалки и с видимо усилие ги хвърли върху леглото. Дълго избира облеклото си, премерено, изискано, фино, женствено, но не предизвикателно. Облече и съблече всички дрехи по няколко пъти. След половин час бе готова. Спря се на червена ленена рокля на бели точки, до коляното, с принцески ръкави, в косата си приюти зелена фибичка. Усмихна се на себе си и излезе на улицата. Градът й се стори тесен за всички тези бръмчащи наоколо хора.
– Хората биват два вида – философски започна да размишлява Джейн – които неистово се мъчат да привлекат внимание към себе си и такива, които не искат дори да почукваш по черупката им. И нито едните не са си самодостатъчни, едните са по-откровени, другите – не до смърт, до живот уплашени. Страх ли те е от такава мишка? Ха-ха. Мигна! – прихна да се смее на детската шега. – А толкова ги… толкова ни е страх от другите, почти колкото от себе си. – продължи наум.
18:45. Намери се на точния адрес. Огледа се. Не го видя. Набра номера му:
– Ало.
– Къде си? – изпревари я.
– Пред театъра. Ти къде си?
– Пред театъра. Не те виждам.
– Стига шеги, моля те. Кажи ми къде си, без игрички.
– Джейн, не си играя, ето ме, точно отляво на входа съм.
– Къде? – избута хората около себе си и се изкачи по стълбите.
– Над главата ми пише ДТ „Пловдив”.
– Пловдив? – извика едва и сигналът прекъсна. – Хахахахаха – пусна истеричния си смях, обърнала поглед към небето. – Какво гледате? Театърът е вътре! – Заваля. Джейн събу безкрайно неудобните си обувки и запристъпва между зяпналите я минувачи. – Театърът е вътре. Мхм. Вътре в нас. Без билети, все се намира кой да гледа. Мамка му.

風神

морската вода се разпиля из стаята ми
усмихвам се вежливо на лирическия аз
пуловер от мъгли навлича мен намята ме
и царството на мъртвите е царство мраз
пакетчета от чай наливат миглите и
вятърът ухажващ водната по мидите
е ехо с твоите поеми вятър без да знае
силата си вятър който не познава точките
вятър на въздишките разбулващ пристана
преповтарящ сричките без мисли вятър
вятър дето сваля кожата черешова  вятър
като мине счупва времето вятър спомен
вятър дар вятър истина вятър в клоните на
минзухар притисна ме престорен вятър

Пуста младост

1. Ууу, понякога е ужасно да си млад.

Жоро Тенев (ще) прави литературния театър, който аз планувах.

Пфу, младост!

 

2. Вълнения (не харесвам В***в, ама никак)

3. Още 10 седмици.

Nobody said it was easy.

ult.

Dead end

 

конвулсиите на окото

следват борови колоди

стройни интриганти

крият първото начало

 

 

μετα

 

знаеш как застива пот

отвръщаш се

пелтечиш друго име

усвояваш го

 

 

NOARCO

 

въздушни възглавници

са дробовете на

жената с плетената чанта

сбиват се при безутешност

хапят краищата на косата й

(пре)рисуват прометей и

жалят се че раждат врагове