Защото значи(ш)!:)

Глупаво е, когато забравяш рождени дни. Още по-кисело ти става, когато дните са на хора, които значат.

Когато минавам покрай МГТ, винаги спирам да разгледам снимките на витрината. Понякога показвам кой кой е на някой познат, бъдещ приятел. Казвам: „Ето го! Този е най-добрият! Той дирижира сърцето ми.” Често ми се смеят, подхилкват се или просто замълчават и отминаваме.

Но днес, 2 часа след приключването на 20.06., (ще на)пиша този текст.

 

Беше зима. Наскоро си бях купила черна туника-пуловер, носех си зелените ботуши, които едно куче изяде(или вече беше изяло?). 22.11.2006г. Сеньората беше взела билети, 3лв, ако не ме лъже паметта. Сълзата. Ани закъсня, нормално, не дойде. Салонът още беше с онези 3 колони столчета, ужасно непрактично, все едно. Гогол. „Женитба”. Помня, че беше студено. Помня претрупаната закачалка вдясно и Мария Сапунджиева, неспособна да излезе през вратата, защото роклята я дърпаше назад. Спомням си и едно момче. Или момиче. Май беше жена. А и играеше 2 роли? Беше с бяла риза и тюркоазена забрадка. Говореше изразително. Помислих си „как зарежда”. Тогава ме погледна. Не съм се качвала на тази сцена, та не знам докъде може да се види, но достоверността живее в мен. Беше за момент само, секунда, може би две. Почувствах го като някакъв таен договор с текст „откри ме, раздавам, ти вземаш и после затваряме театъра и обратно в живота. Това ще бъде нашата малка тайна”. Подписах.

 

Когато намериш нещо, Нещото, което те разбира, разкрива, подканва да СИ все по-често, имаш две възможности – да се скриеш/ да избягаш(в/от себе си?) или да се гмурнеш без страх в него. С отворени очи и разперени ръце да го прегърнеш, да се вкопчиш, да се пришиеш към него, да се отключиш, за да може някой ден да си простиш. Е, открих го.

Той е Фьокла, Исидоро, Мравката, Чудомир, Каратиста, Метель, говорител под черта, Вичо, Фройда…

Той е усмихнат, несериозен, отнесен, помнещ-до-2-дни, мечтател, заразителен, нетактичен, забавен, скрит, замаскиран с Комедия, обичлив, добър, приказен.

Това последното е диагноза, аз раздавам рецептите и извинителните бележки. Лек няма. Дано не открият! Дано!

 

Странно е да срещнеш някой, за когото знаеш, че е като теб. Пред теб вратите отново са 2(не изхода, а входове!) – да открехнеш непознатата, примамлива порта, или да се прибереш, на сигурно, с убеждението, че „не сме сами” и себеподобни има. Рискът не знам дали е оправдан, клоня към „не”. Не е нужно да се сближаваш с някого, за да го разбираш, не е необходимо да се ровиш в ежедневието му, за да го чувстваш близък. О, как обичам любимите си непознати!(Друга тема!!! Подсетете ме, при желание:))

 

Случайна среща, двама души, мълчащи на един език. Дишащи от общия въздушен микс, издишащи обаче… нещо друго, няма да го нарека. Ще си измисля дума. Не, няма, не сега, няма да си има име. Ще му викаме „диез”. Май добре звучи.

 

Благодаря ти, че те има, Диригенте на емоции! Благодаря, че те познавам, без дори да сме се опознавали. Ролята ти винаги е главна, бутафорията е за смотаняци. Честит рожден ден с 2:42 минути закъснение! Не пораствай!)